Нелсън Демил
Спенсървил (27)

26.

В шест часа Кийт съобщи на рецепцията на „Хей-Адамс“, че заминава, и отнесе чантата си до вратата.

— Такси, господине?

— Да, моля.

Той зачака под навеса.

— В този дъжд е трудно да се намери такси — каза портиерът.

— Виждам.

— За летището ли?

— Да.

— Полетите са отложени. Джак минава през крайбрежието на Вирджиния.

— Моля?

— Ураганът Джак. Няма да ни засегне, но ще се вдигне силен вятър и ще вали проливно цяла нощ. Проверихте ли полета си, господине?

— Не.

— От Националното или „Дълес“?

— Националното.

Портиерът поклати глава.

— Ако можете, по-добре опитайте от „Дълес“.

Пред хотела спря такси и портиерът отвори вратата. Кийт се качи и каза на шофьора:

— Как е Националното летище?

— Затворено е.

— А „Дълес“?

— Още е отворено.

— Тогава натам.

Пътуването до „Дълес“, обикновено четирийсет и пет минути по магистралата, отне повече от час. Когато наближиха летището, Кийт не забеляза излитащи или кацащи самолети.

— Хич не изглежда добре, шефе — каза шофьорът. — Искате ли да се върнем?

— Не.

Мъжът сви рамене и продължи.

— Към „Ю Ес Еър“ — рече Кийт.

Стигнаха до залата за заминаващи на „Ю Ес Еър“ и той видя опашките, които чакаха за таксита. Влезе в терминала и провери таблата. Почти всички полети бяха отложени или отменени.

Опита на касите за билети на няколко компании, като търсеше полет, за който и да е град в радиус от сто и петдесет километра около Спенсървил, но не намери нищо.

В седем и половина официално закриха летището до второ нареждане.

Тълпите започнаха да оредяват. Някои хора си тръгваха, други се настаняваха по седалките и се приготвяха за дълго чакане.

Кийт влезе в пълния с пътници бар, взе си бира и седна да погледа монтирания на стената телевизор. Джак бе предизвикал свлачища в Оушън Сити, Мериленд. Последиците от урагана можели да се усетят на сто и петдесет километра от епицентъра му. Според всеобщото мнение до сутринта нямаше да има полети.

Кийт не за пръв път изпадаше в такова затруднение и разбираше, че няма смисъл да се ядосва. По друго време и на друго място положението можеше да е критично, дори на живот и смърт. Сега просто беше важно.

Минаваше осем и петнайсет, а той имаше среща в десет сутринта в западната част на Охайо. Обмисли възможностите си. По въздуха пътят бе около четиристотин и осемдесет километра, по-малко от двучасов полет до Кълъмбъс, малко повече от Толедо, Дейтън или Форт Уейн, Индиана. Във всеки случай, ако успееше да вземе самолет към пет сутринта, в десет щеше да стигне до Спенсървил, но ако се отбиеше във фермата си, щеше да закъснее с няколко часа. И все пак можеше да се обади на сестрата на Ани и да съобщи, че се е забавил.

Но имаше голяма вероятност да не излети навреме. Освен това билетът му беше за Националното летище.

Той излезе от бара и отиде на гишетата за автомобили под наем, пред които чакаха дълги опашки. Нареди се на тази пред „Ейвис“ и най-после дойде неговият ред.

— Имате ли резервация, господине? — попита младият служител.

— Не, но ми трябва автомобил. Какъвто и да е.

— Съжалявам, тук нямаме абсолютно нищо и през нощта не се очаква да се появи.

Кийт вече бе отписал тази възможност, но внезапно попита:

— Ами вашата кола? Пътувам за Охайо. Дотам е десет часа. Ще ви дам хиляда долара и можете да спите на задната седалка.

Младежът се усмихна.

— Съблазнително, но…

— Помислете. Поразпитайте наоколо. Ще чакам в бара.

— Ще поразпитам.

Кийт се върна в бара и си взе още една бира. Вече беше полупразно — хората се отказваха да чакат и самолетните компании насочваха притежателите на билети към близките мотели.

