Джо Холдеман
Вечният мир (43)

На Джулиан му се наложи да върти педалите на велосипеда през тъй дългоочаквания дъжд, за да отиде до лабораторията на Марти, затова не пристигна в най-празничното си настроение.

Марти му намери хавлиена кърпа и работна престилка, която да го стопли в изстудената от климатика зала. Седнаха на столове с прави облегалки до тестовата койка, която на практика представляваше две легла, снабдени с цялостни шлемове. Гледката към наводненото университетско градче десет етажа по-долу беше красива.

— Дадох почивен ден на асистентите си тази събота — рече Марти — и пренасочих всички телефонни разговори към домашния си кабинет. Няма да ни безпокоят.

— За какво да ни безпокоят? — попита Джулиан. — Какво имаш предвид?

— Не мога да знам точно, преди да се включим един към другиго. Но сега-засега всичко ще си остане между нас двамата. — Той посочи към пулта в другия край на стаята. — Ако някоя от асистентките ми беше тук, можеше да се включи еднопосочно и да подслушва.

Джулиан стана и огледа леглото.

— Къде е бутонът за прекъсване?

— Нямаш нужда от него. Ако поискаш да излезеш, просто си помисляш „Край“ и връзката е прекъсната. — Джулиан изглеждаше разколебан. — Това е новост. Не се учудвам, че досега не си го виждал.

— С други думи, ти държиш всичко под контрол.

— Номинално. Контролирам сензориума, но това не си заслужава дори приказките. Ще го променя така, както искаш.

— Еднопосочна връзка?

— Можем да започнем с еднопосочна, после да преминем към ограничена двустранна — „поток на разговора“, — при взаимно съгласие — Джулиан знаеше, че Марти не може да се включи дълбоко с когото и да било; тази му способност бе премахната поради съображения за сигурност. — Изобщо няма да е като връзката между теб и взвода ти. Ние на практика не можем да четем мислите си. Просто ще комуникираме по-бързо и по-ясно.

— Добре. — Джулиан се изтегна на леглото и въздъхна дълбоко. — Давай да почваме!

Двамата легнаха и положиха вратовете си върху меките възглавнички, отместиха пластмасовите тръби с резервоари и нагласиха главите си така, че жаковете щракнаха. След това предната част се спусна върху лицата им. Час по-късно шлемовете се отвориха. Лицето на Джулиан лъщеше от пот.

Марти се изправи, изглеждаше освежен.

— Греша ли?

— Не мисля. Но в крайна сметка е по-добре да отида до Северна Дакота.

— Там времето е хубаво за сезона. Сухо.