Джо Холдеман
Вечният мир (70)

На командния пулт в щабната сграда ни очакваше съобщение, което премигваше на екрана: гласеше, че Гаврила надвила пазача си и избягала.

Е, нямаше начин да стигне до нас в базата, след като бяхме заключени вътре в сграда, изолирана по заповед на Пентагона. Амелия се безпокоеше, че тази жена би могла да открие къде бе живяла и затова позвъни на Ели. Не отговори никой. Остави съобщение с предупреждение относно Гаврила и със съвет Ели да се премести на някое друго място в града.

Разписанието на Марти показваше, че е в операционната и няма да се освободи до 19:00 — тоест след пет часа. В хладилника имаше малко сирене и бира. Закусихме бавно и сетне се тръшнахме на леглото. Беше тясно за двама, но бяхме толкова изтощени, че всяка хоризонтална плоскост щеше да свърши работа. Тя заспа, положила глава на рамото ми — за първи път от много време насам.

Събудих се гроги от пищенето на пулта. То не разбуди Амелия, но аз го сторих с непохватните си движения да се измъкна. Лявата ми ръка още спеше — студен, изтръпнал пън, аз пък бях оставил по най-романтичен начин петънце от слюнка върху бузата й.

Тя го разтърка и отвори присвити очи.

— Телефонът ли?

— Спи, спи. Ще ти кажа, ако има нещо.

Отидох в кабинета си, като непрекъснато удрях лявата си ръка о хълбока. Грабнах пътем една джинджифилова бира от хладилника — очевидно любимата напитка на предния обитател, и седнах пред пулта.

Марти ще се срещне с теб и с Блейз в столовата в 19:15. Носи това.

Дългият списък ми бе познат, той включваше всички от Сграда 31, без мен. Може би го бях виждал стотици пъти на ден, докато бях на старата си служба.

Подредбата на листинга бе необичайна, тъй като нямаше нищо общо със службата на хората (обикновено го бях гледал като работно разписание), ала само след минута го разбрах. Първите пет имена бяха на механиците от охраната, чиито големи бяха поели хората от моя взвод. Сетне — списък на всички офицери с жакове, които са били свързани заедно от 26 юли, навярно не наведнъж, в една голяма група.

В края на списъка бяха имената на всички редници и обслужващ персонал, освен охраната. Те също са били включени заедно от завчера. На теория би трябвало да приключат на 9 август — и да бъдат излекувани от войната.

Между тези две групи имаше списък на шейсет и няколко души, които бяха прекарали целия си досегашен живот в ограничаващото лоно на нормалността. Четиримата доктори дупчеха от вчера насам. Изглежда, екип — 1 се справяше с по петима дневно, а екип — 2 — навярно отчаяните типове от Зоната на Канала — с по осем.

Чух Амелия да шава в съседната стая, преобличаше се. Влезе като решеше косата си, облечена в някаква черно-червена мексиканска рокля, която не бях виждал.

— Не знаех, че си носиш рокля.

— Д-р Спенсър ми я даде; каза, че я купил за жена си, но не й станала.

— Позната история.

Тя надникна иззад рамото ми.

— Доста народ.

— Обработват по около дузина дневно с два екипа. Чудя се дали изобщо спят.

— Е, поне се хранят. — Погледна часовника си. — Колко далеч, е столовата?

— На няколко минути е.

— Защо не се преоблечеш и не се избръснеш?

— За Марти ли?

— Заради мен. — Ощипа ме по рамото. — Пфу. Искам да позвъня отново на Ели.

Ударих си една бърза контра и намерих риза, която бях носил само един ден.

— Пак не отговаря — обади се Амелия от другата стая. — Няма никой и на регистрацията в мотела.

— Защо не провериш в клиниката? Или в мотела на Джеферсън?

Тя поклати глава и натисна бутона „пауза“.

— След вечеря. Навярно е излязла.

От процепа бавно се изниза копие на списъка. Амелия го взе, сгъна го и го мушна в чантичката си.

— Хайде да идем да намерим Марти.