Джо Холдеман
Вечният мир (42)

За да спестим кредити и пари, отидохме да вземем малко хляб и сирене от машините в зоологическата. Отзад имаше покрита с навес площадка с масички за пикник — новост от предишното ни идване. Седнахме в следобедната жега край една от масичките.

— И така, какво ще разкрием на бандата? — рекох, докато разрязвах сиренето „Чедар“ на ронливи късове с пластмасовия си нож.

— За теб? Или за Проекта?

— Не си ли ходила там, откакто влязох в болницата? — Тя поклати отрицателно глава. — Тогава да не повдигаме въпроса. Имах предвид дали да говорим за откритията на Питър; за нашите открития.

— Няма причина да не го правим. Утре това ще бъде публична тайна.

Положих ръбесто парче сирене върху филия черен хляб и й го подадох на салфетка.

— По-добре да говорим за това, отколкото за мен.

— Хората ще знаят. Марти — със сигурност.

— Аз ще говоря с Марти. Ако имам тази възможност.

— Смятам, че може би краят на Вселената би могъл да ти повдигне духа.

— Човек поне придобива по-ясна представа.

Макар и към залез-слънце разходката от половин миля до „Специалната съботна вечер“ бе прашна и гореща — прахът беше като тебеширен. С облекчение влязохме в охладения от климатика салон. Марти и Белда бяха там, хапваха си предястия.

— Как си, Джулиан? — попита Марти с премерено безразличие.

— Вече съм добре. Нека поговорим за това по-късно. — Той кимна. Белда не каза нищо, беше се съсредоточила върху дисекцията на една скарида. — Нещо ново по проекта с Рей? Онзи, за състрадателността.

— Получихме доста нови данни, но Рей е по-добре осведомен по въпроса. Във връзка — с онова ужасно нещо с децата в Иберия ли?

— Либерия — рекох.

— Трима от изследваните, от нас са били свидетели на случилото се. Тежко са го понесли.

— Тежко беше за всички. Особено за децата.

— Чудовища — рече Белда и вдигна поглед. — Знаете, че политиката не ме интересува, че не изпитвам и майчински чувства. Но какво ли са си въобразили, за да решат, че нещо тъй ужасно може да помогне на каузата им?

— Това не е просто манталитет на военните — каза Амелия. — Да постъпиш по такъв начин със собствените си хора!

— Повечето от Нгуми мислят, че сме го направили ние — рече Марти — и сме манипулирали работите да изглеждат така, че те са го сторили… Както казваш, никой не би направил такова нещо със собствения си народ. И това е достатъчно доказателство.

— Смяташ, че е бил просто един циничен план? — рече Амелия. — Не мога да повярвам.

— Не, онова, което знаем — а то е поверително и не е подкрепено с факти, — е, че е дело на един офицер лунатик и неколцина негови последователи. Всички те са ликвидирани вече и „Психооперации“ на Нгуми вдигат голяма пушилка да докажат, че поради някаква причина ние сме искали да унищожим едно училище, пълно с деца. Ето колко безскрупулни са Нгуми, а в същото време всички са убедени, че те са армия от и на народа.

— И вярват ли на всичко това? — попитах.

— В голяма част от Централна и Южна Америка. Не си ли гледал новините?

— Отчасти. А каква бе тази история с Амнести интърнешънъл?

— А, армията позволи на един от адвокатите им да се включи към която верига пожелае, при условие че запази конфиденциалност. Той свидетелства, че всички са били искрено изненадани от зверството, повечето участници са били ужасени. Това до голяма степен ни помогна да се оправдаем в Европа, та дори и в Африка и Азия. Но не хвана дикиш на юг.

Ашър и Реза дойдоха заедно.

— Ей, добре дошли вие, двамата. Да не би да избягахте, за да се ожените?

— Избягахме — отвърна Амелия, — но да работим. Бяхме във Вашингтон.

