Джо Холдеман
Вечният мир (29)

Неврологът, който дойде да прегледа Амелия следващата сутрин, бе прекалено млад, за да е получил степен в каквато и да е дисциплина. Имаше козя брадичка и пъпчива кожа. Половин час й задава отново и отново едни и същи въпроси.

— Къде и кога сте родена?

— На 12 август 1996 година в Стърбридж, Масачузетс.

— Как се казва майка ви?

— Джейн О’Бейниън Хардинг.

— Къде завършихте начално училище?

— В „Натън хейл“, Роксбъри.

Той замълча за кратко.

— Последния път казахте Брийзууд. В Стърбридж.

Тя пое дълбоко въздух, сетне издиша.

— Преместихме се в Роксбъри през 2004-та. Или може би 2005-а.

— Аха. А гимназия?

— В „О’Брайънт“. Научно-математическо училище „Джон Д. О’Брайънт“.

— Това в Стърбридж ли е?

— Не, в Роксбъри! И прогимназия карах в Роксбъри. Вие нали не сте…

— Какво бе моминското име на майка ви?

— О’Бейниън.

Той записа нещо дълго в бележника си.

— Добре. Изправете се.

— Какво?

— Станете от леглото, моля. Изправете се.

Амелия седна и предпазливо спусна крака на пода. Направи няколко несигурни стъпки и загърна халата си.

— Замаяна ли се чувствате?

— Малко. Разбира се.

— Вдигнете ръце, моля ви.

Тя го направи и халата й се разтвори отзад.

— Хубаво задниче, миличка — изквака старицата от съседното легло.

— Искам сега да затворите очи и бавно да срещнете върховете на пръстите си.

Тя опита, но не улучи; отвори очи и видя, че бе сбъркала с повече от три-четири сантиметра.

— Опитайте отново — рече той.

Този път два от пръстите се срещнаха.

Той записа няколко думи в ноутбука си.

— Добре. Можете вече да си вървите.

— Какво?

— Свободна сте. Минете пътем с купонната си карта през рецепцията.

— Но… няма ли да ме прегледа лекар?

Той се изчерви.

— Не ме ли смятате за лекар?

— Не. Лекар ли сте?

— Имам квалификацията да ви изпиша. Свободна сте.

Обърна се и излезе.

— Ами дрехите ми? Къде са дрехите ми?

Лекарят сви рамене и изчезна зад вратата.

— Опитай онзи шкаф, миличка.

Амелия провери всички шкафове, движеше се скърцащо бавно. Имаше купчина чисти чаршафи и нощници, но нямаше и следа от кожения куфар, с който бе отишла в Гуадалахара.

— Сигурно някой ги е взел — рече друга старица. — Навярно онова чернокожо момче.

Разбира се, спомни си изведнъж тя: бе помолила Джулиан Да го отнесе у дома. Беше ценен, ръчна изработка, а тук не можеше да го прибере на сигурно място.

Какви още дреболии бе забравила? Научно-математическото училище „Джон Д. О’Брайънт“ бе на улица „Дю Дъдли“. Кабинетът й в лабораторията бе 12–334. Какъв бе номерът на Джулиан? Осем.

Взе чантичката с тоалетните си принадлежности от банята и извади минителефона си. Плочката с числата бе изцапана с паста за зъби. Изчисти я с крайчеца на чаршафа си, седна на леглото и набра номер 08.

— Господин Клас има лекции — отвърна телефонът. — Спешно ли е?

— Не, следва съобщение. — Тя направи кратка пауза. — Скъпи, донеси ми нещо за обличане. Изписаха ме.

Остави телефона, протегна ръка и опипа металния диск в основата на черепа си. Изтри внезапно бликналите сълзи и измърмори:

— По дяволите!

Едра, ъгловата сестра докара количка със съсухрена дребна китайка.

— Какво става тук? — попита тя. — Това легло трябваше да е свободно.

Амелия се разсмя. Мушна книгата на Чандлър и тоалетната си чантичка под мишница и излезе в коридора.