Джо Холдеман
Вечният мир (2)

Никак не ми харесваше, когато големът бе използван преди мен от Сковил. Задължен си да наблюдаваш предхождащия те механик 24 часа, преди да поемеш от него, за да загрееш, да почувстваш как големът се е променил от последната ти смяна досега. Например, че е изгубил три пръста.

Докато седиш в креслото за загрявка, само наблюдаваш; не си включен към останалите от взвода, защото би настанало безнадеждно объркване. Действаме при стриктна ротация, тъй че другите девет големи от взвода също имат свои смени, които дишат във врата на механиците си.

Чували сме за непредвидени обстоятелства, при които смените неочаквано трябва да поемат от механиците. Не е трудно да се повярва. Последният ден ще бъде най-тежък, дори да не вземаме предвид напрежението, породено от факта, че си следен. Ако рухнеш и получиш инфаркт или инсулт, това става обикновено на десетия ден.

Механиците не са подложени на непосредствена физическа опасност, те са надълбоко в оперативния бункер в Портобело. Ала процентът на смъртни случаи и тежки наранявания при нас е по-висок, отколкото при обикновената пехота. Не че куршумите ни застигат; става дума за нашите мозъци и вени.

За мен и за когото и да е от моите механици обаче нямаше да е лесно да заменим хора от взвода на Сковил. Те са група от типа ловци-убийци, докато ние сме „объркване и предотвратяване“, „О и П“; понякога ни ползват от „Психоп“ (психологични операции). Не убиваме често. Не по такива умения са ни подбирали.

След няколко минути всичките десетима наши големи дойдоха в гаража. Механиците се изключиха и екзоскелетните черупки се отвориха. Хората на Сковил излязоха, изглеждаха дребни стари мъже и жени, макар че телата им непрекъснато бяха тренирани да се пригаждат към тровещото изтощение. Човек не може да не го усети, след като е преседял девет дена на едно място.

Изключих се. Връзката ми със Сковил бе от леките, изобщо не можеше да се сравни с почти телепатичната връзка между десетимата механици във взвода. И въпреки това се почувствах дезориентиран, когато останах насаме със своето съзнание.

Намирахме се в голяма бяла зала с десетте черупки на механиците и десет кресла за загрявка, които приличаха на модерни бръснарски столове. Зад тях на стената беше окачена осветена отзад карта на Коста Рика; на нея с различен цвят бяха обозначени районите, където действат частите от сухопътни и въздушни големи. Другите стени бяха покрити с монитори и дигитални табла с надписи на специфичния ни жаргон. Хора в бяло обикаляха и проверяваха данните.

Сковил се протегна, прозя се и приближи към мен.

— Съжалявам, дето ти се стори, че това последното насилие е безсмислено. Чувствах, че ситуацията изисква пряка намеса.

Господи, Сковил и неговото академично излъчване. Доктор по изкуствата за отмора.

— Все така правиш. Ако ги беше предупредил отвън, щяха да имат време да преценят ситуацията. И да се предадат.

— Да бе, сигурно. Както в Асунсион.

— Това беше отдавна.

Тогава изгубихме десет сухопътни и един въздушен голем от ядрена адска машина.

— Да, ама такова нещо няма да се случи по време на моята смяна. Шестима „педроси“ по-малко на този свят. — Той сви рамене. — Ще ида да им запаля свещ.

— Десет минути до калибровката — избумтя високоговорителят.

Времето едва ли щеше да стигне черупките да изстинат. Последвах Сковил в съблекалнята. Той отиде в дъното да се преоблече с цивилни дрехи, а аз в другия край — да се присъединя към взвода си.

Сара вече бе почти съблечена.

— Джулиан, искаш ли да ме оправиш?

Да, както на повечето тукашни мъжкари и на една от жените, наистина ми се искаше и тя добре го знаеше, но сега нямаше предвид това. Свали перуката си и ми подаде бръсначката. Имаше триседмична фина руса четина. Внимателно обръснах онази част от тила й, която обрамчваше входа на жака в основата му.

— Това последното беше доста брутално — рече тя. — Предполагам, на Сковил му се е прищяло да увеличи бройката трупове.

— Така му хрумна. Не му достигат единайсет, за да достигне равнище Е-8. Добре че не налетяха на някой дом за сираци.

— Натиска се да стане капитан — констатира тя.

Свърших с нея, сетне тя провери мен, прокарвайки палец по жака.

— Наред е — рече.

Бръсна си главата и когато не съм на смяна, макар че не е модно сред чернокожите мъже в студентското градче. Нямам нищо против дългата къдрава коса, но не ми се нрави да тичам по цял ден с гореща перука на главата.

Дойде Луис.

— Здрасти, Джулиан. Я ме бъзни, Сара.

Тя се надигна на пръсти — той бе над метър и осемдесет, а Сара бе дребничка — и той потрепна, когато тя включи бръсначката.