— По държавна работа ли? — попита Ашър.

— Не. Но ще стане държавна след уикенда.

— Ще можем ли да измъкнем нещо от вас? Или е прекалено техничарско?

— Не е техничарско, поне в най-важната си част. — Тя се обърна към Марти. — Рей ще дойде ли?

— Не, каза, че бил семейно възпрепятстван.

— Добре. Хайде да си поръчаме питиетата. Джулиан и аз имаме да ви разправяме една история.

След като сервитьорът донесе виното, кафето и уискито и изчезна, Амелия започна с разказа си: за заплахата от абсолютна междугалактична катастрофа. Аз добавих тук и там по някоя и друга подробност. Никой не ни прекъсна.

Последва дълга пауза. Навярно никога, откакто тази група се бе събирала, не бе имала толкова продължително мълчание.

Ашър се прокашля.

— Разбира се, съдът още не се е произнесъл. В буквалния смисъл на думата.

— Вярно е — рече Амелия. — Но фактът, че и Джулиан, и Питър получиха едни и същи резултати — до осем знака след десетичната!, — като използваха различни изходни позиции и два независими един от друг метода… ами, страхувам се за съда. Просто се безпокоя за политическия отзвук от спирането на такъв грамаден проект. И малко се боя за това, къде ще работя следващата година. Или следващата седмица.

— Хм — рече Белда. — Вие сте свършили добра работа с отделните дървета. Сигурно сте помислили и за гората като цяло:

— Че това е оръжие ли? — рекох, а Белда бавно кимна. — Да, това е крайното разрушително оръжие. И то трябва да бъде демонтирано.

— Но гората е по-голяма от това — рече Белда и сръбна от кафето си. — Да предположим, че не просто го демонтирате, а го унищожите безследно. Прехвърляте цялата литература и изтривате всяко редче, което има нещо общо с проекта „Юпитер“. След това принуждавате главорезите на правителството да ликвидират всички, които дори са чували за него. Какво ще стане после?

— Ти ми кажи — рекох. — Трябва да го кажеш.

— Очевидно е. След десет години, след сто или след милион години на някого другиго ще му хрумне същата идея. И той също ще бъде ликвидиран. Но след още десет или милион години пак някой ще я извади на бял свят. Рано или късно някой ще заплаши, че ще използва това оръжие. Или дори няма да заплаши, а ще го направи. Защото мрази света достатъчно силно, за да поиска всичко да загине.

Последва нова дълга пауза.

— Добре — казах, — това разкрива една загадка. Хората се чудят откъде са се пръкнали законите на физиката. Искам да кажа, че, да речем, всичките закони, които управляват материята и енергията, е трябвало да бъдат създадени с онова боцване, с което е започнала Диаспората. Изглежда направо ненужно.

— Значи Белда е права — рече Амелия. — Законите на физиката са си били на мястото. Преди двайсет милиарда години някой е натиснал бутона „включи отново“.

— А пък няколко милиарда години преди това — намеси се Белда — го е сторил някой друг. Вселената съществува толкова дълго, колкото да развие създания като нас. — Тя насочи костеливи пръсти, оформящи буквата V към Амелия и мен. — Хора като вас двамата.

Е, добре, но това не решаваше мистерията за първопричината; така или иначе трябваше да има същински първи път.

— Чудя се… — отрони Реза. — Сигурно във всичките милиони галактики има и други раси, които са направили това откритие. Хиляди или милиони пъти. Те очевидно не са били психологически готови да го направят… да ни унищожат всички.

— Надраснали са го — отряза Ашър. — Жалко, че ние не сме! — Разбърка леда в уискито си. — Ако Хитлер бе разполагал с бутона в бункера си… Или Калигула, Чингис хан…

— Хитлер просто е изтървал влака с един век — каза Реза. — Струва ми се, че не сме еволюирали толкова, че да избегнем възможността да създадем нов Хитлер.

