Джо Холдеман
Вечният мир (82)

Големът не се намеси, когато Джулиан стреля и буквално пръсна Блейсдел на две. Едната част събори лампата и стаята потъна в мрак, процеждаше се само мижава светлина от коридора. Джулиан стоеше неподвижен и слушаше църцорещите звуци на гърчещия се труп.

Големът се плъзна зад него.

— Дай ми оръжието, Джулиан.

— Не, не ти е потребно.

— Боя се за теб, стари приятелю. Дай ми оръжието!

Джулиан се извърна в полусянката.

— О, разбирам. — Мушна пистолета в колана си. — Не се безпокой, Клод. С това е свършено.

— Сигурен ли си?

— Достатъчно сигурен съм. С хапчета — може би. Но с пистолет — не.

Той заобиколи голема и излезе в коридора.

— Марти, колко нехуманизирани души останаха?

На Марти му беше необходима цяла минута, за да се успокои, преди да отговори.

— Ами, мнозина са преполовили процеса. Всички, които са се възстановили от операцията, са или хуманизирани, или са включени.

— Тогава колцина са неоперираните? Колко души в тази сграда могат да се бият?

— Може би двайсет и петима-трийсет. Повечето са в крило Е. Онези, които не са под оръжие на долния етаж.

— Да вървим там! И да намерим колкото оръжие можем!

Клод се появи зад гърба му.

— Имахме сума NHL в старите големи — това бяха донякъде пацифистични оръжия, несмъртоносни — и някои от тях би трябвало да са още читави.

— Донеси ги тогава! Ще се срещнем в крило Е.

— Да минем през пожарния изход — предложи Амелия. — Можем да се промъкнем в крило Е, без да прекосяваме през фоайето.

— Добре. Всички големи ли са овладени?

Тръгнаха към пожарния изход.

— Четирима — отвърна Клод. — Но останалите шест са безвредни, обездвижени са.

— Вражеските кашици знаят ли го?

— Още не.

— Е, ще се възползваме от това. Къде е Айлийн?

— Долу, в столовата. Опитва се да измисли начин да обезоръжи кашиците, без да пострада никой.

— Добре, дано има късмет.

Джулиан отвори прозореца и се огледа предпазливо. Не се виждаше никой. Ала сетне асансьорът звънна в коридора.

— Всички да гледат настрани и да си запушат ушите — рече Клод.

Когато вратата на асансьора се отвори, той изстреля заглушителна граната.

Ослепителният блясък и гърмът заслепи и оглуши кашиците, които бяха изпратени да проверят какво става с Блейсдел. Започнаха да стрелят напосоки. Клод застана между тях и прозореца.

— Най-добре е да побързате — рече излишно той.

Джулиан избута не съвсем вежливо Амелия, а Марти бе готов да ги прегази и двамата.

Спуснаха се по металната стълба и спринтираха към крило Е, което бе под прав ъгъл към основната сграда. Клод стреляше предупредително ту вляво, ту вдясно от силуетите им, като редуваше лазерния с автоматичен огън, който разравяше и изгаряше земята покрай тях в тъмнината.

Хората от крило Е вече се бяха въоръжили доколкото можеха — там имаше склад с пирамида от шест M-31 и сандък гранати; освен това бяха импровизирали защитна позиция, като в дъното на главния коридор бяха натрупали в полукръг дюшеци до височината на раменете. Наблюдателят им за щастие позна Джулиан, тъй че като нахлуха през входната врата, не бяха покосени от определено нехуманизираната и ужасена групичка зад дюшеците.

Джулиан им очерта ситуацията. Клод съобщи, че двама големи са излезли навън, да проверят останките от нашите големи, онези, които имаха несмъртоносни оръжия. Сегашните големи бяха миролюбиво настроени, но е трудно да изразиш пацифизма си, когато си въоръжен с лазери и гранати. Сълзотворният и причиняващият повръщане газове не убиваха, но по-безопасно бе хората просто да се приспят и да им се отнемат оръжията.

Това бе възможно, стига кашиците на противника да останат вътре в сградата. За съжаление обаче Сграда 31 не бе проектирана като клиниката в Гуадалахара и „Сейнт Барт“, където можеш да вкараш хората в нарочно помещение, да затвориш вратата и да им пуснеш газ, който да ги приспи. Ала двамина от големите разполагаха с контейнери „Сладки сънища“, което бе комбинация от паралитичен с предизвикващ еуфория газ — приспиваш ги и после се събуждат в смях.

И двете машини обаче бяха превърнати в развалини на около стотина метра от плажа. Двамина изпратени да търсят из пръснатите купчини боклуци се върнаха с три читави контейнера с газ. Но всички те си приличаха, нямаше как да разбереш дали ще те приспят, или ще те накарат да плачеш, или да повръщаш. Ако управляваха от клетка, както е обичайно, механиците щяха да изпуснат малко газ и да го помиришат, но не можеха да помиришат нищо, когато управляваха от разстояние.

Освен това не разполагаха с време да се занимават с този проблем. Блейсдел бе прикрил добре следите си, поради което нямаха връзка с Вашингтон, но в Портобело действията предизвикаха голям интерес. Някои страни на учението бяха прекалено истински; двамина цивилни бяха ранени от заблудени куршуми. По-голямата част от жителите на града се бе набутала в мазетата. Четири полицейски патрулни коли спряха пред входа на базата, осем изплашени полицаи, скрити зад колите си, крещяха на английски и на испански към охранителя голем, който не им отговаряше. Нямаше откъде да знаят, че е „празен“.

— Ще се върна след минута.

Големът, управляван от Клод, се спря на място, тъй като операторът му се завъртя, за да провери шестимата обездвижени. Когато пристигна при портала, изстреля няколко лазерни заряда по гумите на патрулните коли, които предизвикаха хубави експлозии.

Той влезе в единия от обездвижените — в столовата — за няколко минути, докато Айлийн намери решение на проблема с газовите контейнери. Взе трима „пленници“ (избра ги от офицерите, за които не даваше и пет пари) и ги поведе към плажа.

Оказа се, че разполагаха с по един контейнер от всеки вид: един полковник заспа блажено, друг бе заслепен от сълзите си. Един генерал пък трябваше да упражнява техниката на изхвърляне на повърнатото колкото е възможно по-далеч.

Клод се върна в крило Е, когато големът на Айлийн влезе в столовата с газов контейнер под мишница.

— Мисля, че опасността почти премина — рече той. — Знае ли някой къде мога да намеря неколкостотин метра въже?