Джо Холдеман
Вечният мир (27)

Джулиан взе компромисно решение — пътува с влака до Хюстън и остана там колкото да поеме семинара на Амелия по физика на частиците; студентите не се зарадваха особено някакъв млад, едва защитил докторат преподавател неочаквано да замени д-р Блейз; след това хвана нощния влак за Гуадалахара.

Изписаха Амелия на следващия ден; превозиха я с линейка до възстановителен център в университетското градче. Клиниката не желаеше пациентка, която само си почива под наблюдение, да заема ценното легло и в петък; повечето от богатите й клиенти се бяха записали за този ден.

Разрешиха на Джулиан да пътува с нея, което означаваше да я гледа как спи. След като действието на успокоителното престана, на около час път от Хюстън, разговаряха предимно за работа; Джулиан успя да избегне лъжата какво би се случило, ако се включи към нея при състоянието й с почти свързан жак. Знаеше, че тя скоро ще прочете за това и ще се наложи да обсъждат надеждите и разочарованията си. Не искаше тя да си изработи някакъв трансцендентален сценарий, основан на един отминал красив миг. Най-доброто, което можеше да стане, бе далечно подобие на това, а по-вероятно беше да не се постигне никакъв ефект.

Възстановителният център бе лъскав отвън и овехтял отвътре. Амелия получи единственото легло в „апартамента“ с четири легла, населен с двойно по-възрастни от нея жени, отдавнашни или постоянни обитателки. Джулиан й помогна да се настани и когато стана ясно, че той не просто й помага, две от старите дами демонстративно се ужасиха от разликата в годините и в цвета на кожата им. Третата бе сляпа.

Е, вече не криеха връзката си. Това бе единственото хубаво нещо, което произлезе от цялата бъркотия, поне за личния им живот, за сметка на професионалния.

Амелия не бе чела романа на Чандлър и му се зарадва. Нямаше голяма вероятност да прекарва много време в разговори.

На Джулиан, естествено, му предстояха разговори тъкмо тази вечер — беше петък. Реши да се появи в клуба поне с час закъснение, за да може Марти да разкаже на останалите за операцията и да разкрие жалката истина за него и Амелия. Ако тя наистина е била тайна за някого от групата. Пуританът Хейс знаеше, но никога не бе дал и най-малкия знак за това.

Имаше доста неща за вършене преди „Специалната съботна вечер“, тъй като не бе проверявал пощата си, след като прочете бележката, мушната под вратата подир завръщането си от Портобело. Един асистент на Хейс бе написал резюме на събитията, които той и Амелия бяха пропуснали; щяха да са му потребни няколко часа, за да го проучи. Имаше съобщения от разтревожени хора, с повечето от които щеше да се срещне същата вечер. Очевидно новината бе такава, че се разпространяваше бързо.

За да се разнообрази животът му, имаше и бележка от баща му, който съобщаваше, че би искал да прескочи попътно при завръщането си у дома от Хаваите; така Джулиан можел да опознае по-добре Сюз, новата му съпруга. Не бе изненадващо, че имаше телефонно съобщение и от майка му, питала се къде се е изгубил и дали ще има нещо против, ако му погостува, за да избяга от лошото време.

Разбира се, мамо, ти и Сюз ще се разберете чудесно; като си помисли човек колко общи неща имате.

В този случай най-лесният курс бе истината. Той набра номера на майка си и й каза, че може да дойде, ако поиска, но й съобщи, че баща му и Сюз ще са тук по същото време. След като тя се поуспокои, той й разказа накратко за вълненията си през последните четири дена.

Лицето й на телефона придоби странно изражение, докато той говореше. Тя бе израснала с телефоните без образ и никога не усвои онова безлично изражение, което повечето хора машинално приемаха.

— Значи имаш доста сериозни намерения към тази възрастна жена?

— Възрастна бяла жена, мамо — подигра се Джулиан на негодуванието й. — А и от година и половина ти разправям колко сериозни сме и двамата.