— Няма и да успеем — рече Белда. — Агресията е характерна за оцеляването. Тя ни поставя на върха на хранителната верига.

— Взаимодействието ни е поставило там — поправи я Амелия. — Агресията не върши работа срещу саблезъбия тигър.

— Добре, тогава комбинация от двете, признавам — рече Белда.

— Взаимодействие и агресия — проточи Марти. — Значи един взвод големи е върховното изражение на човешкото превъзходство над зверовете.

— Не би могло да се каже за всекиго — рекох. — Някои, изглежда, са деволюирали.

— Позволете ми да продължа тази тема. — Марти сключи пръсти. — Да изберем друга гледна точка. Надпреварата с времето вече е започнала. Някъде през следващите десет или милион години трябва да отклоним човешката еволюция от агресивното поведение. На теория това не е невъзможно. Управлявали сме еволюцията на много други видове.

— На някои — в рамките на едно поколение — кимна Амелия. — Наблизо има една зоологическа градина, пълна с такива.

— Много приятно място — вметна Белда.

— Можем да го направим в рамките на едно поколение — рече тихо Марти. — И дори в по-кратки срокове.

Всички погледнаха към него.

— Джулиан — попита той, — защо механиците остават в големите не по-дълго от девет дена?

Свих рамене.

— Навярно поради умората. Ако останеш прекалено дълго, се отпускаш.

— Точно това ви внушават. Това внушават и на всички останали. Те си мислят, че то е истината. — Той се огледа неспокойно. Бяхме сами в залата, но той въпреки това сниши гласа си. — Това е тайно. Свръхсекретно. Ако Джулиан се връщаше във взвода си, нямаше да я кажа, тъй като прекалено много хора щяха да я узнаят. Но имам доверие на всички тук.

— Да ни съобщиш военна тайна? — попита Реза.

— Дори военните не я знаят. Рей и аз я пазим от тях, макар да не е лесно. На север, в Северна Дакота, има център за възстановяване с шестнайсет пациента. Всъщност на тях нищо им няма. Седят там, защото знаят, че така трябва.

— Хората, които ти и Рей сте изследвали ли? — попитах.

— Именно. Преди повече от двайсет години. Сега те са на средна възраст и знаят, че навярно ще им се наложи да прекарат остатъка от живота си в уединение.

— Какво, по дяволите, сте им направили? — попита Реза.

— Осем от тях бяха включени непрекъснато като големи за три седмици. Другите осем — за шестнайсет дена.

— И това е всичко? — попитах.

— Това е всичко.

— И полудяха, така ли? — попита Амелия.

Белда се засмя — непривичен, нерадостен смях.

— Обзалагам се, че не са полудели. Обзалагам се, че това ги е отрезвило.

— Белда е близо до истината — рече Марти. — Тя притежава неприятното умение да чете мислите ти и без помощта на електричество.

— Колкото и да звучи парадоксално, онова, което става след като си бил две седмици в кожата на голем, е, че повече не можеш да бъдеш войник.

— Не можеш да убиваш ли? — попитах.

— Не можеш дори да нараниш някого нарочно, освен при самозащита. Или за да защитиш нечий друг живот. Настъпва необратима промяна в начина на мислене, на усещане; дори след като се изключиш. Бил си прекалено дълго в кожата на други хора, споделял си тяхната идентичност. Да нараниш друг човек ще е толкова болезнено, колкото да нараниш себе си.

— Не са съвсем чисти пацифисти обаче — намеси се Реза. — Щом могат да убиват при самозащита.

— Това е различно при всеки от индивидите. Някои по-скоро биха умрели, вместо да убият, дори при самозащита.

— Това ли сполетява хората като Канди? — попитах.

— Не съвсем. Хората като нея са подбрани заради съчувствието, заради благородството си. Може да се очаква при включванията им тези им качества да се засилят.

— Случайни хора ли използвахте при експеримента? — попита Реза.

Марти кимна.