В десет в заведението влезе младежът от „Ейвис“.

— Поразпитах — каза той, — но никой не пътува за там. Най-добре опитайте с влак.

— Благодаря. — Кийт му подаде двайсетдоларова банкнота, но той не я прие. В повечето части на света човек можеше да купи с долари премиер-министъра заедно с колата му. В Америка парите все още имаха думата, но хората си вършеха работата без подкуп и понякога дори без бакшиш. И все пак неговият проблем трябваше да има някакво решение.

Той се замисли. Както се бе убедил през годините, имаше много начини да напуснеш някой град. Но затварянето на летищата поради лошо време, артилерийски обстрел или бунтовници по пистите поставяше на изпитание сухопътния и морския транспорт.

Можеше да се обади на сестра й и да обясни положението, но това щеше да означава преждевременно да се признае за победен — или още по-лошо, че му липсва въображение. И тогава му хрумна нещо.

Той излезе от бара и отиде при външните телефони. Там също имаше опашка и се наложи да чака.

В десет и половина успя да се добере до една от кабините и набра домашния номер на Чарли Адеър, но му отговори телефонен секретар.

— Чарли — каза Кийт, — заседнах на летището. Навън бушува ураган, в случай че не си забелязал. Прати кола да ме върне в хотела. Позвъни на летището. Аз съм на „Дълес“, не на Националното.

После се настани в чакалнята и се зачете във вестник, за да чуе, когато повикат името му. Знаеше, че Адеър ще получи съобщението му, защото в техния бранш хората проверяваха телефонния си секретар от мобифон поне веднъж на час. От това зависеше свободният свят. Или поне бе зависил.

В единайсет без пет повикаха по високоговорителите господин Ландри. Той вече бе открил най-близкия обществен телефон и вдигна слушалката.

— Господин Ландри — разнесе се мъжки глас, — тук е Стюарт, вашият шофьор от сутринта. Господин Адеър ми позвъни и…

— Къде сте в момента?

— Тук съм, на „Дълес“. Мога да ви чакам точно пред залата за заминаващи на „Ю Ес Еър“.

— След пет минути. — Кийт бързо закрачи към изхода. Видя Стюарт, сивокос петдесетинагодишен мъж, да стои до линкълна и отиде при него. Шофьорът сложи чантата му в багажника и Кийт седна на предната дясна седалка.

— Отзад няма ли да ви е по-удобно, господине?

— Не.

Стюарт седна зад волана и потегли по рампата.

— Благодаря — каза Кийт.

— Това ми е работата, господине.

— Женен ли си, Стюарт?

— Да, господине.

— Съпругата ти с разбиране ли се отнася към теб?

Шофьорът се засмя.

— Не, господине. — Той бавно шофираше в силния дъжд и следваше табелите, упътващи към изхода на летището.

— Какви нареждания си получил? — попита Кийт.

— Да ви откарам във „Фор Сизънс“, господине. Запазили са стая за вас. Всичко е пълно заради времето, но господин Адеър е уредил въпроса.

— Той е чудесен човек.

— Господин Адеър ме прати на Националното летище веднага щом чу, че е затворено.

— Оценявам го.

— После му се обадих и той каза, че сте отишли на „Дълес“, затова дойдох тук.

— Съвременните комуникационни средства са истинско чудо. Всички са във връзка помежду си.

— Да, господине. Имам пейджър, клетъчен телефон и радиостанция.

— Господин Адеър каза ли откъде се обажда?

— Не, господине. Но трябва да позвъня на телефонния му секретар и да съобщя, че съм ви открил.

— Аз ще се погрижа за това. — Кийт взе клетъчния телефон, набра номера и каза:

— В колата съм, Чарли. Благодаря ти. Ще се опитам да съм на място утре вечер, но първо ще се върна в Охайо. Позвъни ми на този телефон. — Той го прочете и прибави: — По-късно ще си поговорим. — После затвори и попита Стюарт: — Някога бил ли си в Охайо?

— Не, господине.

— Щатът на кестените.