— Я дай да видя — рекох. Кожата му беше леко възпалена от едната страна на имплантацията. — Лу, това ще ти докара неприятности. Трябваше да се обръснеш преди загрявката.

— Може би. Въпрос на избор.

След като веднъж влезеш в клетката, оставаш в нея девет дена. Механиците с бързорастяща коса и чувствителна кожа, като Сара и Лу, обикновено се бръснат по веднъж, между загрявката и смяната.

— Не ми е за първи път — каза той. — Ще взема някакъв крем от санитарите.

Взводът „Браво“ поминуваше доста добре. Това е донякъде въпрос на късмет, тъй като бяхме подбрани от група подходящи кандидати по ръст и телосложение, за да са ни удобни клетките на взвода, и според способностите ни за „О и П“. Петима сме оцелелите от първоначалния състав; Канди и Мел, както и Лу, Сара и аз. Вършим тази работа от четири години — десет дена на смяна и двайсет — почивка. Струва ми се, че е минало много повече време.

В реалния живот Канди е гюихотерапевт; останалите сме заети в различни научни сфери. Лу и аз сме учени, Сара специализира американска политика, а Мел е готвач. „Наука за храната“, така се нарича специалността му, но си е страхотен готвач. Няколко пъти в годината се събираме на банкет в неговия дом в Сейнт Луис.

Върнахме се заедно в зоната на клетките.

— О’кей, внимавайте — изхриптя високоговорителят. — Имаме поражения в първа и в седма група, тъй че сега няма да калибрираме лявата ръка и десния крак.

— Значи ще ни потрябват тези боклуци? — попита Лу.

— Да, но дренажите няма да бъдат инсталирани. Ако можете да издържите четирийсет и пет минути.

— Със сигурност ще се опитам, сър.

— Ще направим частична калибровка, сетне сте свободни за деветдесет минути, може би и за два часа, докато поставим нови модули на машините за ръката на Джулиан и за крака на Канди. След това ще приключим калибровката, ще включим ортотиката и сте готови да излезете на бойното поле.

— Душичката ми — промърмори Сара.

Легнахме в клетките, напъхахме ръце и крака в твърдите ръкави и техниците ни включиха. При калибровката ни нагласят на около десет процента от бойната настройка, тъй че не чух някой да казва нещо, освен Лу — едно „Здрасти на всички“, което бе като слаб вик от цяла миля разстояние. Съсредоточих се и му отвърнах.

Калибровката е почти механично действие за онези от нас, които се занимават с това от години, но се наложи на два пъти да спираме и да се връщаме назад заради Ралф — новобранец, който се включи при нас преди два цикъла, след като Ричард получи удар и излезе от строя. Работата се състоеше в това, всички ние, десетимата, да свиваме и разпускаме дадена мускулна група, докато показанията на червения и на синия термометър не съвпаднат. Но ако човек не е свикнал, обикновено се пренатяга и надхвърля показанията.

След час отвориха клетката и ни разкачиха. Можехме да убием деветдесет минути във фоайето. Едва ли си струваше да се обличаме, но го сторихме. Това си беше ритуал. Всеки щеше да живее в телата на останалите цели десет дена, а това си е предостатъчно.

Казват, че близостта се създава. Някои механици стават любовници и понякога това сработва. Аз опитах с Каролин, която умря преди три години, ала не успяхме напълно да хвърлим мост над пропастта между битието си на включени към бойните действия и цивилния живот. Опитахме се да решим проблема с психоаналитик, ала той никога не се бе включвал, тъй че със същия успех можехме да му говорим на санскритски.

Не знам как би изглеждала „любовта“ със Сара, но това е по-скоро научен проблем. Всъщност тя не е увлечена по мен и, естествено, не може да скрие чувствата си, или липсата им. Във физическо отношение сме по-близки, отколкото всяка друга цивилна двойка, тъй като, когато сме включени на пълни бойни обороти, ние се превръщаме в едно създание с двайсет ръце и крака, с десет мозъка, с пет вагини и пет пениса.

Някои хора наричат това усещане богоподобно и аз вярвам, че е имало богове, създадени по подобен модел. Но онзи Бог, с когото аз израснах, бе стар белобрад и белокож господин, който не разполагаше дори с една вагина.

Бяхме запознати с рекогносцировката, разбира се, както и с конкретните си задачи през следващите девет дни. Щяхме да продължим действията в района на Сковил, но като извършваме „О и П“ и затрудняваме противника във високопланинските гори на Коста Рика. Не бе особено опасна операция, ала бе гадна, нещо като да плашиш беззащитни хорица, тъй като въстаниците не разполагаха дори с подобие на големи.

Ралф изрази безпокойството си. Седяхме около масата и пиехме кафе и чай.

— Тези излишни убийства ме притесняват — рече той. — Онези двете на дървото миналия път.

— Грозна работа — каза Сара.