— Първата група бяха случайно подбрани хора срещу заплащане, войници в отпуск. Но не и втората група. — Той се наведе напред. — Половината от тях бяха убийци от специалните части. Другата половина бяха цивилни, винени за убийства.

— И всичките те… се цивилизоваха? — попита Амелия.

— Глаголът, който използваме, е „хуманизираха“ — отвърна Марти.

— Значи ако взвод ловци-убийци остане включен две седмици — промълвих, — той ще се превърне в група кротки котенца.

— Така предполагаме. Това, разбира се, бе направено преди появата на ловците-убийци; преди големи да се използват в битка.

Досега Ашър слушаше мълчаливо.

— Струва ми се абсурдно да приема, че военните не са повторили експеримента ви. И да не са измислили начин да заобиколят това отклонение — пацифизма. Хуманизацията.

— Не е невъзможно, Ашър, но е малко вероятно. Аз мога да се включвам — еднопосочно — със стотици военни, от редник до генерал. Ако някой е бил въвличан в подобен експеримент или дори е чувал слухове за нещо такова, щях да знам.

— Не и ако всички, които са го ръководили, също са включвани еднопосочно. А субектът на експеримента е изолиран, както в твоя случай, или пък е ликвидиран.

Това съждение си заслужаваше миг мълчание. Дали военните учени избиват неудобните субекти на опитите си?

— Ще се съглася с тази възможност — рече Марти, — но е малко вероятна. Рей и аз координираме всичките изследвания на военните върху големите. Ако някой иска проектът му да бъде одобрен, финансиран и приложен, без ние да знаем… възможно е. Доколкото е възможно да подхвърлиш монета и сто пъти подред да се падне ези.

— Интересно е, че приведе числа, Марти — рече Реза. Той драскаше нещо върху салфетката си. — Да приемем най-оптимистичния сценарий: че си убедил всички хора да се съгласят да бъдат хуманизирани и да се подредят на опашка за включване.

— Първо, един на всеки десетима или умира, или полудява. Вече се опитвам да намеря начин това да бъде избегнато.

— Е, ние не знаем дали…

— Позволи ми да продължа още секунда. Ако съотношението е един на дузина, вие ще убиете 600 милиона души, за да сте сигурни, че останалите няма да убият никого. Пред вас Хитлер изглежда истински аматьор, поне с няколко десетки пъти.

— Има и още нещо, сигурен съм.

— Има. С какво разполагаме — с шест хиляди големи? Това означава сто хиляди. Всеки трябва да бъде две седмици включен — и това, след като е прекарал пет дена в подготовка на мозъка и за възстановяване. Кажи го двайсет дена на човек. Ако приемем, че седем милиарда оцелеят след хирургическата намеса, това означава, че се падат седем хиляди души на машина. По моите сметки са необходими четирийсет хиляди дни. Почти четиристотин години. Подир това всички си живеем безметежно — поне онези, които оцелеят.

— Дай да видя това. — Реза подаде салфетката на Марти. Той проследи с пръст колонките от числа. — Първо, в тези сметки липсва фактът, че не се нуждаеш от истински голем. Просто осъществяваш връзката мозък-мозък и се нуждаеш от системите за подхранване на организма. Можем да организираме милион пункта, а не сто хиляди. Десет милиона. Това намалява ограничението във времето до четири години.

— Но не и половината милиард жертви — рече Белда. — За мен това е интересно само от научна гледна точка, след като възнамерявам да живея само още няколко години. Но цената ми се струва прекалено висока.

Ашър натисна бутона за сервитьора.

— Това не е твое случайно хрумване, Марти. Колко време го обмисляш, двайсет години?

— Някъде там — призна той и сви рамене. — Наистина не бива да се стига до смъртта на Вселената. Ние вървим по хлъзгав склон от Хирошима насам. Всъщност, дори от Първата световна война.

— Значи си един потаен пацифист, който работи за военните? — попита Белда.