— Бяла, морава, зелена, за мен няма никакво значение. Синко, та тя е само с десет години по-млада от мен.

— С дванайсет.

— О, слава тебе, Господи, дванайсет! Не съзнаваш ли колко глупаво изглеждате в очите на хората около вас?

— Доволен съм, че това повече не е тайна. И ако изглеждаме глупаво за някои хора, добре, това си е техен проблем, не е наш.

Тя се извърна от екрана.

— Аз съм глупачката, а и лицемерката. Майките трябва да се безпокоят.

— Ако дойдеш насам поне веднъж и се запознаеш с нея, ще спреш да се безпокоиш.

— Би трябвало. Добре. Обади ми се, когато баща ти и приятелката му си тръгнат към Акрон…

— Кълъмбъс, мамче.

— Където и да е. Обади ми се и ще уточним кога да дойда.

Погледа как образът й изсветлява и поклати глава. Повтаряше все същото повече от година време; и все нещо се случваше и й попречваше. Вярно, бе доста заета, все още преподаваше редовно в колеж в Питсбърг. Но очевидно не това бе причината. Всъщност тя не искаше да изгуби изцяло своето малко момче, при това да го загуби заради жена, достатъчно възрастна да й бъде сестра, й се струваше гротескно.

Беше разговарял с Амелия за евентуално тяхно пътуване до Питсбърг, но тя бе отвърнала, че не иска да пришпорва събитията. И с нея не беше лесно.

Двете жени имаха и противоположни становища за факта, че бе станал механик. Амелия открито се тревожеше до смърт през цялото време, докато той беше в Портобело — още повече пък сега, след клането, — докато майка му се отнасяше към това като към някаква безмозъчна втора работа, която трябва да върши, макар да му пречеше на истинската. Никога не прояви любопитство какво точно става там. Амелия следеше действията на частта му с целенасоченото внимание на войскарче. (Тя никога не си признаваше това, Джулиан смяташе, че го прави, за да му спести вълненията, но тя често се изтърваваше и питаше за неща, които никой не би разкрил, ако чисто и просто си гледа новините.)

Неочаквано най-сетне му светна, че Хейс, а и всички останали във факултета, знаеха или се досещаха, че между тях има нещо, като съдеха по поведението на Амелия, докато него го нямаше. Иначе те двамата бачкаха здраво (но се и забавляваха), като играеха ролята на „просто приятели“, когато идваха заедно на работа. Може би публиката им бе наясно със сценария.

Всичко това беше вече част от миналото. Нямаше търпение да отиде в клуба и да види как хората ще реагират на новината. Но му оставаха още няколко часа, ако искаше да даде на Марти достатъчно време да ги подготви. Не му се работеше. Дори не му се искаше да отговори на съобщенията, затова се отпусна на дивана и пришпори куба да тършува.

Кубът имаше вградена самообучаваща се програма, която анализираше всеки негов избор и от списъка на онова, което харесваше, си съставяше схема на предпочитанията му, по която търсеше в 1800-те налични канала. Проблемът бе, че нямащ обратна връзка с тази програма; единственият й приток на данни са твоите предпочитания. През първата година, след като бе призован в армията, Джулиан гледаше със захлас филми отпреди век, може би за да избяга в свят, където хората и събитията се деляха простичко на добри и лоши. Затова сега, докато търсеше, уредът услужливо предложи сума филми с Джими Стюарт и Джон Уейн, а Джулиан, от своя страна, бе разбрал чрез обективно наблюдение, че нямаше смисъл да му крещи.

Хъмфри Богарт като Рик. Превключи. Джими Стюарт на път за Вашингтон. Превключи. Пътуване към лунния южен полюс, през очите на кацналите там роботи. Бе изгледал повечето от филма преди две години, но щеше да е интересно да се види отново. Освен това така машината се депрограмираше.