— Да, господине. — Шофьорът го погледна, но не каза нищо повече.

Приближиха до изхода на „Дълес“.

— Карай на север по двайсет и осмо шосе — рече Кийт. — Трябва да спрем на едно място, преди да се върнем във Вашингтон.

— Да, господине.

Кийт погледна часовника на таблото. Единайсет и петнайсет.

— Отвратително време.

— Да, господине.

— Би трябвало да знаем за приближаването на този ураган.

— Цяла седмица го повтарят. Сутринта съобщиха, че ще мине по крайбрежието на Вирджиния и че цяла нощ ще има силен вятър и дъжд. Оказаха се прави.

— Когато стигнеш до шосе номер седем, карай на запад.

— Добре. — След няколко километра Стюарт попита: — Още колко на запад, господин Ландри?

— Ами около… чакай да видя — около осемстотин.

— Господине?

— Най-после ще имаш възможност да видиш великия щат Охайо, Стюарт.

— Не ви разбирам.

— Съвсем просто е. Трябва да отида в Охайо. Вашингтонските летища са затворени. Пътуваме за Охайо.

Шофьорът го погледна, после погледна радиостанцията и телефона и каза:

— Господин Адеър не… той каза, че…

— Господин Адеър не е наясно с положението. Ще го информирам.

Стюарт замълча. По време на дългогодишната си служба се бе научил да изпълнява каквото му наредят, независимо колко неподходящо или странно му се струва. И все пак Кийт си помисли, че трябва да му каже няколко думи.

— Можеш да се обадиш на жена си и да й обясниш.

— Да, господине. Може би първо трябва да се свържа с господин Адеър. Не зная дали имам право…

— Стюарт, тази сутрин приказвах с министъра на отбраната и президента на Съединените щати. Налага ли се да позвъня на някой от тях, за да получа разрешение?

— Не, господине.

— След известно време ще разговарям с господин Адеър. Ти си гледай пътя. Аз ще набера номера на жена ти. Продиктувай ми го.

Стюарт го направи и Кийт го набра. Заради времето трябваше да опита няколко пъти, но накрая му отговори женски глас и той каза:

— Ало, госпожо…

— Аркел — подсказа му шофьорът.

— Госпожо Аркел, тук е генерал Ландри от Съвета за национална сигурност. Съжалявам, но тази нощ ще се наложи да задържим съпруга ви на работа… Да, госпожо. Ето, разговаряйте с него. — Той му подаде телефона и Стюарт унило го взе.

— Не, не зная колко ще закъснея…

— За всеки случай смятай до утре вечер — каза Кийт.

— Да, скъпа, аз…

Кийт се загледа в дъжда през страничния прозорец.

— По-късно пак ще ти се обадя — каза шофьорът на жена си, затвори и замърмори нещо.

— Всичко наред ли е?

— Да, господине.

— Ето го шосе номер седем. По него ще стигнем до магистрала 81 и ще поемем на север.

— Да, господине.

— Карай бавно. Ще се опитаме да наваксаме по-късно, когато се измъкнем от това време.

— Да, господине. Не мога да нарушавам ограничението за скоростта. Такъв е законът.

— Справедлив закон. Дълъг ден, а?

— Да, господине.

— После ще те сменя.

— Не ми е позволено, господин генерал.

— Полковник. Понякога се представям като генерал. За пред дамите.

Стюарт за пръв път му се усмихна. Докато бавно пътуваха по шосе номер седем, телефонът иззвъня и Кийт отговори.

— Здравей, Чарли.

— Още ли си в колата?

— Не, тичам до нея.

— Стюарт лесно ли те откри?

— Да, сега съм в колата. Нали тук ми се обаждаш?

— Вече трябваше да си във „Фор Сизънс“. Къде сте?

— В колата.

— Къде е скапаната кола?

— На шосе номер седем.

— Защо? Какво му е на пътя от „Дълес“?

— Доколкото зная, нищо.

Последва мълчание. Кийт чу в слушалката далечна музика и разговори.

— Накъде си се запътил, Кийт? — попита Чарли.

