Джо Холдеман
Вечният мир (59)

Гледах я на екрана иззад Мендес. Най-накрая успя да избие с рамо вратата. Мендес натисна два бутона и премина към камерата в коридора. Тя тичаше тежко и отчаяно по него, насочила с две ръце пистолета напред.

— Прилича ли ти на агент на ФБР, който излиза да се обясни с местните ченгета?

— Може би наистина трябваше да ги извикаш.

Той поклати глава.

— Излишно кръвопролитие. Не я ли познаваш?

— Боя се, че не.

Мендес ме бе повикал, след като бе разбила входната врата; хранеше слабата надежда, че би могла да ми е позната от Портобело.

Преди да излезе навън, тя мушна пистолета в кобура на кръста си, закопча само горното копче на сакото си тъй, че то заприлича на пелерина, която хем скриваше кобура, хем не ограничаваше движенията й.

— Доста е сръчна — рекох. — Може и да не е от властите. Може да е наета от когото и да е.

— Или би могла да е фанатичка от „Чукът на Бога“. Бяха проследили Блейз до гарата в Омаха.

Включи външната камера.

— Инграм имаше доста официално делегирани права, освен че е фанатик. Предполагам, тя — също.

— Бях сигурен, че властите изтърваха Блейз в Омаха. Ако някой бе проследил лимузината, щяхме да си имаме компания в „Сейнт Барт“ доста по-рано.

Тя пристъпи навън и се огледа, изражението й не говореше нищо; след това пое по пътеката към града досущ като туристка на утрешната си разходка — нито бързаше, нито се влачеше. Камерата бе с широкоъгълен обектив; отдалечи се твърде бързо.

— Не трябва ли да проверим в хотелите и да се опитаме да разберем коя е? — попитах.

— Може би не. Дори да научим името й, то едва ли би ни свършило работа. А и не бихме искали някой да направи връзка между „Сейнт Барт“ и Гуадалахара.

Посочих екрана със съмнение.

— Никой ли не може да проследи сигнала дотук?

— Не и картината. Това е услуга, предлагана от „Иридиум“. Мога да дешифрирам картината пасивно от всяка точка на света. — Изключи екрана. — Ще идеш ли на „откриването“?

Днес бе денят, в който Джеферсън и Инграм трябваше да приключат процеса на хуманизация.

— Блейз се чудеше дали трябва да присъствам. Чувствата, които изпитвам към Инграм, са все още доста неандерталски.

— Не мога да си го представя. Той само се пробва да убие твоята жена, а сетне — и теб самия.

— Да не говорим, че ме обиди на мъжественост и опита да Унищожи Вселената. Но аз и бездруго трябва да отскоча до клиниката следобед, за да ми прецакат паметта. Така че ще ида да видя момчето-чудо в действие.

— Изпрати ми доклад. Ще се наложи да остана до екрана през следващите ден-два, в случай че „агент Симон“ опита ново посещение.

Разбира се, че не бих могъл да му пратя доклад, защото срещата с Инграм бе свързана с всичко онова, което трябваше да изтрият от паметта ми, или поне аз си мислех така — нямаше да съм в състояние да си спомня нападението му срещу Амелия, без да си спомня онова, което бе сторила, за да привлече вниманието му.

— Пожелавам ти успех. Можеш да опиташ с Марти — неговият генерал би могъл да има достъп до личните досиета във ФБР.

— Добра идея. — Той се изправи. — Чаша кафе?

— Не, благодаря. Ще прекарам сутринта с Блейз. Не сме наясно какъв ще бъда утре.

— Плашеща перспектива. Но Марти се кълне, че е напълно възвратимо.

— Вярно е.

Ала Марти би продължил изпълнението на плана си, дори с риск милиард или повече души да умрат или да изгубят разума си. Може би това, дали аз ще изгубя, или ще запазя паметта си, не стоеше много високо в списъка на приоритетите му.