Джо Холдеман
Вечният мир (50)

Не носехме белезници или нещо подобно, затова, когато той започна да се размърдва по средата на пътя до „Сейнт Барт“, го стрелнах още веднъж с транквилизиращия пистолет. Докато търсех документите му, намерих един АК 101, малък руски пистолет със стрелички, любимото оръжие на убийците навсякъде по света, защото нямаше нито една метална част. Затова никак не ми се искаше да седя и да си бъбря с него на задната седалка, дори когато оръжието му се намираше в жабката. Той сигурно владееше някакъв начин да ме убие и с кутре.

Оказа се, че бях близо до истината. Когато го отведохме в „Сейнт Барт“ и го завързахме към стола, преди да му приложим антитранквилизатор, Марти се включи еднопосочно към него и разбрахме, че е „специален оператор“ на военното разузнаване, придаден към Службата за технологична оценка. Но в паметта му имаше твърде малко други неща, освен спомени от детството и младостта, както и енциклопедични знания за това, как да осакатиш или убиеш. Не бе третиран със селективния трансфер на памет или деструкцията посредством разрушението, което Марти смяташе, че ще ми е необходимо за ролята на проникваща къртица. Бяха просто силно хипнотично внушени заповеди, които нямаше да издържат дълго, след като бъде включен в двустранна връзка с Двайсетицата.

Дотогава единственото, което той и ние знаехме, бе в коя стая в Пентагона му бе повелено да докладва. Той трябваше да намери Амелия и да я върне — или да я убие и да се самоубие, ако се стигнеше до някаква драматична ситуация. Единственото, което знаеше за нея, бе, че тя и друг учен са открили оръжие, толкова мощно, че ако попадне в чужди ръце, може да помогне на Нгуми да спечелят войната.

Това бе доста необичаен начин на охарактеризиране. Ние използвахме метафората „да се натисне копчето“, но, разбира се, за да стигне проектът „Юпитер“ до крайния си катаклизмен етап, бе нужен екип от учени, които да извършат поредица от сложни действия в точно определена последователност.

На теория процесът можеше да бъде автоматизиран след първия внимателен пробив. Но след като го направите, вече няма да е останал никой, който да го автоматизира.

Значи някой от „Астрофизически журнал“ бе свързан с военните — нищо учудващо. Но дали тогава отхвърлянето на статията от редколегията бе станало под натиск отгоре, или те наистина бяха намерили грешка в работата ни?

От една страна, исках да мисля, че, добре, ако те наистина не одобряваха теорията ни, тогава нямаше причина да преследват Амелия и вероятно Питър. Ала може би разузнаването смяташе за благоразумно да се избави от тях. Нали сме във война, повтаряха те.

В голата заседателна зала освен свързаната двойка бяхме четирима: Амелия, аз, Мендес и Меган Ор, докторката, която прегледа Инграм и му сложи антитраквиланта. Беше три часът сутринта, но всички бяхме съвсем будни.

Марти се изключи, после издърпа жака и от главата на Инграм.

— Е? — попита той.

— Има доста неща за асимилиране — рече Инграм и погледна завързаните си ръце. — Бих могъл да разсъждавам по-лесно, ако ме развържете.

— Безопасен ли е? — попитах Марти.

— Ти въоръжен ли си още?

Показах заредения с транквилизатор пистолет.

 

 

— Можем да го развържем. При определени обстоятелства би могъл да ни донесе неприятности, но не и в заключена стая, под наблюдение, под въоръжена охрана.

— Не знам — рече Амелия. — Може би трябва да почакате, докато не премине през обработката „Благост и просветление“. Изглежда ми опасен тип.

— Можем да се справим с него — рече Мендес.

— Важно е да се разговаря с него, веднага след като е имал контакт за разпит — рече Марти. — Той знае фактите, но не е въвличан в дълбока емоционална връзка.

— Така си и мислех — каза Амелия. Марти го развърза и седна.

— Благодаря ви — рече Инграм и разтърка ръцете си.

