Джо Холдеман
Вечният мир (40)

Питър започваше да ми харесва, въпреки усилията му това да не стане. Той наистина бе робовладелец, но юркаше себе си повече, отколкото мен или Амелия. Беше темпераментен и саркастичен, избухваше тъй редовно, както Old Faithful^[1]. Но никога досега не бях срещал човек, толкова цялостно отдаден на науката. Приличаше на монах, полудял от любовта си към божественото.

Или поне така си мислех.

Със или без стимуланти, аз все още съм благословен или прокълнат с тялото на войник. Докато бях в голем, ме тренираха непрекъснато да не рухна; в университета тренирах всеки ден, като редувах едночасово бягане с едночасова работа на уредите в залата за физическа подготовка. Тъй че можех да мина без сън, но не и без тренировка. Всяка сутрин се измъквах с извинения от работата и излизах да тичам.

По време на сутрешните си кросове изучавах систематично Централен Вашингтон, вземах метрото дотам и всеки ден хуквах в различни посоки. Видях повечето от паметниците (което би било по-вълнуващо за някого, който е избрал войнишката служба) и когато ми се приискаше да пробягам допълнително още някоя и друга миля, стигах чак до зоологическата градина.

Питър прие факта, че трябва да тренирам, за да не рухна. Освен това извадих довода, че така си прояснявам мозъка, но той изтъкна, че неговият мозък си бил достатъчно прояснен и без друго, а единствената му тренировка била борбата с космологията.

Това не се оказа съвсем вярно. На петия ден, вече почти стигнал до станцията на метрото, разбрах, че съм забравил картата си. Изтичах обратно до апартамента и влязох, без да звъня.

Всекидневните ми дрехи бяха в гостната, до походното легло, което споделяхме с Амелия. Взех картата от портфейла си и тръгнах към входната врата, но чух някакъв шум, долитащ от кабинета. Вратата бе открехната и аз надникнах.

Амелия седеше на ръба на масата, гола от кръста надолу, а краката й бяха обвили плешивата глава на Питър. Беше се вкопчила в ръба на масата толкова силно, че кокалчетата й бяха побелели като тебешир, лицето й бе обърнато към тавана в риктуса на оргазъм.

Затворих вратата, която лекичко изщрака и изтичах навън.

Бягах няколко часа колкото мога по-бързо, като спирах тук-таме да си купя вода и да я изгълтам, задавяйки се. Когато стигнах до границата на Окръг Колумбия и Мериленд, не можах да премина, защото не носех пропуска си за пресичане на щатите. Затова спрях да тичам и се мушнах в една кръчма под земята на име „Граничен бар“; леденият въздух бе изпълнен с лютив тютюнев дим (пушенето бе разрешено в Окръг Колумбия). Изпих литър бира, сетне изгълтах още един в комбинация с глътка уиски.

Съчетанието „стимуланти — алкохол“ не е от най-приятните. Мислите ти се юрват във всички посоки.

Когато започна връзката ни, разговаряхме за верността и за ревността. Това е проблем на поколенията: когато бях тийнейджър, докато попрехвърлих двайсетте си години, вървеше голямо експериментиране в сексуалната област и в трампенето на партньорите, въз основа на защитимия довод, че сексът е биология, докато любовта е нещо друго, и че една двойка може да раздели тези въпроси един от друг. Петнайсет години по-рано, когато Амелия е била на тази възраст, становищата са били по-консервативни — никакъв секс без любов, с последваща моногамия.

Тя се бе съгласила навремето да се съобрази с моите принципи — или с липсата на такива, както биха казали нейните връстници, — макар и двамата да смятахме, че едва ли ще хукнем да консумираме поотделно свободата си.

Но ето че сега тя го бе направила, и то поради някаква причина бе опустошително. Преди по-малко от година щях веднага да се възползвам от възможността да правя любов със Сара — включени или не. Тогава с какво право се чувствах наранен, след като тя бе направила същото? От известно време бе по-близка с Питър, отколкото повечето женени двойки, уважаваше го неимоверно и ако той си бе поискал секс, защо да му отказва?

Имах обаче чувството, че тя си бе поискала, а не той. И определено й бе харесало.

