Джо Холдеман
Вечният мир (66)

Апартаментът ми в щабната сграда се състоеше от две стаи — спалня и „кабинет“, сива кутийка с достатъчно място за хладилник, два обикновени стола и малка масичка пред прост команден пулт.

На масата имаше чаша вино и последното ми ястие — сивата таблетка. Имах пред себе си официална жълта подложка за писане и писалка, но не можех да се сетя какви слова да надраскам, след като всичко бе очевидно.

Телефонът звънна. Оставих го да прозвъни три пъти и вдигнах слушалката.

Беше Джеферсън — моят психар-избавител, който се притичва в последната минута, за да ме спаси. Реших, че ще взема хапчето в мига, в който затвори телефона.

Ала досущ като стаята, и Джеферсън бе сив, повече сив, отколкото черен. Не бях виждал някого с такъв цвят на лицето, откак майка ми се бе обадила да ми съобщи, че леля Франси е починала.

— Какво се е случило? — попитах.

— Рей е мъртъв. Ликвидира го убийца, изпратена да намери Блейз.

— „Те“ ли са? „Чукът на Бога“?

Потрепващата сребриста лентичка в горния край на екрана показваше, че системата за кодиране работи; можехме да говорим каквото си искаме.

— Смятаме, че е от тях. Спенсър сега я дупчи, за да й инсталира жак.

— Откъде знаете, че е търсила Амелия?

— Имаше снимката й; душеше из хотела — Джулиан, тя уби просто ей така, след като вече бе убила и друг мъж. Мина си като на парад през охранителните екрани на клиниката с пистолет и нож, направени от някаква пластмаса. Изплашени сме до смърт, че може и да не е сама.

— Господи! Значи са ни проследили до Мексико?

— Можеш ли да дойдеш тук? Блейз има нужда от твоята защита — всички имаме нужда от теб!

Ченето ми увисна.

— Имате нужда да дойда и да бъда войник, така ли?

Всички онези професионални снайперисти и осъдени убийци.