Джо Холдеман
Вечният мир (55)

Пътуването им до Мексико бе твърде интересно. Горивните клетки на камиона се изтощаваха толкова бързо, че трябваше да ги презареждат на всеки два часа. Преди да напуснат Северна Дакота, решиха да спрат за половин ден и да преустроят камиона така, че да се захранва директно от ядрения генератор на наномашината.

След това пък се повреди автобусът, трансмисията му стана на пихтия. Тя представляваше на практика въздухонепроницаем цилиндър, изработен от метален прах, пресован чрез магнитно поле. Двама от Двайсетицата — Хановър и Лам, се бяха занимавали с коли и установиха, че проблемът е в пресоващата програма — когато изискващата се мощност достигнеше предела, полето се изключваше за миг; за да премине на по-долна предавка; когато паднеше под определен минимум, се включеше отново. Но програмата лудна и се опитваше да смени скоростите сто пъти в секунда, тъй че цилиндърът от железен прах не бе плътен достатъчно време, за да предаде необходимата мощност. След като установиха какъв е проблемът, бе лесно да се поправи; параметрите на смяната на скоростите можеха да се задават ръчно. Трябваше да ги пренагласят на всеки десет или петнайсет минути, защото автобусът не бе пригоден за толкова тежък товар и продължаваше да прекомпенсира. Но успяваха да се тътрят на юг с около хиляда мили на ден, като междувременно крояха планове.

Преди да навлязат в Тексас, Марти направи някакви тъмни уговорки с д-р Спенсър, който притежаваше клиниката в Гуадалахара, където оперираха Амелия. Не разкри, че разполага с наномашина, но спомена, че имал ограничен, но неконтролиран достъп до такава машина и би могъл да достави на доктора всичко, стига да може да бъде произведено в рамките на шест часа. Като 2200-каратово доказателство му изпрати половинкилограмов диамант, върху който бе изгравирано с лазер името на Спенсър.

В замяна на шестте машиночаса Спенсър пренареди разписанието си и персонала, тъй че Марти и хората му можеха да получат цяло крило от клиниката само за себе си, както и да използват няколко технически съоръжения в продължение на седмица. По-нататъшно удължаване на сроковете подлежеше на допълнително договаряне.

На Марти му стигаше една седмица, за да прекрои паметта на Джулиан и да завърши с хуманизацията на двамината си пленници.

Да се премине границата на Мексико, бе лесно — проста финансова машинация. Да се върнат по същия начин, бе почти невъзможно; охраната от американска страна бе бавна, ефикасна и трудно се подкупваше, тъй като се състоеше от роботи. Но те нямаше да се връщат, освен ако нещата съвсем не се объркат. Възнамеряваха да отлетят за Вашингтон с военен самолет, за предпочитане — не като затворници.

Пътуването до Гуадалахара им отне още един ден; два часа пресичаха самия град. Всички улици, които не бяха в ремонт, изглежда, не бяха ремонтирани от двайсетия век насам. Най-сетне намериха клиниката и оставиха камиона и автобуса в подземния й паркинг, охраняван от старик с автомат в ръце. Мендес пък остана при камиона и държеше под око пазача.

Спенсър бе подготвил всичко, бе наел дори близката странноприемница — „Ла Флорида“ — за пътниците от автобуса. Никакви въпроси, освен за онова, от което се нуждаеха. Марти настани Джеферсън и Инграм в клиниката, включени към двамина от Двайсетицата.

В „Ла Флорида“ започнаха да планират следващия етап — Портобело. Тъй като бяха преценили, че местните телефонни линии не са сигурни, си бяха подсигурили кодирана военна линия, която ги свързваше с генерал Роузър през спътник.

Не беше трудно Джулиан да бъде зачислен в Сграда 31 като курсист за обучение на средно управленско равнище, тъй като той вече не бе необходим за последващите стратегически планове на групата. Но другата част — искането да се удължи активното време на взвода му с допълнителна седмица — бе отхвърлено на батальонно равнище с краткото обяснение, че „момчетата“ вече са преживели твърде голям стрес през последните няколко цикъла.

