Джо Холдеман
Вечният мир (65)

Същата сутрин в Гуадалахара Джеферсън предупреди Блейз да не се мярка наоколо. Това не представляваше проблем; тя се бе скрила с Ели Морган на няколко пресечки от клиниката и работеше по различните варианти на статията, която трябваше да предупреди света за проекта „Юпитер“.

След това Джеферсън и Камерън поседяха няколко часа в столовата, на масичката между тях имаше малка камера, която следеше вратите на асансьора.

Едва не я изпуснаха. Когато слезе долу, коприненорусата й коса бе скрита от черна перука на къдрици. Беше облечена старомодно и бе тонирала видимите части от кожата си в типичния за мексиканците маслинен тен. Но не можеше да скрие перфектната фигура и походката си.

Джеферсън млъкна по средата на думата си и незабележимо завъртя камерата с показалец.

Двамата лениво я изгледаха как излиза от асансьора.

— Какво? — прошепна Камерън.

— Това е тя. Направила се е на мексиканка.

Камерън източи врат, за да я види как се изнизва през въртящата се врата.

— Добри Боже, прав си!

Джеферсън отнесе камерата горе и потърси Рей, който заедно с Мендес координираше действията им в отсъствието на Марти. Рей беше в клиниката. Зареди снимките й и ги разгледа.

— Няма проблем. Ще следим за нея.

След по-малко от минута тя влезе в клиниката. Детекторите за метал не засякоха нито едно от оръжията й.

Тя обаче не извади снимка на Амелия и не попита никого дали я е виждал; Гаврила знаеше, че Амелия е била в сградата и я възприемаше като вражеска територия.

Каза на сестрата в приемната, че иска да поговори за имплантация на жак, но не пожела да разговаря с другиго, освен с главния.

— Д-р Спенсър е в операционната — отвърна сестрата. — И ще е там два часа, може би и три. Има сума други хора, които…

— Ще почакам.

Гаврила седна на дивана така, че да има пряка видимост към вратата.

В друга стая д-р Спенсър се присъедини към Рей, който наблюдаваше на монитора следящата вратата жена.

— Казват, че е опасна — рече Рей. — Нещо като шпионка или убийца. Търси Блейз.

— Не искам да си имам неприятности с вашите власти.

— Да съм споменавал за властите? Ако изпълнява официална мисия, нямаше ли да си покаже документите?

— Не и ако е убийца.

— Властите не разполагате убийци!

— О, така ли! Да не би да вярваш и в Дядо Коледа?

— Исках да кажа — не, не и за нас. Има някаква смахната религиозна групировка, която преследва Марти и хората му. Тя принадлежи към нея, или е наета.

Обясни за подозрителните й действия в хотела.

Спенсър се вторачи в изображението й.

— Вярвам, че си прав. Изучавал съм хиляди лица. Нейното е скандинавски тип, не е мексикански. Навярно е боядисала русата си коса — о, не, носи перука. Но как очакваш да постъпя с нея?

— Предполагам, че не би могъл да я заключиш някъде и да изхвърлиш ключа.

— Моля те. Това не са Съединените щати!

— Ами… Бих искал да поговоря с нея. Ала наистина може да се окаже опасна.

— Няма нож или пистолет — Щеше да бъде засечена при преминаването през вратите.

— Хм. Не мислиш ли, че бих могъл да наема някой въоръжен, който да я наблюдава, докато говорим?

— Както казах…

— Тук не са Съединените щати. А какво ще кажеш за онзи възрастен омбре с автомата долу?

— Той не работи за мен. Работи за гаража. Но колко опасна може да бъде тази жена, след като не е въоръжена?

— По-опасна от мен. За съжаление образованието ми в областта на осакатяването бе пренебрегнато. Не разполагате ли поне със стая, в която бих могъл да разговарям с нея, а някой да наблюдава, в случай че реши да ми откъсне главата и да ме пребие с нея до смърт?

— Това не е проблем. Отведете я в стая 1. — Той насочи дистанционното устройство и натисна бутона. На екрана се появи стая за разпити. — Това е специална стая на seguridad^[1]. Отведи я там, а аз ще наблюдавам. Десет или петнайсет минути, след това ще повикам някой друг да наблюдава. Сетне попита: — Тези ultimodiadores — вие ги наричате ендъри, — за тях ли става дума?

— Има връзка.

— Но те са безвредни. Глупави хора и, как се казва, богохулници? Но са безвредни, освен за собствената си душа.

