Джо Холдеман
Вечният мир (64)

Когато се събудих, се чувствах освежен и с приповдигнато настроение. Помнех почти безличното състояние, в което се намирах последните четири дена, спомнях си също всички подробности, които ми бяха отнети преди това — странно беше да се радваш, че си в състояние да си припомниш опита за самоубийство и неизбежната заплаха за края на света, — но в моя случай бе по-важно да се сдобия отново с истинските причини на безпокойството, което бе владяло света ми.

Седях на края на леглото, вгледан в тъпата гравюра на Норман Рокуел, на която бяха изобразени строени за акция войници, и си спомнях бясно всичко, когато влезе угриженият Марти.

— Нещо лошо ли стана? — попитах.

Той кимна. Без да каже нищо, разви два кабела от черната кутия на гърба на леглото и ми подаде единия.

Включихме се и аз тръгнах пръв, но не произлезе нищо. Проверих връзката на жака, беше в ред.

— Получаваш ли нещо?

— Не. И в следоперационния период — също.

Той мушна отново кабела си, сетне и моя.

— Какво става?

— Понякога хората изгубват завинаги паметта, която сме им отстранили…

— Но моята е напълно възстановена! Сигурен съм!

— … а понякога изгубват способността да се включват.

Усетих студената пот да избива по дланите и челото ми, под мишниците.

— Временно ли е?

— Не. Подобно е на случилото се с Блейз. Същото стана и с генерал Роузър.

— Ти си знаел!

Болезненото усещане от загубата се превърна в ярост. Изправих се и се надвесих над него.

— Предупредих те, че можеш да изгубиш… нещо.

— Но имаше предвид памет. С готовност се отказах от паметта си!

— Това е предимството да се включваш еднопосочно, Джулиан. При двустранната връзка не можеш да излъжеш, като премълчиш. Ако ме бе попитал „Възможно ли е да изгубя способността да се включвам?“, щеше да се наложи да ти го кажа. За щастие ти не попита.

— Ти си доктор по медицина, Марти. Какво гласи първото изречение на лекарската клетва?

— „Не вреди.“ Но преди да подпиша този къс хартия, бях и много други неща. Както и след това.

— Може би ще е най-добре да се махнеш оттук, преди да съм чул обясненията ти.

— Ти си войник по време на война — защити позицията си той. Сега си просто една жертва. Но една част от теб умря — само една част, — загина, за да защити твоето подразделение, да го изведе безопасно на позиция.

Вместо да го цапардосам, седнах отново на леглото, далеч от него.

— Думите ти сякаш излизат от устата на някое проклето войскарче. Войскарче, което иска мир.

— Може би е така. Трябва да знаеш колко ми тежи случилото се. Знам, че предадох доверието ти.

— Да, добре, и двамата се чувстваме доста зле. Защо просто не се пръждосаш?

— Бих искал по-скоро да остана и да говоря с теб.

— Мисля, че разбрах всичко. Продължавай. Предстои ти да оперираш десетки души. Преди светът да получи и най-малката възможност за спасение.

— Ти все още вярваш в това.

— Нямах време да мисля по въпроса, но — да, ако онова, което си вкарал в съзнанието ми за проекта „Юпитер“ е вярно, ако „Чукът на Бога“ съществува, тогава трябва да се направи нещо.

— Приемаш ли го?

— Все едно е да „приема“ да изгубя една ръка. Ще се науча да се бръсна с другата.

— Не искам да те оставям в такова състояние.

— Какво състояние? Просто се махай от очите ми! Мога да мисля по въпроса и без твоята помощ.

Той погледна часовника си.

— Те ме очакват. На операционната маса е полковник Оуен.

Махнах му с ръка да си ходи:

— Тогава отивай. Аз ще се оправя.

Той ме погледна за миг, сетне се изправи и излезе, без да каже нищо повече.

Пребърках джоба на ризата си. Хапчето бе още там.