— Знаеш накъде.

— Господи, човече, не можеш да отвлечеш държавен автомобил и шофьор…

— Защо не? Отвличал съм автомобили и шофьори в други държави. Защо да не го направя и тук?

Чарли дълбоко си пое дъх и попита:

— Стюарт с теб ли е?

— Да. Ние се погрижихме за жена му, ти се погрижи за разрешението. Ще се опитам да се върна до утре вечер. Приятно прекарване на купона, вечерята или там, където си. Благодаря, чао…

— Почакай. Виж, не можеш ли просто да й се обадиш и да й кажеш, че ще излетиш от Вашингтон утре?

— Не. Имам среща утре сутрин.

— Кажи й да вземе самолета и да пристигне тук.

— Ще избягаме заедно.

— Мъчен човек си, Кийт.

— Аз ли съм мъчен? Ти ме отвлече във Вашингтон. И си знаел за урагана.

— Не знаех. Поне според прогнозите изобщо не трябваше да се приближава към крайбрежието. Виж, защо Ани просто не вземе самолета…

— Нали си се запознал с мъжа й, Чарли? Адски кофти тип. Тя иска да съм там, когато се освобождава от него. Освен това трябва да си взема някои неща от вкъщи. Разбра ли?

— Да. Няма смисъл да споря с човек, който мисли с оная си работа. Ще успееш ли?

Кийт погледна часовника на таблото. Беше дванайсет и десет.

— Почти — отвърна той.

— Успех тогава. Кажи на Стюарт, че ще го черпя. Обади ми се утре.

— Непременно. — Кийт затвори и се обърна към шофьора. — Господин Адеър ти дължи огромна услуга. Ще черпи.

— Той ми дължи адски много услуги.

— Аз също.

След половин час излязоха на магистралата и поеха на север.

— Запомни пътя. После ще се връщаш сам.

— Да, господине.

Известно време поговориха за спорт. Колкото повече се отдалечаваха от района на урагана, толкова повече отслабваше дъждът и когато навлязоха в Мериленд, Стюарт се съгласи да наруши ограничението на скоростта с петнайсет километра в час.

В Хейгърстаун Кийт му каза да завие на запад. Пътят бе добър и в този час почти нямаше движение, но минаваше през Апалачите и Стюарт, иначе агресивен градски шофьор, загуби увереността си.

Спряха при един малък комплекс за отдих и след като се върна от тоалетната, Стюарт завари Кийт зад волана.

— Нямате право да шофирате този автомобил, господине.

— Освен при извънредни обстоятелства, а е факт, че ти започваш да клюмаш. Легни си отзад и си почини, иначе ще те оставя тук.

— Да, господине. — Стюарт се подчини и легна на широката седалка.

Кийт потегли и след петнайсетина минути чу Стюарт да захърква. Включи радиото и го настрои на някаква кънтри станция.

На юг от Питсбърг спря да зареди бензин. Беше четири и двайсет и до Кълъмбъс оставаха около пет часа, после още два по второстепенни и черни пътища до Спенсървил и около час до Чатъм. Нямаше да успее за срещата си в десет часа, нито за полета от Толедо в два и петнайсет. Но трябваше поне приблизително да следва плана в някакъв видоизменен вид.

В седем сутринта, все още на няколко часа от Кълъмбъс, Кийт се опита да набере чатъмското бюро справки, за да получи номера на Тери, но не успя да се свърже по клетъчния телефон. Отби при един крайпътен комплекс и намери обикновен телефон. Стюарт се събуди, слезе от колата и се протегна.

Кийт се свърза с бюрото и поиска номера на Тери или Лорънс Инграм в окръг Чатъм. Включи се запис, който му го съобщи, и той използва кредитната си карта, за да го набере.

— Ало? — отговори му женски глас.

— Тери?

— Да?

— Тук е Кийт Ландри.

— О, Господи! О…

— Всичко наред ли е?

— Да. Къде си? Идваш ли? Колко е часът?

