Джо Холдеман
Вечният мир (67)

Спенсър изключи своя жак и отиде до прозореца. Вдигна щорите и примижа от изгряващото слънце, прозя се. Обърна се към жената, която бе настанена в инвалиден стол със заключени колани и белезници.

— Сеньора — рече той, — вие сте абсолютно луда.

Джеферсън се бе изключил минута по-рано.

— Това е и моето професионално мнение.

— Онова, което направихте, е напълно незаконно и неморално — рече тя. — Да нахлуете в душата на човек.

— Гаврила — каза Джеферсън, — ако ти имаш душа, аз просто не я открих.

Тя потрепери в стола си.

— Тя обаче има право — обърна се Джеферсън към Спенсър. — Не можем да я предадем ей така на полицията.

— Аз бих я държал, както казвате вие, американците, под наблюдение за неопределен период от време. Когато се оправи, ще може да си върви. — Той потърка наболата четина по брадата си. — Поне до средата на септември. И ти смяташ така, нали?

— Не мога да смятам. Но Джулиан и Блейз могат, а те нямат никакви съмнения.

— Идва „Чукът на Бога“ — каза Гаврила. — И с нищо не можете да го спрете.

— О, я млъкни! Можем ли да я преместим някъде?

— Разполагам с помещение, което вие бихте нарекли „изолирано с гума“. Досега нито един лунатик не е успявал да избяга от него.

Той отиде до интеркома и нареди на мъж на име Луис да я отведе там.

Седна и се вгледа в нея.

— Горкият Лало; горкият Рей. Те не подозираха що за жена-чудовище си.

— Разбира се, че не. Мъжете гледат на мен като на вместилите за собствената си похот. Защо да се боят от една и…?

— Ще научиш още доста неща по този въпрос — рече Джеферсън.

— Давайте, заплашвайте ме. Не се страхувам от изнасилване.

— Това е далеч по-интимно от изнасилването. Ще те запознаем с неколцина приятели. Ако имаш душа, те ще я открият.

Тя не отвърна нищо. Знаеше какво има той предвид; знаеше за Двайсетицата от включването си с него. И за първи път изглеждаше малко поизплашена.

На вратата се почука, но не беше Луис.

— Джулиан — рече Джеферсън и направи жест към нея. — Ето я.

Джулиан я изгледа.

— Тя онази същата ли е, която наблюдавахме на монитора от „Сейнт Барт“? — Беше се вторачила със странен поглед в него. — Какво?

— Тя те познава — каза Джеферсън. — Когато Инграм се опита да отвлече Блейз от влака, ти си ги проследил. Тя си е помислила, че си с Инграм.

Джулиан приближи до нея.

— Погледни ме добре. Искам да ме сънуваш.

— Толкова се боя — рече иронично тя.

— Ти дойде тук да убиеш любовницата ми, а вместо това уби един стар приятел. И още един мъж. Казват, че окото ти дори не мигнало. — Посегна бавно към нея. Тя се опита да се извърти, но той я сграбчи за гърлото.

— Джулиан…

— О, не се тревожи!

Колелетата на стола бяха застопорени. Той бавно стисна гърлото й и тя отметна глава назад. Задържа стола в равновесна точка.

— Ще видиш колко добри са всички тук. Те просто искат да ти помогнат.

Пусна я и столът се стовари на пода с неочакван трясък. Тя изсумтя.

— Аз обаче не съм от тях. — Наведе се на четири крака, лицето му бе точно на равнището на нейното. — Аз не съм добър и не искам да ти помогна.

— Това няма да й подейства, Джулиан.

— То не е за нея, то е за мен.

Тя се опита да го наплюе, но не улучи. Той се изправи и небрежно върна стола й в изправено положение.

— Това не бе характерно за теб.

— Аз не съм онзи, същият. Марти не ти ли каза, че съм изгубил способността да се включвам?

— Не знаеше ли, че може да се случи, когато се манипулира паметта?

— Не. Защото не попитах.

Джеферсън кимна.

— Ето защо не е предвидено мое включване с теб по-късно днес. Можеше да ме попиташ за манипулирането.

