Джо Холдеман
Вечният мир (58)

Скоро щяха да разберат, ведно с останалия свят, че Питър беше още жив. Но не бе в състояние да им помогне за статията.

Полицията в Сейнт Томас арестува призори мъж на средна възраст, който бродеше из пазара. Беше мръсен и небръснат, само по бельо, и отначало го взеха за пиян. Когато обаче сержантката в участъка го разпита, тя разбра, че е трезвен, но объркан. Страхотно объркан: мислеше, че е 2004 година и че е двайсетгодишен.

В основата на черепа му имаше жак-връзка, толкова скоро имплантирана, че едва бе хванала окървавена коричка. Някой бе нахлул в мозъка му и бе откраднал последните четирийсет години от живота му.

Онова, което бе задигнато от съзнанието му, разбира се, включваше и текста на статията. За броени дни знаменитата истина се разпространи във висшите ешелони на „Чукът на Бога“; Божият план трябваше да бъде изпълнен по най-добрия начин с безбожното участие на учените. Само малцина знаеха за славния Край и Начало, с които Бог щеше да ги дари на 14 септември.

Един от авторите на статията вече бе безопасен, по-голямата част от мозъка му бе скрита някъде в черна кутия. Погрижиха се за всички учени, които бяха рецензирали статията — или чрез катастрофи, или чрез „болест“. Съавторката на статията все още бе в неизвестност, заедно с агента, който бе изпратен да я ликвидира.

Предположенията бяха, че и двамата са мъртви, след като тя не нададе вой да предупреди света.

Очевидно авторите не бяха сигурни с колко време разполагат, преди процесът да стане необратим.

Най-могъщият член на „Чукът на Бога“ бе генерал Марк Блейсдел, заместник-военният министър, който ръководеше Агенцията за авангардни изследователски проекти за отбраната. Не бе учудващо, че познаваше формално архисъперника си генерал Роузър, човека на Марти; хранеха се в една и съща зала в Пентагона — наричаха я „офицерската столова“, ако терминът може да бъде приложен към зала с махагонова ламперия и с по един облечен в бяло сервитьор за всекиго от двамата „столуващи“.

Блейсдел и Роузър не се обичаха, макар и двамата да прикриваха умело този факт, като играеха от време на време тенис или билярд. Веднъж Роузър го покани на партия покер, но Блейсдел хладно отсече:

— Никога през живота си не съм играл карти.

Обичаше да играе Бог.

Посредством трима или четирима посредници той държеше под надзор повечето от убийствата и мъченията, които бяха за съжаление неизбежни, за да се ускори изпълнението на Божиите планове. Използваше незаконна жак-станция в Куба, където бе отведен Питър, за да ограбят паметта му. Тъкмо Блейсдел с неохота се съгласи да оставят учения жив, докато петимата рецензенти умираха от своите автомобилни катастрофи или болести. Тези петимата бяха пръснати из целия свят и нямаше кой да направи веднага връзка между тяхната гибел или изпадането им в безпомощно състояние — двамина бяха в кома и щяха да си спят така до края на света, — но ако се разчуеше, че и Питър е ритнал камбаната, това щеше да докара неприятности. Беше умерено известен, съществуваха може би десетки хора, които знаеха самоличността на петимата рецензенти и факта, че бяха отхвърлили статията му. Едно разследване би довело до преоценка на статията, а фактът, че агенцията на Блейсдел бе наредила тя да бъде отхвърлена, би привлякъл нежелано подробно разследване и на останалата й дейност.

Той се опитваше да крие религиозните си убеждения, но бе наясно, че има хора — като Роузър, — които знаеха, че е много консервативно настроен, и биха могли да заподозрат (ако им пошушнат или сами доловят някой слух), че е ендър. Армията нямаше да го понижи в длъжност за това, но можеха да го превърнат в най-високопоставения чиновник-снабдител в света.

А ако узнаеха за „Чукът на Бога“, щяха да го екзекутират за измяна. Разбира се, той лично би го предпочел пред понижението. Но тайната бе опазена години и той бе последният човек, който би я издал. Групата на Марти не бе единствената, която разполагаше с хапчета за самоубийство.