Това беше абсолютно вярно. Бяха прекарали три седмици изключени, със спомена за нещастието в Либерия, и някои от тях не бяха в добра бойна форма при завръщането си. Последва новият стрес от тренировките с Айлийн Заким, смяната на Джулиан. Девет дена щяха да прекарат в уединение в Портобело — в „Педровил“ — и щяха да упражняват едни и същи маневри отново и отново, докато изпълнението им с Айлийн станеше поне близко до това, на което бяха способни с Джулиан.

(Оказа се, че Айлийн наистина бе приятно изненадана. Тя очакваше негодувание, че новият взводен командир идва отвън, вместо да бъде издигнат от самия взвод. Тъкмо обратното: хората познаваха отблизо работата на Джулиан и никой не искаше да заеме мястото му.)

За щастие, макар и да не бе за чудене, полковникът, който безцеремонно отхвърли искането за удължаване срока на включване, сам подаде молба за преместване на друга служба. Много от офицерите в Сграда 31 предпочитаха да бъдат преместени другаде; някои — там, където има повече действие, други — на по-спокойни места. Този полковник изведнъж получи заповед, която го изпрати в резервно съединение в Ботсвана — напълно умиротворен район, където присъствието на Съглашението се смяташе за Божа благодат.

Полковникът, който го смени, дойде от Вашингтон, от щаба на генерал Роузър по управлението на войските и кадрите (УВК). След като няколко дена се установява на новото място, навлиза в работата и разглежда заповедите на предшественика си, той тихомълком отмени нареждането за стария взвод на Джулиан. Щяха да останат включени до 25 юли, като участници в продължително проучване на УВК. На 25-и щяха да ги отведат за проверка и оценка на състоянието им.

После щяха да ги преместят в Сграда 31.

Роузъровият УВК не можеше да влияе пряко върху ставащото в огромния лагер за военнопленници в Зоната на Канала; процесът се ръководеше от малка група от военното разузнаване, към която бе придаден взвод големи.

Проблемът бе всички военнопленници да бъдат включени заедно за две седмици, без някой от големите или офицерите от разузнаването, един от които също имаше жак, да допуснат изтичане на информация.

За тази цел изфабрикуваха полковническа длъжност на Харолд Маклоклин, един от Двайсетицата, който имаше боен опит и говореше свободно испански. Той получи заповед да отиде в Зоната и да наблюдава експеримента за масовото „умиротворяване“ на военнопленниците. Униформите и документите му го очакваха в Гуадалахара.

Една вечер, докато бяха още в Тексас, Марти позвъни в „Специална съботна вечер“ и със загадъчна предпазливост попита групата дали не би искала да отиде в Гуадалахара и да си почине няколко дена заедно с него, Джулиан и Блейз. „Всички живеем под такова напрежение.“ Отчасти искаше да се възползва от различните им и обективни мнения, но, от друга страна, искаше да ги измъкне зад граница, преди да са се появили неподходящи хора, които да им задават въпроси. Всички с изключение на Белда отговориха, че са в състояние да дойдат; дори Рей, който току-що бе прекарал две седмици в Гуадалахара, за да му премахнат натрупаните от няколко десетилетия тлъстини.

И каква бе изненадата, когато, кой мислите, се появи в крайна сметка пръв в „Ла Флорида“ — Белда: накуцваше с бастуна си, следвана от жив носач. Марти беше във входното антре и в първия миг просто я гледаше с невярващ поглед.

— Премислих и реших да взема влака за насам. Надявам се, че не съм направила голяма грешка. — Кимна към носача. — Обясни на това добро момче къде да остави багажа ми.

— Хм… habitación dieciocho. Стая номер 18. Нагоре по стълбите. Говорите ли английски?

— Достатъчно — отвърна онзи и се запрепъва по стълбите с четирите чанти.

