Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Вечната война (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Forever peace, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,8 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
vankatapd (2018)
Разпознаване и начална корекция
NomaD (2018)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2018)

Издание:

Автор: Джо Холдеман

Заглавие: Вечният мир

Преводач: Тинко Трифонов

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Офир“ ООД

Град на издателя: Бургас

Година на издаване: 1999

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Георги Венин

Коректор: Мария Стоянова

ISBN: 954-8811-11-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7074

История

  1. — Добавяне

Джулиан не знаеше колко селективен бе наборът във войската, как се подбират хора, които да заемат точно определени места при механиците. Имаше няколко взвода ловци-убийци, които бяха трудни за управление на няколко равнища. Те изпълняваха лошо заповедите на взводно ниво, не се интегрираха добре хоризонтално с останалите взводове в ротата. Отделните механици във взвод ловци-убийци имаха склонността да не се свързват здраво един с другиго.

И това не беше за чудене. Те бяха съставени от такъв тип хора, които в по-раншните армии са били подбирани за „мокри“ поръчки. Човек трябваше да очаква те да са независими и донякъде откачени.

Както Джулиан бе забелязал, в повечето взводове имаше поне по един човек, който, изглежда, бе подбран погрешно. В неговия беше Канди, ужасена от войната, нежелаеща да навреди на противника. Наричаха такива хора „стабилизатори“.

Джулиан подозираше, че тя изпълнява ролята на колективната съвест на взвода, но по-точно би било да бъде наричана регулатор, досущ като регулатора на някоя машина. Взводове, които не разполагаха с хора като Канди, проявяваха тенденция да излизат извън контрол, да „лудват“. Понякога това ставаше с ловците-убийци, чиито стабилизатори не можеха да бъдат прекалено миролюбиво настроени, а в тактическо отношение това бе катастрофално. Войната според фон Клаузевиц е контролирано използване на сила, за да се постигнат политически цели. Неконтролираната сила с еднакъв успех може колкото да навреди, толкова и да помогне.

(Съществуваше мит, основан на благоразумни наблюдения, че берсеркерските епизоди имаха добър ефект при продължителните бойни действия, тъй като караха Нгуми да се боят повече от големите. Но според учените, които изследваха психологията на врага, всъщност бе вярно тъкмо обратното. Големите бяха страховити, когато действаха като същински машини, управлявани от разстояние. Когато се ядосаха или изперкваха — и действаха като хора в скафандри на роботи — тогава бяха по-уязвими и победими.)

Повече от половината стабилизатори рухваха, преди да е свършил срокът им на служба. В повечето случаи това не бе внезапен процес, той се предхождаше от период на разсеяност и нерешителност. Марти и Рей щяха да изследват изпълненията на стабилизаторите преди рухването им, за да разберат дали съществува някакъв всеобщ показател, който би предупредил командирите, че е време да потърсят смяна или модификация в програмирането на стабилизатора.

Приемаше се, че неуязвимата и непробивна защита на жака има за задача да предпази хората от самонараняване или от нараняване отвън, но всички знаеха, че това е просто, за да се запази монополът на правителството. Както и много други неща, известни на всички, това не бе вярно. Не бе съвсем вярно и друго: че не можеш да модифицираш даден жак на място, ала промените се ограничаваха до паметта — обикновено когато армията иска даден войник да забрави онова, което е видял. Само двамина от „Специална съботна вечер“ бяха наясно с това.

Понякога изтриваха от паметта на войника спомен за някоя случка от съображения за сигурност, по-рядко — от хуманни съображения.

Почти цялата дейност на Марти сега беше свързана с военните, което го караше да се чувства неуютно. Когато бе започнал преди трийсет години, жаковете бяха още недодялани, скъпи и рядко срещани, използваха се за медицински и научни изследвания.

Тогава повечето хора все още работеха, за да изкарат прехраната си. Десет години по-късно, поне в „първия свят“, повечето дейности, свързани с производството и разпределението на стоки бяха или остарели, или ликвидирани. Нанотехнологията ни бе дала наномашините: искаш къща, и поставяш машината в близост до пясък и вода. Пристигай на другия ден с натоварения с покъщнина камион. Можеш да поискаш кола, книга, картотека. Не след дълго вече нямаше нужда да искаш, разбира се; машината си знаеше от какво се нуждаят хората и колцина от тях са в нейния обхват.

Тя, разбира се, е в състояние да създаде други наномашини. Но не и за този или онзи. Само за правителството. Не можеш освен това да запретнеш ръкави и да си направиш сам такава машина, тъй като правителството притежаваше тайната на топлия синтез, а без обилната енергия, която се отделя при този процес, наномашината не може да съществува.

Разработването на машината струва хиляди жертви и изрови огромен кратер в Северна Дакота, ала по времето, когато Джулиан тръгна на училище, правителството вече бе в състояние да даде всекиму какъвто и да е материален продукт. То, разбира се, няма да ти даде всичко, което пожелаеш, алкохолът и останалите дроги бяха под стриктен контрол, както и други опасни неща, като оръжия и автомобили. Но ако си добър гражданин, можеш да си живееш комфортно и безопасно, без да си мръднеш пръста да работиш, освен ако не пожелаеш. Стига да не броим трите години военна служба.

Повечето хора прекарваха тези три години, като работеха униформени по няколко часа на ден в Управление „Ресурси“, чиято задача бе да подсигурява наномашините с всички материали и елементи, от които се нуждаят. Около пет процента от военнослужещите навличаха сини униформи и ставаха гледачи — това бяха хора, чиито тестове показваха, че ще се справят добре с болни и възрастни хора. Други пет процента носеха зелени униформи и ставаха войници. Една малка част от тях, чийто тестове показваха бързина и ум, ставаха механици.

На изслужилите се позволяваше да продължат службата си и мнозина го правеха. Някои от тях не искаха да се сблъскат с изцяло свободния, а може би и безполезен живот. На други им допадаха допълнителните доходи, които вървяха с униформата: пари, които да харчат за хобита или за задоволяване на някакви навици, някакъв вид престиж, утехата, че други хора ти казват какво да направиш, купонната карта, която ти дава неограничено количество алкохол, когато не си на служба.

А на някои дори им се нравеше това, че им разрешават да носят оръжие.

Войниците, които не бяха в частите на сухоземните, морските и военновъздушните големи — хората, наричани от механиците кашици, — получаваха всички допълнителни облаги, но винаги съществуваше известна възможност да им заповядат да заемат позиция в някоя спорна зона или имение. Обикновено не им се налагаше да се бият, тъй като по тази част големите бяха по-добри и не можеха да бъдат убити, но без съмнение кашиците изпълняваха ценна военна функция — те бяха потенциални наложници. Може би дори примамка, мюрета за оръжията с голям обсег на Нгуми. Недолюбваха механиците, тъй като често дължаха живота си на тях. Ако даден голем бъде разкъсан на парчета, механикът просто изважда нов. Или поне така си въобразяваха. Не си даваха сметка какво изпитва механикът.