Блейсдел се върна у дома от Пентагона, навлече спортен комбинезон и отиде да изиграе вечерния си футболен мач в Александрия. На щанда за сандвичи се заприказва с жената на опашката до него и когато поеха обратно към игрището, той й каза, че агентът им Инграм бе отишъл до гарата Омаха вечерта на 11 юли, за да отвлече и елиминира един учен — Блейз Хардинг. Агентът и професорката напуснали гарата заедно — камерите на службите за сигурност го потвърждават, — но сетне и двамата са изчезнали. Да се намерят и Хардинг да бъде очистена. Да се премахне и Инграм, ако извърши нещо, с което да подскаже, че е преминал на другата страна.

Блейсдел се върна на мястото си. Жената отиде до тоалетната и изхвърли сандвича си, сетне пое към дома да вземе оръжията си.

Първото от тях бе незаконен инфочервей, който се разхождаше, без да бъде открит, из градската транспортна документация. Тя установи, че в таксито с агента и евентуалната МУ жертва е имало и трети човек; бяха спрели таксито на Гранд Стрийт, без да посочват точен адрес. Първоначалната поръчка е била за Гранд Стрийт номер 1236, но са го спрели с устно нареждане преди това.

Изрови записите на камерите на службите за сигурност и констатира, че двамата са били последвани от едър чернокож мъж в униформа. Още не знаеше, че има връзка между професорката и чернокожия механик. Предположи, че черният е подкрепление на Инграм; Блейсдел не бе споменал такова нещо, но може би Инграм сам се бе погрижил за това.

Значи вероятно Инграм е имал на разположение кола наблизо, за да откара жертвата си извън града и да се отърве от нея.

Следващият етап изискваше късмет. Системата „Иридиум“, която осигуряваше глобални комуникации чрез флотилия от спътници на ниска орбита, тихомълком бе превзета от правителството след началото на войната с Нгуми; всички спътници бяха подменени с нови, с двойно действие; те пак осигуряваха телефонните услуги, но всеки от тях шпионираше онази ивица от Земята, над която прелиташе. Дали някой от тях бе минал над Омаха, над Гранд Стрийт, малко преди полунощ на 11-и?

Тя не бе от военните, но имаше достъп до снимките на „Иридиум“ чрез канцеларията на Блейсдел. След неколкоминутно сортиране получи изображение на таксито, което си тръгва, и на чернокожия механик, който влиза в дълга черна лимузина. Следващата снимка бе от малък ъгъл и показваше регистрационните номера на лимузината: „Северна Дакота, 101, духовенство.“ За по-малко от минута се сдоби с адреса на „Свети Вартоломей“.

Това бе доста необичайно, но посоката й бе ясна. Вече бе напъхала в куфара си бизнес костюм, рокля с жабо, две смени бельо, нож и пистолет, направени изцяло от пластмаса. Имаше и шишенце с витамини, с достатъчно отрова в тях, та да усмърти малък град. След по-малко от час вече бе във въздуха и се носеше към кратерния град Сийсайд и мистериозния му манастир „Свети Вартоломей“ бе свързан по някакъв начин с армията, но генерал Блейсдел не й бе дал достатъчно високо равнище на достъп, за да провери каква точно бе тази връзка, хрумна й, че може би действаше прекалено на своя глава. Помоли се за напътствие и Бог й каза със строгия си бащински тон, че върши правилни неща. Дръж курса си и не се бой от смъртта, дъще. Смъртта е просто едно завръщане у дома.

Познаваше Инграм; той бе едната трета от нейната „ядка“ — знаеше колко по-добър бе той от нея в бойното изкуство на осакатяването. Тя бе погубила повече от двайсет грешници по време на службата си за Всевишния, но винаги от разстояние или достатъчно защитена от прекалено близък контакт. Господ я бе надарил с голяма сексуална привлекателност и тя я използваше като оръжие, допускаше грешниците между краката си и в същото време бъркаше под възглавницата за кристалния нож. Мъжете, които не си затварят очите, докато еякулират, ги затваряха миг по-късно. Ако бе по гръб, а мъжът — върху нея, го прегръщаше с лявата си ръка, и забиваше кинжала в бъбрека му. Той се изпъваше в титаничен шок, пенисът му опитваше да еякулира отново, тъй че й се удаваше да разреже гърлото му с острото като бръснач лезвие. След като мъжът се отпуснеше, тя проверяваше дали и двете му сънни артерии са срязани.

