Джо Холдеман
Вечният мир (4)

Понякога ми бяха необходими два-три дена да си поема солука и да се пригодя отново към цивилния живот. В Портобело имаше сума заведения, които с готовност биха помогнали да се улесни преходът. Обикновено обаче извършвах адаптацията си у дома, в Хюстън. За въстаниците бе лесно да се престорят на панамци и да преминат границата, а ако разберат, че си механик, се превръщаш в главна мишена. Разбира се, в Портобело имаше още много американци и европейци, но механиците навярно някак си изпъкваха: бледи и с нервни движения, с високо вдигнати яки или с перуки, за да се скрие плочката на жака в основата на черепа.

Точно така дадохме жертва миналия месец. Арли излезе в града да похапне и да иде на кино. Някакви главорези смъкнали перуката й, след това я примъкнали в тъмна алея, пребили я до смърт и я изнасилили. Тя не умря, но не можа и да се възстанови. Блъскали главата й в стена, докато черепът се пукнал и жакът изскочил. Напъхали го във вагината й и я оставили, като си мислели, че е умряла.

Затова този месец взводът бе с човек по-малко. (Новобранецът, който „Кадри“ ни изпратиха, не можа да пасне на клетката на Арли, което не бе учудващо.) А следващите два месеца можем да бъдем и с двама по-малко: Саманта, най-добрата приятелка на Арли, че и нещо повече, тази седмица почти не беше в час. Замислена, разсеяна, бавна. Ако бяхме влезли в истинска битка, сигурно щеше да бъде извадена от строя; и двете бяха твърде добри войници — по-добри от мен, в смисъл че обичаха работата си — но охранителната дейност й даде твърде много време за размисъл, а пък задачата за унищожаване на конвоя преди това бе елементарно упражнение, което всеки летящ голем би могъл да изпълни на връщане от някоя друга акция.

Всички ние се опитахме да подкрепим Саманта, докато бяхме включени, ала се чувстваше известна неловкост. Разбира се, тя и Арли не можеха да скрият физическото си привличане, но и двете бяха твърде традиционни в мисленето си и се притесняваха от него (навън и двете си имаха гаджета); затова използваха шегите като начин да се справят със сложните си взаимоотношения. Сега, разбира се, вече нямаше никакви майтапи.

Последните три седмици Саманта всеки ден посещаваше Арли във Възстановителния център, където зарастваха костите на лицето й, но тези посетения носеха единствено разочарование, тъй като нараняванията бяха такива, че и дума не можеше да става Арли някога да бъде отново включвана. А в характера на Саманта бе да търси отмъщението, което сега беше невъзможно. Петимата въстаници, участвали в злодеянието, бяха заловени веднага, осъдени по бързата процедура и седмица по-късно — обесени на градския площад.

Гледах това на куба. Не толкова ги бесеха, колкото ги удушаваха бавно. И това — в страна, в която преди войната не е било налагано смъртно наказание от поколение насам.

Може би след войната отново ще се цивилизоваме. Поне така е ставало винаги в миналото.