— Това, което искаме да узнаем първо…

Онова, което се случи сетне, стана толкова бързо, че не бих могъл да го опиша, ако не бях видял по-късно записа на камерата над нас.

Инграм отмести леко стола си, сякаш се полуобръщаше към Марти, докато говори. Всъщност той просто си осигуряваше пространство и стабилност.

С внезапно движение, достойно за олимпийски шампион по гимнастика, той се извъртя и изскочи от стола, перна Марти по брадата с върха на обувката си, след което направи пълно обръщане по масата към мен; аз държах пистолета, но не се целех в него. Гръмнах веднъж напосоки, след което той стовари върху гърдите ми двата си крака и ми строши две ребра. Улови пистолета във въздуха, претърколи се и падна от масата на крака с балетна стъпка, която завърши с удар с крак в гърлото ми, докато падах на земята. Навярно е възнамерявал да ми пръсне главата, но никой на този свят не е съвършен.

От гледната си точка при падането не можех да видя много, но чух Марти да казва: „Няма да стане“, след което изгубих съзнание.

Събудих се на стола си, Меган Ор издърпваше спринцовката от голата ми ръка. Някакъв мъж, когото познавах, но не можех да си спомня името му, правеше същото с Амелия — Лобел, Марк Лобел, единственият от Двайсетицата, с когото не се бях включвал.

Ситуацията изглеждаше такава, сякаш бяхме се върнали с две минути назад във времето и ни бяха дали още една възможност да започнем отначало. Всички си бяха по местата; Инграм бе отново здраво завързан. Но гърдите ме боляха при всяко вдишване и не бях сигурен дали ще мога да говоря.

— Мег — рекох задавено, — д-р Ор? — Тя се обърна. — Мога ли да те посетя, след като всичко това свърши. Мисля, че са ми строшени едно-две ребра.

— Искаш ли да дойдеш сега с мен?

Аз поклатих глава, при което гърлото ме заболя.

— Искам да чуя какво ще каже този негодник.

Марк се озова до отворената врата.

— Дайте ми половин минута да заема позиция.

— Добре.

Меган отиде при Инграм, единственият, който не бе в съзнание, и зачака.

— Наблюдателна стая в съседство — обясни Мендес. — Марк следи какво става и може да изпълни стаята с паралитичен газ за секунди. Необходима предпазна мярка, когато си имаме работа с външни хора.

— Тогава вие наистина не можете да причините насилие — рече Амелия.

— Аз мога — рекох. — Имате ли нещо против да го ритна няколко пъти, преди да го събудите?

— Всъщност можем да се защитаваме. Но не мога да си представя ние да предприемем насилствени мерки. — Мендес посочи към мен. — Джулиан ни предлага познат парадокс: ако той трябва да нападне този човек, не бих могъл да помогна с нещо съществено.

— Ами ако нападне някого от Двайсетицата? — попита Марти.

— Знаеш отговора на този въпрос. Тогава ще става дума за самозащита. Той ще е започнал нападението срещу мен.

— Да продължаваме ли? — попита Меган.

Мендес кимна и тя сложи инжекция на Инграм.

Той дойде на себе си, инстинктивно се опита да се освободи от въжетата, потръпна два пъти, сетне се отпусна.

— Бързодействащ паралитик, както и да се нарича. — Погледна към мен. — Знаеш ли, можех да те убия.

— Глупости. Ти направи най-доброто, което можеше.

— По-добре се надявай да не разбереш колко съм добър.

— Господа — рече Мендес, — приемаме, че вие двамата сте най-опасните хора в тази стая…

— Нищо подобно — каза Инграм. — Всички останали сте най-опасните хора на света под един покрив. Може би в цялата човешка история.

— Обсъждахме този въпрос — намеси се Марти.

— Е, помислете още малко. Вие ще унищожите човешката раса след няколко поколения. Вие сте чудовища. Досущ като създания от друга планета, решени да ни затрият.

Марти се усмихна широко.