Както си седеше в самолета, събра колене и силно ги притисна, като си припомни изживяването от последния, предсмъртен тласък. Може би мъжът не го болеше толкова много, свършваше бързо, а и без това щеше да се изправи пред вечните страдания. Никога не го направи на някого, който бе приел Иисус като свой Спасител. Вместо да се окъпят в кръвта на Агнеца, те се давеха в собствената си кръв. Атеисти и прелюбодейци, те заслужаваха много по-тежка участ.

Веднъж един мъж едва не й избяга, перверзен тип, комуто бе разрешила да я обладае изотзад. Наложи й се да се полуобърне и да забие ножа в сърцето му, но не можа да вложи цялата си сила и точност, върхът на ножа се строши в гръдната му кост. Хвърли ножа, а той хукна към вратата и сигурно щеше да изскочи гол и окървавен в коридора на хотела, ако не бе заключила два пъти, и догдето той се бореше с комбинациите от резета, тя сграбчи отново ножа, обгърна го и разпра корема му. Беше едър дебелак и от корема му плисна невероятна мръсотия. Доста шум вдигна, докато умираше, а в това време тя клечеше безпомощна и повръщаше в тоалетната; но хотелът очевидно бе обезшумен. Измъкна се през прозореца и през пожарния изход, а на сутринта по новините съобщиха, че мъжът, чиновник от градската управа със солидни връзки, умрял в дома си, докато спял. Жена му и децата му изрекоха сума хвалби. Безбожна свиня, толкова дебела, че да не може да обладае една жена по нормален начин. Той дори се бе престорил, че се моли, преди да правят секс, търсеше благословия заради нейното разпятие, след което очакваше тя да използва устните си, за да го възбуди. Тъкмо когато правеше това, се наслади на въображаемата гледка как го разпаря. Но омразата й не можа да я подготви за многоцветната бъркотия на вътрешностите му, обагрена със съсирена кръв.

Е, този път щеше да действа чисто. Два пъти преди това бе убивала жени, всяка с милостив пистолетен изстрел в главата. Щеше да постъпи отново така и след това да избяга или не. Надяваше се да не се налага да убива Инграм, строг, но приятен мъж, който никога не я бе погледнал похотливо. Въпреки това си оставаше мъж и бе възможно тази червенокоса професорка да го бе отклонила от правия път.

Когато пристигна в Сиатъл, нощта бе превалила. Взе стая в най-близкия до „Свети Вартоломей“ хотел, на не повече от километър разстояние, и излезе да хвърли едно око.

Мястото бе напълно тъмно и тихо. Не е учудващо за манастир, предположи тя, затова се върна в хотела и поспа няколко часа.

Минута след 08:00 ч. позвъни в „Свети Вартоломей“, отговори й телефонен секретар. Същото — и в 08:30 ч.

Затъкна оръжията си, излезе и в 09:00 ч. позвъни на входната врата. Никой не отговори. Обиколи сградата и не откри признаци на живот. Ливадата се нуждаеше от окосяване.

Набеляза няколко места, от които можеше да проникне вътре, като се стъмни, сетне се върна в хотела, за да се заеме отново с електронно душене.

Не откри други отправки към „Свети Вартоломей“ в нито една база данни за религиозни дейности, освен за съществуването и за местоположението му. Бил е основан година след катаклизма с наномашините, който породи Вътрешното море.

Без съмнение това бе организация за прикритие на нещо, това нещо бе някак си свързано с военните — от Вашингтон, където подаде името, като използва паролата на Блейсдел, получи съобщение, че „необходимите“ документи трябва да бъдат обработени и получени чрез „Управление на войските и кадри“. Това бе доста подозрително, тъй като Блейсдел имаше неоспорим достъп до свръхсекретни материали във всички области на военния истаблишмънт.

Значи хората от този манастир бяха или твърде могъщи, или твърде хитри. А може би и двете. И Инграм явно бе един от тях.

Очевидното заключение беше, че са част от „Чукът на Бога“. Но тогава пък Блейсдел би трябвало да знае за дейността им.

А дали наистина би трябвало? Организацията бе толкова голяма, с тъй сложни и добре защитени връзки, че дори главният и ръководител би могъл да изгуби следата на някоя важна част от нея. Значи тя би следвало да е готова както за стрелба, така и да се измъкне тихичко и на пръсти. Бог ще я упъти.