Луис дойде и те мълчаха, докато Спенсър го инструктира, след което той избута стола с Гаврила навън.

— Мисля, че е по-зловещо, отколкото изглежда, още по-манипулативно — рече Джулиан. — Смятам, че Марти се нуждаеше от някого, който е бил механик, който познава военната служба, но е имунизиран срещу хуманизирането. — Посочи с палец към Спенсър. — Той знае ли вече всичко?

— Най-главното.

— Смятам, че Марти иска да съм в това състояние, в случай че възникне нужда от груба сила. Досущ като теб — когато ми позвъни да дойда и да защитя Блейз, ти имаше предвид същото.

— Ами, аз просто…

— И ти също беше прав! Мамицата му, аз съм толкова бесен, че бих могъл да убия някого. Това не е ли лудост?

— Джулиан…

— О, ти не използваш думата „лудост“. — Сниши тона си. — Но е странно, нали така? Аз някак извървях пълния кръг.

— Това също би могло да е временно. Но имаш пълното право да бъдеш ядосан.

Джулиан седна и сплете пръсти, сякаш да ги обуздае.

— Какво научихте от нея? Има ли в града други убийци, които са се насочили насам?

— Единственият, когото всъщност познава, е Инграм. Знаем обаче името на мъжа, който е над нея, а той би трябвало да е много близо до върха. Генерал Блейсдел. Той е и човекът, който е наредил да бъде спряна статията ви и да бъде убит съавтора на Блейз.

— Във Вашингтон ли е?

— В Пентагона. Заместник-министър на отбраната и шеф на Агенцията за авангардни изследователски проекти — ААИП.

Джулиан едва не се изсмя.

— ААИП непрекъснато спира изследванията. Но никога досега не съм чувал да убият изследовател.

— Той знае, че е пристигнала в Гуадалахара и че се е запътила за жак-клиника, но това е всичко.

— Колко клиники има тук?

— Сто трийсет и осем — отвърна Спенсър. — А след като професор Хардинг бе оперирана тук, единствената връзка с истинското й име може да бъде моята документация и… как нарече онова нещо, което подписа?

— Пълномощно.

— Да, то е потънало някъде в папките на адвокатите, но дори и да бъде намерено, не би могло да насочи следата към тази клиника.

— Не бих бил толкова самоуверен — рече Джулиан. — Ако Блейсдел пожелае, би могъл да ни намери по същия начин, по който ни откри тя. Оставили сме някаква следа. Мексиканската, полиция сигурно може да потвърди, че сме в Гуадалахара — дори да посочи мястото, а и твърде лесно може да бъде подкупена. С извинение, д-р Спенсър.

Той сви рамене:

— Es verdad.^[1]

— Значи трябва да подозираме всеки, който мине през входната врата. А къде е Амелия, наблизо ли е?

— Може би на четвърт миля разстояние — отвърна Джеферсън. — Ще те заведа дотам.

— Не. Биха могли да проследят и двама ни. Нека не увеличаваме шансовете им. Напиши ми адреса. Ще взема две таксита.

— Искаш да я изненадаш ли?

— Какво означава това? Тя с някого ли е?

— Не, не. Да де, но с Ели Морган. Няма защо да се безпокоиш.

— Кой се безпокои! Просто попитах.

— Имах предвид… дали да й се обадя и да й съобщя, че отиваш?

— Извинявай. Не съм в нормално състояние. Давай, позвъни й… не, почакай! Телефонът може да се подслушва.

— Не е възможно — рече Спенсър.

— Да не ме майтапиш? — Погледна адреса, който Джеферсън бе написал. — Добре. Ще взема такси до mercado. Ще се изгубя в тълпата и сетне ще се спусна в метрото.

— Предпазливостта ти граничи с параноя — рече Спенсър.

— Граничи ли? Аз всъщност отдавна съм минал границата. Ти няма ли да си параноик, ако един от най-добрите ти приятели току-що е отнесъл половината ти живот, а пък някакъв генерал от Пентагона изпраща убийци подир любовницата ти?

— Звучи убедително — намеси се Джеферсън. — Но това, че си параноик, не означава, че някой те преследва.