— Изслушай ме, Тери. На път съм. В момента съм източно от Кълъмбъс. Ще закъснея. Ще пристигна… някъде в ранния следобед. Разбра ли? Първо трябва да мина през фермата. Всичко ли разбра?

— Да… Ани ще е тук в десет. Какво да й кажа?

Кийт дълбоко си пое дъх. Явно не всички от семейство Прентис бяха интелигентни.

— Предай й каквото ти обясних току-що.

— Аха. Добре. Кийт, толкова се вълнувам за двама ви! Нямаш представа колко е нещастна. Това е прекрасно, като сън, не мога да повярвам, че е истина.

Известно време Кийт я остави да бъбри, после я прекъсна:

— Виж, Тери, недей да й се обаждаш. Струва ми се, че подслушват телефона й. Ако й позвъниш, все едно че съобщаваш в полицията. Разбра ли?

— Да… но тя ще дойде в десет…

— Чудесно. Кажи й го лично. Обядвайте. Ще пристигна веднага щом мога. Ще вземем по-късен полет.

— Добре, ще й кажа. По кое време?…

— Към един. Повече няма да се обаждам. Просто й кажи да ме чака.

— Нямам търпение да пристигнеш.

— Аз също. Благодаря, Тери. Благодаря ти за това, че през всички тези години ни беше посредник. Сега го направи за последен път. Става ли?

— Къде си сега?

— Близо до Кълъмбъс, Охайо. Идвам с автомобил от Вашингтон. Времето беше лошо и не успях да взема самолет. Когато Ани дойде у вас, предай й, че съм на път и се извинявам. Кажи й също да не се обажда във фермата. Може да подслушват и моя телефон.

— Твоя телефон ли?

— Да, моя. Мъжът й може да го подслушва.

— Гадно копеле! Мразя го.

— Добре. — Кийт повтори всичко още веднъж, сбогува се и затвори. После отиде при колата и попита Стюарт: — Искаш ли да позвъниш у вас? Ще ти дам кредитната си карта.

— Не, благодаря. Ще се обадя от Охайо.

— Вече сме в Охайо.

— О… Ще позвъня по-късно. Прекалено рано е.

Кийт запали двигателя и потегли на север по околовръстната магистрала покрай Кълъмбъс, после зави на северозапад по път 23.

Денят бе слънчев, студен и с разкъсана облачност. Имаше малко движение, най-вече туристи, навярно насочили се към езерата.

Стюарт изглеждаше очарован от пейзажа.

— Навсякъде само ферми. Какво е това, царевица ли?

— Да, царевица.

— Кой яде цялата тази царевица? На мен ми се случва може би веднъж месечно. Много царевица ли ядете тук?

Вместо да му обяснява разликите между фуражната и сладката царевица, Кийт отвърна:

— Тя присъства в менюто ни три пъти дневно.

Стюарт вече беше съвсем буден, наслаждаваше се на гледката и постоянно му сочеше плевници и домашни животни.

Когато пресякоха границата на окръг Спенсър, наближаваше единайсет.

През последните двайсет и пет километра от пътя Кийт намали скоростта. Не забеляза полиция, пък и нямаше да познаят автомобила му, но не искаше да има проблеми толкова близо до целта.

Спря на отбивката към фермата, взе пощата си от кутията, прегледа я и продължи към къщата. Сред обичайните рекламни листовки имаше няколко призовки от спенсървилския пътнотранспортен съд за различни нарушения, за които не си спомняше да са му връчвали талони. Колкото и дребнаво да беше това заяждане, Кийт разбираш, че полицията може да го арестува по всяко време, ако не се отзове на посочената дата. Тя обаче бе в понеделник и дотогава той отдавна вече нямаше да е в щата.

— Тук ли живеете? — попита Стюарт.

— Да. — Той спря пред портата и излезе. Шофьорът го последва и започна да се оглежда, затова Кийт сам извади чантата си от багажника и каза: — Ела вътре да се измием.

Влязоха в къщата през предния вход и той показа на Стюарт банята на втория етаж.

— Ще те чакам долу. Вземи си нещо от хладилника.