— Знам, че Ашър ще дойде днес следобед — каза тя. Още нямаше дванайсет. — Ами другите? Помислих си, че мога да си почина, докато започнат празненствата.

— Добре. Хубава идея. Всички трябва да са тук докъм шест или седем. Уредили сме коктейл в осем.

— Ще бъда на линия. И ти поспи. Изглеждаш ужасно.

Тя се помъкна нагоре по стълбите, като се подпираше на бастуна и перилата.

Марти наистина изглеждаше зле, както каза тя, след като бе прекарал няколко часа включен с Маклоклин — обсъждаха всички „за“ и „против“ онова, което можеше да бъде сгрешено в частта с военнопленниците от „цялата тая лудория“, както я наричаше Маклоклин. През по-голямата част от времето той щеше да действа сам.

Нямаше да има проблем, стига да се следваха заповедите, а те предвиждаха всички военнопленници да бъдат изолирани за две седмици. А и повечето американци и без това не обичаха да се включват с тях.

След две седмици, веднага щом взводът на Джулиан бъдеще преместен в Сграда 31, Маклоклин щеше да излезе да се поразходи, да изчезне и да остави подире си хуманизацията на военнопленниците като необратим факт от живота. След това щяха да се свържат с Портобело и да подготвят следващия етап.

Марти се тръшна на неоправеното легло в малката стая и се вторачи в тавана. Беше варосан и мазилката, положена на кръгове, образуваше фантастични форми на фона на променящата се светлина, която се процеждаше през щорите, закрили гледката към улицата; светлината, отразена от стъклата и лъскавите покриви на колите, които пъплеха по улицата долу в шумното си неведение, че старият им свят е на път да умре. Ако всичко стане както трябва. Марти гледаше играещите светлини и прехвърляше наум всички обстоятелства, които можеше да тръгнат на зле — и тогава старият им свят щеше да умре в буквалния смисъл на думата.

Как биха могли все пак да запазят плана си в тайна? Ако хуманизацията не продължеше чак толкова дълго. Но нямаше начин това да се избегне.

Поне така смяташе той.

 

 

Очаквах с нетърпение да се срещна отново с компанията от „Специална съботна вечер“, а и не би могло да има по-добър сценарий за събирането ни отново, след като на всички ни бе писнала храната по пътя. Масата за вечеря в „Ла Флорида“ представляваше отрупан пейзаж от вкуснотии: плато от наденички асорти, друго — с печени пилета, разрязани и вдигащи пара; голяма разкормена сьомга върху дървен поднос; три вида разноцветен ориз и блестящи купи с картофи, царевица и боб; купчини хляб и тортили. Купи доматено пюре, нарязани чушки и тиквички. Когато влязох, Реза тъкмо товареше една чиния; разменихме си поздрави на глупав гринго-испански и аз последвах примера му.

Току-що се бяхме отпуснали на прекалено меките столове с чинии, закрепени в скута, когато останалите слязоха по стълбите в група, водена от Марти. Бандата се състоеше от дузина от Двайсетицата плюс петима от нашата групичка. Отстъпих стола си на Белда и й напълних малка чиния, като следвах указанията й, поздравих се с всички и най-накрая си намерих местенце на пода в ъгъла с Амелия и Реза, който също бе отстъпил мястото си на една белокоса дама — Ели.

Реза ни наля по чаша червено вино от кана без етикет.

— Дай да ти видя документите за самоличност, войнико! — Поклати глава, опразни половината чаша, наля си отново. — Възнамерявам да емигрирам.

— Тогава си носи много пари — рече Амелия. В Мексико нямаше работа за „нортес“^[1].

— Наистина ли разполагате със собствена наномашина?

— Ей, приятел, тук тайната е сериозна работа!

Той сви рамене.

— Май дочух Марти да хортува за това с Рей. Открадната ли е?

— Не, антика е.

Разказах му историята, доколкото можех да си го позволя. Беше разочароващо; всичко, което знаех за машината, бях научил, докато бях включен с Двайсетицата, и нямаше начин да се предадат всичките нюанси и сложност на нелегалната й биография. Все едно да четеш само повърхностния слой на хипертекст.