— Това е метафора, за която не се бях сещал. Ала единственото, към което наистина се стремим, е да премахнем способността на нашата раса да се самоунищожава.

— Дори това да сработи, а аз не съм убеден, че ще стане, какво ще му е хубавото, ако се превърнем от хора в нещо друго?

— Доколко е осведомен — попитах — защо всичко това е така спешно?

— Без подробности — отвърна Марти.

— „Последното оръжие“ — както и да се нарича то. Оцеляваме след последни оръжия от 1945-та насам.

— От по-рано — рече Мендес. — Самолетът, танкът, нервнопаралитичният газ. Но това е малко по-опасно. Малко по-последно.

— И вие стоите зад него — рече той и погледна Амелия със странно, изпълнено с желание изражение. — Ала всичките тези други хора, тази Двайсетица, знаят за него.

— Не знам колко много знаят — отвърна тя. — Не съм се включвала с тях.

— Но ти скоро ще го направиш — каза му Мендес. — Тогава Всичко ще стане ясно.

— Федерално престъпление е да включваш някого против волята му.

— Наистина. Предполагам, че няма да са очаровани и от това, че сме упоили и отвлекли някого. След което сме го завързали, за да го разпитаме.

— Можете да ме развържете. Виждам, че физическата съпротива е безполезна.

— Не смятам — рече Марти. — Прекалено си бърз, прекалено добър в занаята си.

— Няма да отговарям на никакви въпроси вързан.

— О, мисля, че ще го направиш, по един или друг начин. Меган?

Тя взе спринцовката и завъртя циферблата й с две деления.

— Само кажи кога, Марти. „Тазлет Ф-3“ — рече усмихната Меган.

— Е, това вече наистина е незаконно!

— О, Господи! Ще се наложи просто да ни нарежат на парчета и сетне да ни бесят парче по парче.

— Не е смешно. — В тона на онзи се усети напрегнатост.

— Мисля, че знае за страничните ефекти — рече Меган. — Те продължават дълго. Боя се, че допринасят за ужасна загуба на теглото.

Тя пристъпи към него и той се сви назад.

— Добре. Ще говоря.

— Ще лъже — рекох.

— Може би — отвърна Марти. — Но ще разберем това следващия път, когато се включим. Ти каза, че сме най-опасните хора на света. Че ще унищожим човешката раса. Би ли си направил труда да разясниш това си твърдение?

— Само ако успеете, което не смятам за много вероятно. Ще преобразувате голяма част от нас — от горе до долу, — след което Нгуми или които и да са там, ще дойдат и ще поемат управлението. Край на експеримента.

— Ще преобразуваме и Нгуми.

— Не такова количество от тях и не достатъчно бързо. Тяхното ръководство е твърде разпокъсано. Ако преобразувате всичките южноамерикански главорези, ще дойдат африканците и ще ги изядат.

Някаква расистка картинка, помислих си, ала я запазих за собственото си канибалско аз.

— Но ако успеем — рече Мендес, — смяташ, че ще стане още по-лошо, така ли?

— Разбира се! Ако човек изгуби война, може да се изправи и да се бие отново. Ако изгуби способността да се бори…

— Но тогава няма да има срещу кого да се бориш — рече Меган.

— Глупости. Това нещо не може да въздейства на всички. Ако една десета от процента останат незасегнати, те ще се въоръжат и ще вземат властта. А вие просто ще им дадете ключа от крепостта и ще правите онова, което ви наредят.

— Не е чак толкова просто — рече Мендес. — Можем да се защитаваме, и без да убиваме.

— Как, по начина, по който се защитихте от мен ли? Да обгазите всички и да ги завържете?

— Убеден съм, че ще изработим стратегията си навреме. В крайна сметка имаме на свое разположение много мозъци като твоя.

— Ти си войник — обърна се той към мен, — и си тръгнал подир тази глупост?

— Не съм искал да бъда войник. И не мога да си представя мир, по-глупав от тази война, в която сме въвлечени.

Той поклати глава.