— А, копеленцата сами се ликвидираха — рече Мел. Сръбна от кафето си и му се намръщи. — Навярно нямаше и да ги забележим, ако не бяха открили огън по нас.

— Притеснява те, че бяха деца, нали? — попитах Ралф.

— Ами да. Теб не те ли притеснява? — Той потърка наболата четина на брадата си. — Малки момиченца.

— Момиченца с картечници — рече Карин и Клод кимна утвърдително. Те двамата бяха дошли заедно преди около година и бяха любовници.

— И аз мислих по въпроса — рекох. — Какво щеше да стане, ако знаехме, че са момиченца?

Бяха около десетгодишни, скрити в къщичка сред дърветата.

— Преди или след като стреляха? — попита Мел.

— Дори след — намеси се Канди. — Какво можеха да ни сторят с картечниците си?

— На мен наистина ми нанесоха поражения — каза Мел. Той бе изгубил едно око и многофункционалните си рецептори. — Знаеха много добре къде да се прицелят.

— Не беше кой знае какво — отвърна Канди. — Нали ти ги замениха на място.

— За мен имаше значение.

— Знам, бях там.

Онова, което изпитваш, когато някой сензор излиза от строя, не е точно болка. То е силно като болка, ала няма дума за него.

— Мисля, че нямаше да ги убием, ако бяха на открито — отбеляза Клод. — Ако можехме да видим, че са просто хлапета и са с леко въоръжение. Но, по дяволите, те бяха вражески разузнавачи, които можеха да се обадят за изстрелване на тактически ядрен заряд.

— В Коста Рика?

— Случва се — отвърна Карин. За три години се бе случило веднъж. Никой не разбра откъде въстаниците се бяха сдобили с ядрен заряд. Това им струва изличаването на два града — единия, в който нашите големи бяха изпарени от взрива, другият го разпердушинихме за възмездие.

— Да, да! — тросна се Канди и аз можах да доловя в тези две думи онова, което тя не доизказа: че ядрен заряд при нашето положение само би разрушил десет машини. Когато Мел подпали онова дърво, той изпържи две момиченца, навярно твърди малки, за да разбират напълно какво правят.

В съзнанието на Канди винаги имаше насрещно течение, да се чуди човек защо не са я включили в друга част. Бе прекалено емоционална и сигурно щеше да рухне, преди да е свършил срокът на службата й.

Ала може би бе включена в нашия взвод, за да изпълнява ролята на колективната ни съвест. Никой на нашето равнище не знаеше защо е избран за механик, имахме само бегла представа защо сме назначени точно в този взвод. Агресивността ни бе в твърде широки граници — от Канди до Мел. Нямахме обаче хора като Сковил. Никой не изпитваше неговото мрачно удоволствие да убива. Освен това взводът на Сковил винаги участваше в повече бойни действия; и в това нямаше нищо чудно. Ловците-убийци очевидно си падат повече по патакламите. Затова когато Големият компютър в Небето реши кой с каква задача да се заеме, взводът на Сковил пое убийствата, а нашият — разузнаването.

От това мърмореха недоволни най-вече Мел и Клод. Потвърдено убийство води автоматично към повишение, ако не в чин, то в заплащането, докато от ПОД (периодична оценка на дейността) не можеш да разчиташ да получиш и пукната пара. Хората на Сковил вършеха убийствата и поради това получаваха с една четвърт повече пари от моите хора. Но за какво можеш да ги изхарчиш? Да ги спестяваш и да се откупиш от армията?

— Значи ще се занимаваме с камиони — рече Мел. — Коли и камиони.

— Това е задачата — отвърнах. — Може би някой и друг танк също, ако си държиш устата затворена.

Спътниците бяха засекли с инфрачервени сензори следи, което навярно означаваше, че въстаниците получават доставки чрез малки замаскирани камиони — или роботизирани, или дистанционно управлявани. Това бе един от онези изблици на технологията, които пречеха на войната да се превърне изцяло в едностранно клане.

Предполагам, че ако тя продължи достатъчно дълго, противникът също би могъл да се сдобие с големи. Тогава бихме били свидетели на нещо изумително: машини за по десет милиона долара да се превръщат една друга в купчина железа, докато операторите им си седят на стотици мили, съсредоточени в климатизираните си пещери.

Бяха писали за това — за война, основана по-скоро върху похабяване на средства, отколкото върху загуба на хора. Ала винаги е било по-лесно да създадеш нови хора, отколкото ново богатство. А икономическите битки си имат отдавна установени територии, някои политически, други — не, колкото между противници, толкова и между съюзници.

Е, добре, какво може да знае един физик за тези неща? Моята наука разполага с правила и закони, които отговарят на реалността. Икономиката обяснява реалността след случилото се, но не я бива много в прогнозирането. Никой не предвиди появата на наномашините.

Говорителят ни призова да „оседлаваме“. Девет дена в дебнене на камионите.