— Не и тази, д-р Спенсър. Ако можехме да се включим, щеше да разбереш колко се страхувам от нея.

За да предпазят Спенсър, никой, който познаваше целия план, не можеше да се включва на двустранна връзка с него. Той бе приел това условие като типична за американците параноя.

— Имам един мъж, санитар, който е много дебел… не, много е едър и който знае… който може да я сграбчи, има черен пояс на карате. Той ще наблюдава редом с мен.

— Не. Докато той слезе по стълбите, тя може да ме убие.

Спенсър кимна и се замисли.

— Ще го настаня в съседната стая с пейджър. — Вдигна дистанционното и натисна бутон. — Както сега. Това ще го повика.

Рей се извини и отиде до тоалетната, където не можеше да стори нищо друго, освен да прегледа оръжията си: връзка ключове и швейцарски армейски нож. Като отиде в стаята за наблюдение, се запозна с Лало, чиито ръце бяха с размерите на бедрата на Рей. Не говореше английски и се движеше с нервната изтънченост на човек, който знае колко лесно е да се строши нещо. Слязоха долу заедно. Лало се мушна в стая 2, а Рей излезе във фоайето.

— Госпожо? — Тя вдигна очи, прицели се. — Аз съм д-р Спенсър. А вие?

— Джейн Смит. Можем ли да поговорим някъде?

Отведе я в стая 1, която се оказа по-голяма, отколкото я показваше камерата. Посочи й дивана и придърпа един стол. Възседна го обратно — облегалката беше предпазен щит между двама им.

— С какво мога да ви бъда полезен?

— Имате пациентка на име Блейз Хардинг. Професор Блейз Хардинг. Абсолютно наложително е да говоря с нея.

— Първо, не издаваме имената на клиентите си. Второ, нашите клиенти невинаги ни съобщават истинските си имена, госпожо Смит.

— Кой сте вие всъщност?

— Моля?

— Моите източници ми съобщиха, че д-р Спенсър е мексиканец. Никога досега не съм срещала мексиканец с бостънски акцент.

— Мога да ви уверя, че съм…

— Не.

Тя бръкна в пояса си и извади пистолет, който очевидно бе направен от стъкло.

— Нямам време за глупости. — Лицето й помрачня и застина; абсолютно луда. — Сега тихичко ще ме поведете от стая в стая, докато не намерим професор Хардинг.

Рей се поколеба.

— Ами ако не е тук?

— Тогава ще отидем в някое тихо местенце и аз ще ти отрежа пръстите — един по един, докато не ми кажеш къде се намира.

Лало отвори вратата и връхлетя с грамаден, насочен черен пистолет. Тя го погледна с раздразнение и го гръмна веднъж — в окото. Стъкленият пистолет бе почти безшумен.

Той пусна пистолета си и падна на коляно, вдигнал и двете си ръце към лицето. Зарида като момиченце, но вторият й изстрел отнесе горната част на черепа му. Той си строполи безшумно напред в локвата от кръв, мозък и черепна течност.

Тонът й остана непроменен — сериозен и безизразен.

— Както виждаш, единственият начин да доживееш до вечерта, е да ми сътрудничиш.

Рей седеше поразен, вторачен в трупа.

— Ставай. Да вървим.

— Аз… мисля, че тя не е тук.

— Тогава къде…

Прекъсна я дрънченето на металните щори, които се спуснаха пред вратата и прозореца.

Рей чу слабия съскащ звук и си спомни разказаното му от Марти за стаята за разпити в „Сейнт Барт“. Може би и тук архитекторското решение бе същото.

Тя очевидно не го чу — бе прекарала твърде много изнурителни часове непрекъснато готова за стрелба, — но се огледа и забеляза телевизионната камера, подобна на късче молив, насочена към тях от горния ъгъл на стаята. Извъртя го, за да се изправи срещу камерата и опря пистолета в главата му.

— Разполагате с три секунди, за да отворите вратата, иначе ще го убия. Две.

— Сеньора Смит! — Гласът се носеше сякаш отвсякъде. — За да се отвори тази врата, е необходим el gato… жак. Ще отнеме две или три минути.

— Имате две минути. — Погледна часовника си. — Оттук нататък.

Рей се отпусна и изведнъж се сгромоляса, търкулна се по гръб. Главата му се удари о пода със силен трясък.

Тя издаде възклицание на отвращение.

— Страхливец.

Няколко секунди по-късно сама залитна, сетне седна тежко на пода. С изтръпнали ръце вдигна пистолета и простреля Рей четири пъти в гърдите.