Свърших с напитките и минах на айскафе, което имаше вкус на стара акумулаторна киселина, въпреки трите бучки захар.

Дали бе разбрала, че ги видях? Затворих вратата машинално, но биха могли и да не помнят, че я бяха оставили открехната. Понякога въздушният поток на климатика затръшваше вратите.

— Изглеждаш самотен, войнико. — Когато тичах, обличах униформа, в случай че ми се прииска да ударя една бира без купон. — Изглеждаш тъжен.

Беше хубавка, руса, може би около двайсетгодишна.

— Благодаря — рекох, — но съм добре.

Тя седна на столчето до мен и ми показа личната си карта — професионално име Зуи, минала беше медицински преглед едва преди ден. В книжката й се бе разписал само един клиент.

— Не съм просто курва. Професионален експерт по мъжете съм, а ти не се чувстваш добре. Изглеждаш така, сякаш си готов да скочиш от моста.

— Ами остави ме да го направя.

— Как ли не! Мъжете не са чак толкова много, че да загубим още един. — Повдигна края на перуката на тила си. — Не и толкова много с жакове.

Бялата й блуза бе от истинска коприна, падаше свободно върху грациозното й атлетично тяло — разкриваше всичко и същевременно нищо. Стоката е толкова добра, че няма нужда да я рекламирам.

— Използвал съм повечето от точките си за развлечение — рекох. — Не мога да си те позволя.

— Ей, аз не говоря за работа. Ще те пусна безплатно. Имаш ли един петак за включването.

Имах десет долара.

— Виж, пийнал съм малко повече…

— Не и на мене тези. — Тя се усмихна и разкри идеални хищни зъбки. — Пълна гаранция. Ще ти възстановя петака.

— Искаш просто да го направим включени.

— Освен това обичам войници. Сама бях такава.

— Хайде, хайде, не ти стигат годините.

— По-възрастна съм, отколкото изглеждам. А и не бях задълго в армията.

— Какво се случи?

Тя се наведе към мен така, че да мога да видя гърдите й. Прошепна:

— Има един начин да разбереш.

През две къщи имаше жак-заведение. След няколко минути вече се намирах в тъмната, влажна кутийка с тази интимна непозната, спомените и чувствата ни връхлитаха, смесвайки се с трясък. Почувствах как нашият пръст се плъзна лесно в нашата вагина, вкусих солената пот на нашия пенис, докато го всмуквахме да се втвърди. Развълнуваната гръд. Обърнахме се така, че двете ни усти да заработят заедно. Изпитах лека, разсейваща болка от двата й кътника, които се нуждаеха от лечение. Тя се ужасяваше от зъболекар и всичките й красиви предни зъби бяха от пластмаса.

Бе мислила за самоубийство, но никога не бе опитвала; сексуалният ни ритъм се наруши, когато, тя изживя моя спомен — но ме разбра! Тя бе прекарала един ден като механик, зачислена във взвод ловци-убийци поради чиновническа грешка. Била свидетелка на смъртта на двама души, изпаднала в нервна криза и големът й се парализирал.

Не знаеше нищо за науката или математиката, бе завършила физкултура и макар да усещаше възбуденото състояние на съзнанието ми, го свързваше единствено с опита ми за самоубийство. Спряхме за няколко минути секса, просто лежахме притиснати, споделяхме мъката си на равнище, което е трудно да бъде описано, независимо от същинските спомени: предполагам, че химията на едното тяло си говореше с химията на другото тяло.

Прозвуча двуминутното предупреждение, отново се съвокупихме, почти без да се движим, леките вътрешни контракции ни доведоха до бавната струя на оргазма.

След това се озовахме под лимоновата жега на следобедното слънце, опитвайки се да намерим думите за разговор. Тя стисна ръката ми.

— Няма да го направиш отново, нали? Да се самоубиваш?

— Мисля, че не.

— Знам какво ти е в главата. Но все още си прекалено разстроен за него и нея.

— Ти ми помогна за това. Да те имам, да се превърна в теб.

— О, така ли? — Тя ми подаде картата си и аз се разписах на гърба й.