— Значи на практика е открадната. Не е ваша собственост.

— Ами, не е законно частни лица да притежават устройства за ядрен синтез, да не говорим за наномодули; но „Свети Вартоломей“ е бил нает от армията с решение, което прикрива всякакви шпионски секрети. Мисля, че документите са шифровани и ние просто се грижим за старата машина, докато не се появи да я поиска някоя организация като „Смитсониън“^[2].

— Браво на вас! — Той нападна четвъртинка пиле. — Ще сбъркам ли, ако предположа, че Марти не ни е събрал тук единствено за да чуе мъдрите ни съвети?

— Ще поиска съветите ви — намеси се Амелия. — Моите ги иска непрекъснато.

Тя врътна очи.

Реза натопи пилето си в соса халепеньос.

— Но в основни линии си прикрива тила. Откъм фланговете.

— И се стреми да ви защити — рекох. — Доколкото знаем, засега никой не преследва Марти. Но със сигурност търсят Блейз заради унищожителното оръжие, за което тя знае всичко.

— Убиха Питър — прошепна Амелия.

Реза изглеждаше озадачен, сетне поклати рязко глава.

— Твоят съавтор? Кой го е сторил?

— Онзи, който преследваше мен, каза, че бил от управлението за технологична оценка. — И тя поклати глава. — Бил е и не е бил.

— Шпиони?

— По-лошо — рекох. Обясних му за „Чукът на Бога“.

— Тогава защо просто не го обявим публично? — попита той. — Не възнамерявате да пазите всичко това в тайна, нали?

— Ще го сторим — рекох, — но колкото по-късно, толкова по-добре. Най-подходящо ще е да го направим, след като трансформираме всички механици. Не само в Портобело, а навсякъде.

— Което ще отнеме месец и половина — допълни Амелия, — ако всичко върви по план. Мога да си представя каква е вероятността това да стане.

— Няма да успеете дори да стигнете до този етап — заяви Реза. — Всичките тези хора, които могат да четат чужди мисли? Залагам едномесечната си дажба от алкохол, че цялото това ще гръмне в ръцете ви, преди още да сте трансформирали първия взвод.

— Не се хващам на бас — отвърнах. — Още повече, че не се нуждая от дажбата ти. Единствената ни възможност е да изпреварваме с малко ходовете в играта. Да се опитаме да бъдем готови за катастрофата, когато дойде.

Някакъв непознат се присъедини към нас и със закъснение установих, че това беше Рей — или поне трите четвърти, които бяха останали от него след козметичната операция.

— Включих се с Марти — разсмя се той. — Господи, какъв шантав план. Човек да не се откъсне за две седмици, и всички полудяват!

— Някои са си луди по рождение — рече Амелия. — А някои полудяват по-късно. На нас лудостта ни бе наложена.

— Бас ловя, че това е цитат — каза Рей и схруска един морков. Чинията му беше пълна със сурови зеленчуци. — Вярно е обаче. Един вече е мъртъв, колцина от нас ще го последват? За да продължат с непосилната задача да подобряват човешката природа.

— Ако искаш да се оттеглиш — рекох, — най-добре ще е да го сториш сега.

Рей остави чинията си и си наля вино.

— Няма начин. Работя с жакове толкова отдавна, колкото и Марти, Обмисляли сме тази идея, преди да си почнал да задяваш момичетата.

Погледна към Амелия, усмихна се и се съсредоточи върху чинията си.

Марти го отърва, като почука с лъжичка по водната си чаша.

— Тук сме събрали голям натрупан опит и знания в различни области; няма да се случва много често всички да бъдем заедно в една стая. Мисля, че този първи път обаче ще е разумно да се ограничим до графика и до останалата информация — неща, които хората с жакове познават в подробности, а останалите — само на парче.