После отиде в стаята си, хвърли чантата на леглото и извади предварително приготвения си куфар от гардероба. В сака му винаги имаше тоалетни принадлежности и бельо, навик, останал от две десетилетия ненадейни пътувания. Най-важните му документи вече бяха в дипломатическото му куфарче и Кийт пъхна паспорта си във вътрешния джоб на сакото си.

Изми се в банята, после отнесе багажа си на долния етаж.

Шофьорът пиеше портокалов сок в кухнята. Кийт си наля остатъка от бутилката.

— Съжалявам, че не мога да ти предложа нищо за закуска, Стюарт.

— А, не се безпокойте. — Той се огледа. — Тази къща е ужасно стара.

— Стотинагодишна. Ще можеш ли да се оправиш по обратния път до Вашингтон?

— Да, струва ми се.

Кийт извади от портфейла си четиристотин долара.

— Това е за бензин, храна и магистрални такси. Отбий се в някоя ферма и купи прясна продукция. Ще зарадваш госпожа Аркел.

— Благодаря, полковник. Прекарах чудесно.

— Знам. Пак ще го направим някой път.

— Може ли да използвам телефона ви?

— Не, подслушват го. Никой не знае, че съм тук. Позвъни някъде от пътя.

Стюарт бе достатъчно опитен, за да не се изненадва или да задава въпроси. След като му обясни как да стигне до път 23, Кийт прибави:

— Ченгетата в този окръг са кофти. Недей да бързаш.

— Да, господине. Надявам се пак да се видим във Вашингтон.

— Дано. — Стиснаха си ръцете и Стюарт потегли.

Кийт мислено провери списъка с нещата, които трябваше да вземе, после затвори и заключи предната врата и отнесе багажа си отзад при колата.

На предната седалка имаше лист с напечатан текст: „Трябваше да си тръгнеш до петък, а виждам, че колата ти още е тук. В понеделник ще намина да проверя дали си заминал“.

Подпис нямаше и думите не можеха да се разтълкуват като заплаха в съда. Но Кийт нямаше намерение да ходи при окръжния прокурор. Или щеше да убие Бакстър, или да го остави жив. Всъщност зависеше от самия Бакстър.

Зачуди се защо ченгето му дава отсрочка до понеделник, после се сети, че през уикенда е на лов или за риба. Дори полицейският началник се нуждаеше от ден на мир и покой. Нямаше значение. Щеше да си тръгне преди понеделник. Всъщност още тази вечер, когато се прибереше вкъщи и откриеше, че жена му я няма, Клиф Бакстър можеше да разбере, че Кийт Ландри наистина си е заминал, при това заедно с госпожа Бакстър. Той се зачуди дали Ани ще му остави прощално писмо.

Седна зад волана и завъртя ключа. Нищо. Абсолютно нищо. Отключи предния капак, излезе навън и го вдигна. Акумулатора го нямаше и на мястото му беше оставена бележка със съвсем просто съдържание: „Майната ти“.

Той дълбоко си пое дъх. Бакстър го затрудняваше да изпълни обещанието си към Ани. Последните два дни бяха отвратителни, като се започнеше с появата на Чарли Адеър. Посещението в Белия дом също не го бе преизпълнило с щастие. Нито пък ураганът Джак. А сега и това. „Добре, Ландри. Поредният транспортен проблем.“ Той се замисли за миг, после отиде в плевника. Градинският трактор имаше дванайсетволтов акумулатор и амперажът му трябваше да е достатъчен.

Отвори вратата и се качи на трактора. Щеше да го запали, да го подкара до колата, да го остави да се позареди и после да го прехвърли в автомобила. Когато натисна бутона на стартера обаче, се разнесе само глухо изщракване и той погледна таблото. Някой беше включил фара и акумулаторът се бе изчерпал. „Започваш да ми лазиш по нервите, Клиф.“

Кийт слезе и погледна към фермата на Дженкинс оттатък пътя. Помисли си да им поиска назаем акумулатор, но забеляза, че я няма нито колата, нито пикапа им. Можеше да вземе назаем акумулатора на трактора им, със или без тяхно знание, но тук не се правеха такива неща.