— Дори като не вземаш пари ли искаш автограф? — попитах.

— Правя изключение за съпрузите — отвърна. — Просто си ми длъжник. — Смръщи чело. — Имам едно предчувствийце.

Усетих как отново се припотявам.

— За какво?

— Ти си се включвал с нея? Само веднъж ли? Само веднъж и… пак, но то не е било истинско включване?

— Да. Инсталираха й жак, но не заработи.

— О, съжалявам.

Тя приближи и подръпна ризата ми. — Погледна ме отдолу нагоре и прошепна:

— Онова, което си мислех за туй, че си чернокож — нали разбираш, че не съм расистка или нещо такова?

— Разбирам.

Беше расистка, но не и злобна, не и неспособна да се владее.

— Другите двама…

— Не се безпокой за това. — Имала бе само двама чернокожи клиенти, които, включени, са излъчвали единствено гняв и страст. — И ние сме най-различни.

— Ти си толкова спокоен, тъй разсъдлив. Но не и студен. Тя би трябвало да не те изпуска.

— Да й дам ли телефонния ти номер? За препоръка.

Тя се изкиска.

— Нека тя повдигне първа въпроса. Остави я да заговори.

— Не съм сигурен дали знае, че ги видях.

— Ако не знае, ще научи. Трябва да й дадеш време да реши какво да каже.

— Добре. Ще почакам.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

Тя се надигна на пръсти и ме целуна по бузата.

— Ако ти потрябвам, знаеш как да ме намериш.

— Да. — Повторих номера й. — Надявам се, че ще прекараш добре деня.

— О, мъже, мъже. Преди залез-слънце никога не се случва нищо интересно.

Махна ми с два пръста и си тръгна: коприната артистично разкриваше и прикриваше прелестите й с всяка стъпка — метроном на плътта. Изведнъж ме погълна спомена и в следващия миг бях отново в нейното тяло, къпех се в топлината й и търсех още и още. Жена, която си харесваше работата.

Беше три часът; бях навън вече шест часа. Питър щеше да вдигне скандал. Взех метрото за обратния път и от магазина на станцията се натоварих с неща за ядене.

Питър не каза нищо, Амелия — също. Или знаеха, че съм ги разкрил и бяха притеснени, или са били прекалено заети, за да забележат отсъствието ми. Както и да е, беше пристигнал седмичният пакет данни от Юпитер, а това означаваше няколко часа досадно сортиране и проверки.

Оставих покупките и им съобщих, че за вечеря ще има пилешка яхния. Редувахме се да готвим — по-скоро се редувахме аз и Амелия. Пит винаги си поръчваше по телефона пица или тайландска храна. Имаше някакъв частен източник на средства и заобикаляше купонната система, защото се бе сдобил с фалшифициран документ на запасняк в Бреговата охрана. Имаше дори капитанска униформа, завита в найлон в килера на коридора, но не знаеше дори дали му е по мярка.

Новите данни ми отвориха и много работа; псевдооператорският анализ изисква внимателно планиране, преди да започнете да смилате с него числата. Опитах се да загърбя неприятните случки този ден и да се съсредоточа върху физиката. Успях само донякъде. Като погледнех Амелия, веднага ми се явяваше образът на изпаднало й в екстаз лице, усещах и острото бодване на собственото си рефлекторно предизвикателство и вината от станалото със Зуи.

В 7 часа турих пилето в тенджера с вода и пуснах вътре замразените зеленчуци; нарязах една глава лук и добавих малко чесън. Включих яденето на бързо варене, след което го оставих да къкри още четирийсет и пет минути. Сложих си слушалките и послушах малко от новата етиопска музика. Врагове, врагове, ама музиката им е по-интересна от нашата.

Обикновено вечеряхме в осем и гледахме поне първата част от „Часът на Харолд Бърли“, новинарски дестилат от Вашингтон, предназначен за хора, които могат да четат, без да мърдат устни.

Днес в Коста Рика бе спокойно; боеве се водеха в Лагос, Еквадор, Рангун, Магреб. Мирните преговори в Женева продължаваха сложната си игра.