— Е, значи са те обработили. Твоето мнение няма значение.

— Всъщност — рече Марти — той е доброволно на наша страна. Не е преминавал през процеса. Нито пък аз.

— Тогава сте още по-големи тъпаци. Ако се премахне конкуренцията, преставате да бъдете човеци.

— Тук има конкуренция — рече Мендес. — Дори физическа. Ели и Меган играят жесток хандбал. Повечето от нас са вече бавни поради възрастта, но се състезаваме умствено по начин, който ти дори не би разбрал.

— Аз имам жак. Правил съм го — светкавичен шах, триизмерни игри. Но и вие знаете, че не е същото.

— Да, не е същото. Имаш жак, но не си бил включван достатъчно дълго, дори за да схванеш правилата, по които играем.

— Аз говоря за залозите, не за правилата! Войната е ужасна и жестока, но такъв е й животът. Другите игри са си просто игри. Войната е истинска.

— Ти си недоразвит, Инграм — рекох. — Желанието ти е да боядисаш лицето си в защитни цветове и да тръгнеш да пръскаш главите на хората.

— Аз съм мъж. Не знам какъв, по дяволите, си ти, освен че си страхливец и предател.

Не можех да се преструвам, че не ме засегна. Частица от мен искрено желаеше да го срещна насаме и да го размажа на пихтия. Което е точно онова, което той желаеше; сигурен съм, че би могъл да втъкне крак в задника ми и да го изкара през гърлото ми.

— Извинете ме — рече Марти и потупа дясната си обица, за да получи съобщение. След малко поклати глава. — Заповедите му идват от твърде високо равнище. Не мога да разбера кога го очакват да се завърне.

— Ако не се върна до два…

— О, я млъкни — той направи жест към Меган. — Приспи го. Колкото по-скоро го включим, толкова по-добре.

— Няма нужда да ме приспивате.

— Трябва да отидем в другия край на сградата. По-скоро бих те носил, отколкото да ти се доверя.

Меган нагласи спринцовката на друга програма и го стрелна. Той гледа предизвикателно няколко секунди, след което хлътна на стола. Марти посегна да го развърже.

— Почакай половин минута — рече Меган. — Може да блъфира.

— Не е ли същото като транквилизатора? — попитах и вдигнах пистолета.

— Не, дойде му твърде много за един ден. Това не действа толкова бързо, но е не по-малко ефикасно. — Тя го ощипа силно по ухото, той не реагира. — О’кей.

Марти отвърза лявата му ръка, тя се вдигна наполовина до гърлото му, след което се отпусна. Устните му потрепваха, очите му бяха затворени.

— Корав мъж.

Марти се поколеба малко, сетне развърза и другите въжета. Изправих се да му помогна да го носим, но залитнах от болката в гърдите.

— Ти седни — рече Меган. — И докато не съм те прегледала, не вдигай нищо, по-тежко от молив.

Всички се изнесоха с Инграм, като ни оставиха насаме с Амелия.

— Дай да погледна — рече тя и разкопча ризата ми. В долната част на гръдния ми кош имаше червено петно, което вече бе започнало да потъмнява, за да стане след време мораво. Не го докосна. — Можеше да те убие.

— Можеше да убие и двама ни. Какво е усещането да бъдеш търсена — жива или мъртва?

— Отвратително. Той едва ли е сам.

— Трябваше да го предвидя — рекох. — Би трябвало да познавам мисленето на военните, след като в крайна сметка съм един от тях.

Тя погали нежно ръката ми.

— А ние се безпокояхме предимно за реакциите на другите учени. Смешно, поне донякъде. Ако изобщо съм мислила за реакцията на външни хора, предполагах, че те просто ще приемат нашия авторитет и ще се зарадват, че сме уловили проблема навреме.

— Смятам, че повечето хора ще го направят, дори военните. Но първо за това е научило не онова управление, което трябва.

— Ченгета. — Тя направи гримаса. — Вътрешните шпиони да не би да четат списанията?