Той влезе в кухнята и набра номера им, но както предполагаше, нямаше никого. Фермата на Мюлерови се намираше на около осемстотин метра по пътя.

— По дяволите.

Кийт прелисти телефонния указател, свърза се със сервиза на магистралата и оттам му казаха, че след половин час ще му докарат нов акумулатор. Накрая човекът прибави:

— Сигурно са го отмъкнали проклетите хлапетии. Трябва да съобщите на ченгетата.

— Непременно. — Той им обясни как да стигнат до фермата и затвори. „Може би трябва да позвъня в «Бакстър Мотърс». Нали акумулаторът ми е именно там.“

Помисли си дали да се обади на Тери. Ани вече го очакваше там, а Клиф Бакстър трябваше да е извън града. Ами ако полицията наистина ги подслушваше? Колкото и предпазливо да разговаряше с Тери, по този начин щеше да вдигне ченгетата под тревога. Всичките му инстинкти и професионалният му опит подсказваха да не го прави.

Използва времето, за да се избръсне, да вземе душ и да се преоблече, като постоянно се опитваше да разглежда всички тези лоши предзнаменования в по-весел контекст. „Истинската любов никога не върви гладко. Тази вечер във Вашингтон, вечеря с Чарли и Катрин, в неделя може би Националната катедрала, в понеделник обиколката на Чарли из Вашингтон, после отказ от предложението за работа, паспортите и полет до Рим не по-късно от сряда.“ Добре изглеждаше. „Къде се бави проклетият акумулатор?“

Четирийсетина минути след разговора със сервиза на отбивката се появи пикап и след десет минути имаше нов акумулатор. Кийт запали колата, докато автомонтьорът още не бе тръгнал, и всичко му се стори наред.

Най-после потегли и малко по-късно вече пътуваше на юг по правото шосе към окръг Чатъм. Беше един и трийсет и пет. Трябваше да стигне за по-малко от час.

Настигна го синьо-бял автомобил на шерифското управление. На Кийт изобщо не му пукаше. В колата имаше само един човек и той реши, че ако го спре, шерифът ще се окаже завързан в собствения си багажник.

В южния край на окръг Спенсър пое на изток по магистралата, за да остави впечатлението, че се насочва към Кълъмбъс в случай, че ченгето се зачуди защо се движи по пътя за окръг Чатъм.

Шерифският автомобил го следва чак до границата на окръг Доусън. Кийт продължи още десетина минути нататък, после отново зави на запад към Чатъм. Подозираше, че шерифът е съобщил по радиостанцията на доусънския си колега да го проследи, но не забеляза опашка. За разлика от окръжните, шерифските управления в провинциалните градчета бяха малки. В сравнение с прехвърлянето му от Западна в Източна Германия, за да стигне до Берлин, това бе детска игра. Но когато се опитваш да избягаш от полицията, независимо дали става дума за селски шерифи в провинциална Америка, или Щази в ГДР, най-важен е късметът.

След петнайсет минути пресече границата на Чатъм. Не знаеше точно къде се намира, но лесно се ориентира в мрежата от пътища, прокарани почти по посоките на света.

Излезе на окръжно шосе номер 6 и продължи на запад, като четеше табелите на обозначените с числа отбивки и стигна до Т–3, пътя, на който живееше Тери и където го очакваше Ани. Не знаеше накъде да завие, затова хвърли чоп и зави наляво. Шофираше бавно и търсеше викторианската къща от червени тухли. Накрая я видя от дясната страна на шосето и си помисли, че го е водило някакво шесто чувство. После с усмивка си спомни думите на Чарли за това, че следвал половия си орган, макар лично той да смяташе, че следва сърцето си, което в момента биеше ускорено.

Намали скоростта и зави по чакълената отбивка. Първото нещо, което забеляза, беше, че пред къщата има само един автомобил, и то пикап. Страничната врата се отвори и макар да приличаше на Ани, жената, която излезе да го посрещне, не бе любимата му.