В Тексас се изсипал дъжд от жаби. Показаха аматьорски запис. След това един зоолог обясни как всичко това било илюзия, причинена от неочаквания местен порой. Да имат да вземат! Това е тайно оръжие на Нгуми; обикалят из цялата страна и изведнъж избухват тук и там, като пускат отровен жабешки газ. Аз съм учен и ги разбирам тия работи.

В Мексико сити имаше пазарна „демонстрация“, която щеше да бъде наречена бунт, ако се бе състояла на вражеска територия. Някой се бе сдобил с доклад от 300 страници, в който се описваше подробно какво точно е било произведено през изминалия месец от наномашините за „най-облагодетелстваната страна“. За всеобща изненада повечето от нещата бяха предназначени да осигурят лукса на богатите. В публичния доклад не се споменаваше такова нещо.

По-близо до дома: Амнести интърнешънъл се опитваше да предизвика принудително показване на записите от дейността на взвода ловци-убийци от 12-а дивизия, обвинен в насилие по време на операция в селските райони на Боливия. Разбира се, всичко това бе проформа; искането щеше да бъде отложено по технически причини, докато планетата не загине от презатопляне. Или докато кристалите със записите не бъдат унищожени и не бъдат изфабрикувани убедителни фалшивки. Всички, включително и Амнести интърнешънъл знаеха, че има „черни“ операции, които не се докладваха дори на дивизионно равнище.

На митническия пункт на Бруклинския мост бил задържан потенциален терорист и на бърза ръка бил екзекутиран. Както винаги подробности липсваха.

„Дисни“ обявиха плановете си за Дисниуърлд в ниска орбита около Земята, първият полет се предвиждаше за след година. Питър посочи, че това е важно, поради вътрешната информация, която съдържаше. Районът около наполовина завършения космодрум „Чимборазо“ бе „омиротворен“ преди повече от година. „Дисни“ не биха започнали да строят, ако нямаха гаранции, че ще получат възможността да пращат там горе своите клиенти. Значи отново щяхме да имаме рутинни граждански космически полети.

Амелия и аз си поделихме бутилка вино с вечерята. Съобщих, че искам да поспя няколко часа, преди да се заема със следващия масив от данни, и Амелия каза, че ще ме последва.

Лежах под завивките, напълно буден, тя приключи с тоалета си в банята и се мушна до мен. Полежа известно време неподвижна, без да ме докосне.

— Съжалявам, че ни видя — рече.

— Е, това си е част от нашето съглашение. Свободата.

— Не казах, че съжалявам, загдето го направих. — Тя се обърна на хълбок с лице към мен в тъмнината. — Макар че може и да е така. Казах обаче, че съжалявам за това, че ни видя.

Това бе поносимо.

— Винаги ли е било така, досега? С други мъже?

— Наистина ли искаш да ти отговоря? Тогава и ти ще трябва да отговориш на същия въпрос.

— Това е лесно. Една жена, веднъж, днес.

Тя положи длан върху гордите ми.

— Съжалявам. Сега вече се чувствам като истински парцал. — Погали ме с палец някъде около сърцето. — Единственият е Питър и едва след като… след като погълна хапчетата. Аз, аз просто не знам. Просто не можах да устоя.

— Не си му казала защо.

— Не. Той просто си помисли, че си болен. Не е човек, който се стреми да научи подробностите.

— Но е човек, който се стреми… към други неща.

— Хайде, хайде. — Тя се обърна така, че тялото й се изпъна по дължина до моето. — Повечето необвързани мъже непрекъснато излъчват готовността си. Не се налагаше той да си поиска. Мисля, че бе достатъчно само да сложа ръка на рамото му.

— И сетне да се предадеш пред неизбежното.

— Предполагам — да. Ако желаеш да поискам прошка, искам я.

— Не. Обичаш ли го?

— Какво? Питър ли? Не.

— Въпросът тогава е приключен. — Преобърнах се, за да я прегърна, след това я положих по гръб и я притиснах леко. — Хайде да вдигнем малко шум.

Бях в състояние да започна, но не и да довърша; омекнах, докато бях в нея. Когато опитах да продължа с ръка, тя рече „Не, хайде просто да поспим.“ Не можах да заспя.