Джо Холдеман
Вечният мир (60)

Жната, която се представи като Одри Симон и чието име в ядката й бе Гаврила, изобщо нямаше намерение да се връща в манастира. Бе узнала достатъчно там.

Потрябва й повече от ден, за да сглоби мозайката на „Иридиум“ от изображения на двата сини автомобила, които си проправяха път от Северна Дакота към Гуадалахара. По Божията милост последната снимка бе направена точно навреме: камионът бе изчезнал, а автобусът даваше мигач за ляв завой към подземен паркинг. Използва мащабна мрежа, за да открие адреса и не се учуди, когато се оказа на клиника за имплантиране на жакове. Тази безбожна практика очевидно бе в основата на всичко.

Генерал Блейсдел уреди пътуването й до Гуадалахара, но се наложи да изчака шест часа, за да пристигне бързата пратка. В Северна Дакота нямаше спортен магазин, от който да попълни мунициите, които бе изразходвала за разбиването на врати — дум-дум куршуми магнум, които да не бъдат засечени от детекторите на летището. Не искаше да изпитва недостиг от тях, ако се наложеше да си пробие с огън път до червенокосата професорка. А може би — и до Инграм.

Инграм и Джеферсън седяха заедно, облечени в сини болнични пижами. Столовете им с твърди облегалки бяха от скъп тик или махагон. Не забелязах обаче веднага скъпото дърво. Видях, че Джеферсън имаше ведро, спокойно изражение, което ми напомняше за Двайсетицата. Изражението на Инграм бе буквално непроницаемо, а двете му китки бяха приковани с белезници към стола.

В безличната бяла стая имаше полукръг от двайсет стола обърнати към тях. Това бе действащ театър със светещи стени за показване на рентгенови или позитронни снимки.

Аз и Амелия заехме последните свободни столове.

— Какво се е случило с Инграм? — попитах. — Не пое ли?

— Той просто изключи — каза Джеферсън. — След като разбра, че не може да противостои на процеса, изпадна в някаква кататония. И не излезе от нея, когато го изключихме.

— Може би блъфира — рече Амелия, спомняйки си заседателната зала в „Сейнт Барт“. — Изчаква възможността да нанесе удар.

— Точно затова е с белезници — каза Марти. — Сега е с „уайлд карт“^[1].

— Той просто не е тук — рече Джеферсън. — Аз съм се включвал с повече хора, отколкото всички в тази стая, взети заедно, но никога не се е случвало нещо подобно. Човек не може да се изключи мислено, но точно това усещане имах. Сякаш бе решил да дръпне щепсела.

— Не е най-добрата реклама за хуманизацията — обърнах се към Марти. — Значи действа на всички, освен на психопатите?

— Това бе терминът, който използваха, за да охарактеризират и мен — намеси се Ели, ведра и блага. — И той бе точен. — Тя бе подпалила съпруга и децата си с бензин. — Но при мен процесът сработи и още си действа след толкова години. Знам, че без него щях да полудея; щях да си остана луда.

— Терминът „психопат“ покрива доста широка територия — рече Джеферсън. — Инграм е със силен морал, макар непрекъснато да е вършил неща, които всички ние бихме определили като аморални; при това с голяма жестокост.

— Когато аз бях включен с него — рекох, — той реагира на моя гняв с някакво невъзмутимо снизхождение. Бях безнадежден случай, който не можеше да разбере правотата на досегашните си действия. Това беше през първия ден.

— Малко го поразклатихме през следващите два-три дена — рече Джеферсън. — Но не чрез неодобрение, а като се опитвахме да го разберем.

— Как можете да „разберете“ някого, който може да изпълни заповед да изнасили жена и сетне да я обезобрази по точно определен начин, оставяйки я завързана и със запушена уста, докато изтече кръвта й? Той дори не е човешко същество.

— Не, човек е — отвърна Джеферсън — и колкото и да е странно поведението му, то си остава човешко поведение. Мисля, че тъкмо това го изключи — ние отказахме да го приемем като някакъв ангел-отмъстител. Той може да приеме твоя укор и да му се изсмее. Не можеше обаче да приеме християнското милосърдие и изпълнената с обич любезност на Ели. Или — в същия дух — моята собствена професионална безпристрастност.

— Би трябвало да е умрял досега — каза д-р Ор. — Не е поемал храна или вода вече три дена. Поддържахме го със системи.

— Жалко за глюкозата — рекох.

— Ти най-добре можеш да проумееш състоянието му — Марти размаха пръсти пред лицето на Инграм, но той не премигна. — Трябва да разберем защо се случи това и колко често би могло да се случи.

— Едва ли ще е масово явление — намеси се Мендес. — Аз бях с него преди, по време и след оттеглянето му в тази личност, която е сега. Отначало усещането бе, че си включен към някакъв извънземен или към животно.

— С това съм съгласен — рекох.

— Но въпреки това бе много аналитичен — рече Джеферсън. — Изучаваше ни внимателно от самото начало.

— Изучаваше какво знаем за жаковете — намеси се Ели. — Не беше заинтригуван от някого като личност. Но преди това той се е включвал по ограничен, комерсиален начин и бе жаден да попие нашия опит.

Джеферсън кимна.

— Имаше много ярка фантазия, която бе екстраполирал от изживяванията си в жак-заведенията. Искаше да се включи с някого и да го убие.

— Или да я убие — рече Амелия, — като мен или като онази горката, която е изнасилил и нарязал на парчета.

— Във фантазията му винаги ставаше дума за мъж — каза Ели. — Той не смята жените за достоен противник. И не изпитва голям сексуален нагон — когато е изнасилил онази жена, пенисът му е бил просто още едно оръжие.

— Негово продължение, досущ като всичките му останали оръжия — рече Джеферсън. — Той е по-обладан от оръжията, отколкото който и да е войник, с когото съм се включвал.

— Сбъркал си е професията. Познавам неколцина души, с които би се разбрал чудесно.

— Не се съмнявам — намеси се Марти. — Тъкмо затова е още по-важно да бъде изучен. Някои хора във взводовете ловци-убийци имат същите лични особености. Трябва да открием начин да не допуснем това да се случи и с тях.

Слава Богу, че не го казах аз.

— Значи няма да дойдеш с мен утре? Ще останеш тук?

— Не, ще дойда в Портобело. Д-р Джеферсън ще поработи върху Инграм. Ще се опита да разбере можем ли да го върнем чрез комбинация от лекарства и терапия.

— Не знам дали да ти пожелая успех. Предпочитам да го виждам в този му вид.

Може би бе просто плод на въображението ми, но ми се стори, че негодникът промени изражението си при думите ми. Може би трябваше да изпратя Марти сам в Портобело, а аз да остана тук да го изкарам с подигравки от кататонията му.