Джо Холдеман
Вечният мир (83)

Знаех къде са складирани въжета за простиране на прането в пералнята; предполагам, бяха ги приготвили, в случай че всички сушилни апарати излязат от строя. (Благодарение на моята специална длъжност в Сграда 31, може би бях единственият човек, който знаеше за въжетата, или пък къде можеш да намериш три прашни кутии с 12-годишно фъстъчено масло.)

Изчакахме половин час, докато вентилаторите издухат остатъчния газ „Сладки сънища“, след което влязохме в столовата да сортираме нашите и чуждите, като обезоръжихме и завързахме войската на Блейсдел. Оказа се, че всички са мъже и всичките имаха физиката на крайни защитници^[1].

Бяха останали достатъчно „Сладки сънища“ да се позамае малко човек — да се отпусне, да му паднат задръжките. Подредихме командосите на Блейсдел по двойки, лице срещу лице, с предположението и надеждата, че няма да се събудят в хомофобска паника (страничният ефект на „Сладките сънища“ при мъжете е силна ерекция).

Един от кашиците имаше патрондаш с тъмблър-муниции. Взех го, излязох навън и седнах на стъпалата; докато главата ми се проясняваше, заредих пълнителя на пистолета си. Откъм изток леко просветляваше. Слънцето щеше да огрее един много интересен ден. Може би щеше да ми е последен.

Амелия излезе и седна безмълвна до мен. Погали ме по ръката.

— Как си? — попитах я.

— Не съм ранно пиле. — Взе ръката ми и я целуна. — Сигурно се чувстваш ужасно.

— Взех си хапчетата. — Пъхнах последния заряд и вдигнах пистолета. — Застрелях най-хладнокръвно един генерал-майор. Армията ще ме обеси за това.

— Беше точно така, както го каза на Клод — рече тя. — Самозащита. Защита на целия свят. Този човек бе най-гадният предател, който можеш да си представиш.

— Остави това за военния трибунал. — Тя се облегна на мен, заплака тихо. Оставих пистолета и я прегърнах. — Не знам какво, по дяволите, ще се случи оттук нататък. Не мисля, че и Марти е наясно.

Някакъв непознат тичаше към нас с вдигнати във въздуха ръце.

— Сержант Били Райц, сър, от гаража. Какво, по дяволите, става?

— Как влезе тук?

— Просто изтичах покрай голема и нищо не се случи. Каква е тая шантава работа?

— Както вече казах…

— Нямам предвид тук! — Той заръкомаха буйно. — Имам предвид там, навън!

С Амелия погледнахме отвъд оградата. Облян от сутрешната омара, там стоеше хиляден народ — всичките безмълвни и чисто голи.