— Дай да погледнем работите от противоположната гледна точка — рече Рей. — Завземаме света. Каква ще е стъпката ни преди това?

Марта разтърка брадата си.

— Първи септември. — Денят на труда?

— Освен това е и Денят на армията. Единственият ден в годината, когато можем да изкараме хиляда големи да маршируват по улиците на Вашингтон. Мирно.

— Един от малкото дни — добавих, — когато повечето политици също са във Вашингтон. И до голяма степен на едно място — на парада.

— Основната ни задача дотогава ще бъде контролът върху новините. „Врътката“, дето се вика.

Две седмици преди това ще сме свършили с хуманизирането на целия военнопленнически лагер в Панама сити. Ще произлезе същинско чудо — всичките онези непредвидими, враждебно настроени пленници, превърнати във всеопрощаващ, готов за сътрудничество народ, жадуващ да използва новопридобитата си хармония, за да сложи край на войната.

— Усещам накъде вървят нещата — каза Реза. — Няма да ни се размине.

— Добре — въздъхна Марти. — Накъде отиват?

— Вдъхновявате всички, като превръщате тези гадни главорези в ангели, сетне вдигате магическата завеса и виквате: „Опала! Сторихме същото и с всички наши големи. Между другото, завземаме Вашингтон.“

— Не е чак толкова хитро. — Марти си зави нетривиална смесица от боб, натрошено сирене и маслини в една тортила. — Когато обществото научи за това, думите ще са: „О, между другото, превзехме Конгреса и Пентагона. Стойте настрани, докато решим проблема.“

Захапа тортилата си и сви рамене към Реза.

— Дотогава остават шест седмици — отброи Реза.

— Шест изпълнени със събития седмици — намеси се Амелия. — Току преди да напусна Тексас, изпратих обяснителна записка за унищожителния сценарий на около петдесет учени — всички от ноутбука ми с адреси, които имат нещо общо с физиката или астрономията.

— Чудна работа — каза Ашър. — Аз не бих я получил, тъй като в ноутбука ти сигурно съм записан като „математик“ или „стара дружка“. Но може да се предположи, че някои колеги вече са го споменали. Кога я пусна?

— В понеделник — отвърна Амелия.

— Минали са четири дена. — Ашър напълни чашата си с кафе и изпускащо пара мляко. — Свързвала ли си се с някого от тях?

— Разбира се, че не. Не смея да вдигна телефон или да се включа в компютърна мрежа.

— В новините няма нищо! — натърти Реза. — Нима никой от твоите петдесетима не е жаден за публична изява?

— Може записката да е била прихваната — рекох аз.

Амелия поклати глава.

— Пуснах я по градски телефон, жак за база данни на Даласката гара; прехвърлянето на информацията отне може би една микросекунда.

— Тогава защо никой не реагира? — попита Реза.

Тя продължи да поклаща глава.

— Бяхме толкова… толкова заети. Би трябвало аз да…

Остави чинията си и бръкна в чантичката си да потърси телефон.

— Не бива да… — понечи да каже Марти.

— Няма да звъня на никого. — Тя набра няколко числа от паметта на апарата. — Но изобщо не съм проверявала дали има отзвук от онова обаждане! Просто предположих, че всички са го получили… о, по дяволите! — Обърна апаратчето обратно. На дисплея се появи бърканица от числа и букви. — Онзи негодник е влязъл в моята база данни и я е шифровал. През тези четирийсет и пет минути, в които пътувах до Далас, за да се обадя.

— Боя се, че е още по-лошо — каза Мендес. — Аз бях включен с часове с него. Той не го е направил; не мислеше за това.

— Иисусе Христе! — прозвуча гласът ми в настъпилата тишина. — Нима е някой от нашия факултет? Някой, който би могъл да дешифрира файловете ти и да ги разбърка.

Тя продължаваше да гледа вторачено текста на дисплея.

— Погледнете това.

Нищо не можеше да се разбере, освен последните две думи:

 

БЮ!Ж!И!Я! ВЮ!Л!Я!