— Не и чак толкова потаен. Армията толерира теоретичния пацифизъм — виж Джулиан, например — доколкото това не пречи на работата й. Повечето от генералите, които познавам, биха се определили като пацифисти.

Дотътри се сервитьорът и взе поръчката ни. Когато излезе, рекох:

— Марти има основание. Въпросът не е само в проекта „Юпитер“. Съществуват множество изследователски, проекти, които в крайна сметка могат да доведат до стерилизирането или унищожаването на планетата. Дори останалата част от Вселената да не бъде засегната.

— Ти вече си бил включен — рече Реза и допи виното си. — Значи нямаш право на глас.

— А какво ще стане с хора като мен? — попита Амелия. — Които се опитват да се включат, но не успяват. Може би ще ни натикате в някой хубав концентрационен лагер, където няма да можем да причиним вреда никому.

Ашър се разсмя.

— Хайде, хайде, Блейз. Това е просто един мисловен експеримент. Марти не предлага сериозно да…

Марти удари силно с длан по масата.

— По дяволите, Ашър! Никога през живота си не съм бил по-сериозен.

— Тогава си луд. Това изобщо не може да стане.

Марти се обърна към Амелия.

— В миналото никога не е било задължително който и да е да бъде включен. Ако това се превърне в усилие от типа на вашия проект „Юпитер“ — или проекта „Манхатън“^[1] — цялата работа, която трябва да бъде свършена, ще бъде свършена. — Към Реза: Същото се отнася за твоите половин милиард жертви. Това не е нещо, което ще се случи за едно денонощие. Достатъчни са задълбочени, поставени под контрол изследвания, подобряване на технологията и процентът на жертвите ще намалее рязко, може би до нулево равнище.

— Тогава, ако използваме най-меките думи — рече Ашър, — ти обвиняваш армията в убийство. Ясно, точно това е призвана да прави тя, но от друга страна и там би трябвало да има хора. — Марти го погледна озадачен. — Искам да кажа, ако си мислил толкова дълго, че инсталирането на жаковете може да стане безопасно, защо армията не изчака със създаването на нови механици, докато не се постигне безопасност?

— Не армията е убиецът, както твърдиш. Аз съм. Изследователи като мен и Рей.

— О, хайде, хайде, не прави чак такава мелодрама. Сигурен съм, че си дал най-доброто от себе си. Но винаги съм имал чувството, че цената, която трябва да се плати за тази програма, е твърде висока.

— Съгласен съм — рече Марти, — и работата не е само в съотношението една жертва на дузина инсталации. При механиците съществува неприемливо висок процент на смъртност от инфаркти и инсулти. — Той извърна поглед от мен. — И на самоубийства по време на службата или след нея.

— Процентът на жертвите сред войниците е висок — потвърдих. — И това не е тайна. Но е част от довода: да се освободим от войниклъка като професия.

— Да предположим, че можем да постигнем стопроцентов успех при инсталирането на жаковете, без да допускаме жертви. Пак обаче остава въпросът, че няма начин да принудиш всички да го направят. Мога да си представя всичките тия от Нгуми, подредени на опашка пред банда съглашенски демони-учени, които да им продупчат черепите! Боже мой, няма да можем да убедим дори нашите военни. В момента, в който генералите разберат с какво си се заел, вече ще си в историята. Ще си се превърнал в тор!

— Може би е така. Може би. — Сервитьорът донесе напитките ни. Марти ме погледна и разтърка брадичката си. — Иска ли ти се да се включиш?

— Май да.

— Свободен ли си утре в десет?

— Да, до два.

— Ела у дома. Необходимо ми е да взема твоите усещания.

— Вие двамата какво — да не сте решили да се закачите един за другиго и да промените света? — попита Амелия. — Да спасите Вселената?

Марти се изсмя.

— Нямах точно това предвид.

Но не, тъкмо това имаше предвид.