Няколко часа сглобява мозайката от снимки от „Иридиум“ на мястото след 11-и. Нямаше снимки на черната лимузина, което не бе много учудващо, тъй като манастирът разполагаше с голям гараж и пред него никога не оставаха паркирани навън коли.

След това забеляза появата на армейски камион и автобус, наблюдава ги как се преобразяват в сини църковни превозни средства и как отпътуват.

Щеше да отнеме много време, а и бе необходим известен късмет, да ги проследи в системата на междущатските магистрали. За щастие небесносиньото бе необичаен цвят за превозно средство. Но преди да се заеме с изтощителната за ума неприятна задача, тя реши да отиде в манастира и да потърси следи.

Облече бизнес костюма си, запаса оръжията и взе картата си за самоличност и всичките джобни боклуци, които я идентифицираха като агент на ФБР от Вашингтон. Не би могла да премине тест на ретината в полицейски участък, но пък изобщо не възнамеряваше да попадне жива в какъвто и да е полицейски участък.

Отново никой не отговори на позвъняването на входната врата. Нужни й бяха само няколко секунди, за да се справи със секретната ключалка, но вратата бе залостена отвътре. Извади пистолета и отнесе резето, след което вратата зейна отворена.

Изтича вътре с пистолет в ръка и извика „ФБР!“ в прашната чакалня. Излезе в главния коридор и започна бързо да претърсва, надявайки се да свърши и да се измъкне, преди да е дошла полицията. Правилно прецени, че бе възможно хората от „Свети Вартоломей“ да не са имали алармена инсталация, защото не са искали някоя грешка в задействането й да предизвика ненадейната поява на полицията, но не биваше да се разчита на това.

Стаите по коридора й донесоха разочарование — две заседателни зали и наниз индивидуални спални, или килии.

Атриумът я заинтригува обаче с високите си дървета и течащия поток. В кофата за боклук намери шест празни бутилки „Дом Периньон“. Досами атриума имаше голяма кръгла зала за заседания, оформена около грамадно холографско изображение. Намери пулта за управление, включи го и видя мирния горски пейзаж.

Отпървом не разбра какви бяха електронните модули на всеки стол, сетне й светна, че това бе място, където две дузини грешници можеха да се включват заедно!

Никога не бе чувала за нещо подобно извън армията. Може би обаче това бе връзката им с войската: свръхсекретен експеримент с големи. Наистина „Управление на войските и кадри“ би могло да стои зад; тази работа.

Откритието я разколеба за по-нататъшните й действия. Блейсдел бе духовният й водач и едновременно — ръководител на ядката й, затова обикновено изпълняваше заповедите му безпрекословно. Но й се струваше все по-очевидно, че тук би могло да има тънкости, които той не знае. Налагаше се да се върне в хотела и да опита да установи секретна телефонна връзка с него.

Изключи холограмата и понечи да се върне в атриума. Вратата бе заключена.

Стаята заговори:

— Вашето присъствие тук е незаконно. Можете ли да предложите някакво обяснение?

Гласът бе на Мендес; той я наблюдаваше от Гуадалахара.

— Аз съм агент Одри Симон от Федералното бюро за разследване. Имаме основания да смятаме, че…

— Имате ли заповед за обиск на тази сграда?

— Тя е в документацията на местните власти.

— Но вие забравихте да донесете копие от нея, когато нахлухте с взлом.

— Не е необходимо да се обяснявам с вас. Покажете се. Отворете тази врата.

— Не, мисля, че ще е най-добре да ми кажете името на началника си и къде се намира вашето управление. След като установя, че сте тази, за която се представяте, можем да обсъдим липсата на заповед.

Извади с лявата си ръка портфейла и се завъртя в кръг да покаже значката си.

— Съветвам ви да…

Прекъсна я смехът на невидимия мъж.

— Махнете тази фалшива значка и си пробийте с огън път навън. Полицията вече трябва да е пристигнала; можете да обясните на нея липсата на заповед.

Наложи й се да изкърти с изстрели двете панти и трите резета на вратата. Прекоси поточето и откри, че вратата на атриума също бе заключена. Презареди, като машинално преброи колко още въздушни заряда й оставаха, и опита да отвори и тази врата с три изстрела. Потрябваха й още четири.