— Сега, след като знаем със сигурност, че ги има, тяхното съществуване ми се струва неизбежно. Достатъчно е да накарат някоя машина да търси рутинно ключови думи в резюметата на статии, предадени на редколегиите във физиката и отчасти в инженерните науки. Ако им се види, че нещо може да има военно приложение, разследват и дръпват конците.

— И убиват авторите?

— Навярно ги призовават в армията. Оставят ги да си вършат работата в униформи. В нашия случай, в твоя случай, са се наложили драстични мерки, тъй като оръжието е толкова мощно, че не може да се употреби.

— И просто вдигат телефона и нареждат на някого да дойде да ме убие, а на друг — да убие Питър?

Тя свирна на автобара и го помоли за вино.

— Е, Марти разбра от него, че първата му заповед е да те върне обратно. Питър навярно е в стая като тази, някъде във Вашингтон, натъпкан с „Тазлет Ф-3“, и потвърждава онова, което те вече знаят.

— Ако случаят е такъв, те ще научат и за теб. И поради това ще е доста трудно да се промъкнеш в Портобело като къртица.

Виното дойде, опитахме го, спогледахме се, обзети от една и съща мисъл: щях да бъда в безопасност единствено ако Питър бе умрял, преди да им каже за мен.

Влязоха Марти и Мендес и седнаха до нас, Марти бършеше челото си от потта.

— Ще се наложи да побързаме; да променим всичко. В какъв цикъл е сега взводът ти?

— Включени са от два дена. Към големите — от един. Навярно още са в Портобело, тренират. Въвеждат новия взводен командир с учения в Педровил.

— Хубаво. Първото нещо, което трябва да направя, е да видя дали моят любим генерал може да удължи периода на обучение — пет или шест дена ще са предостатъчни. Сигурен ли си, че тази телефонна линия не се подслушва?

— Напълно — отвърна Мендес. — В противен случай всички щяхме да сме в униформи или в лудницата, включително и ти самият.

— Значи разполагаме с две седмици. Достатъчно време. Мога да направя промените в паметта на Джулиан за два или три дена. Да му осигуря заповед да чака взвода в Сграда 31.

— Но ние не сме сигурни дали трябва да отива там — каза Амелия. — Ако хората, изпратили Инграм подир мен, са заловили Питър и са го принудили да говори, тогава със сигурност ще знаят, че Джулиан е помагал в областта на математиката. И ще го арестуват в мига; в който се яви на служба.

Стиснах ръката й.

— Мисля, че това е риск, който ще трябва да поема. Мижете да ме подредите така, че да не са в състояние да научат от мен за тукашното място.

Марти кимна замислен.

— Това е обикновена рутинна операция за моделиране на паметта ти. Но ни поставя в особено положение… трябва да изтрием от паметта ти, че си работил по Проблема, за да можеш да се върнеш в Портобело. Но ако те заловят поради Питър и открият дупка вместо памет, те ще разберат, че си бил обработван.

— Не можеш ли да го свържеш с опита за самоубийство? — попитах. — Джеферсън бездруго предлагаше да се изтрият тези спомени. Не можете ли да направите да изглежда точно така?

— Може би. Хм, може би… бих ли могъл? — Марти си наля вино в пластмасова чашка! Предложи и на Мендес, но той поклати отрицателно глава. — За съжаление това не е процес на добавяне — мога да изтривам спомени, ала не мога да ги замествам с фалшиви. — Посръбна вино. — Но има възможност. След като Джеферсън е на наша страна. Няма да му е трудно той да изтрие доста повече, тъй че да покрие и седмицата, през която си работил във Вашингтон.

— Конспирацията ми се вижда все по-крехка и по-крехка — рече Амелия. — Искам да кажа, макар да не знам почти нищо за това какво е да си имаш жак, че ако тези сили, които бъдат включени към теб или Мендес, или Джеферсън… дали няма цялата работа да се срути?

— Онова, от което се нуждаем, е хапче за самоубийство — рекох, — след като стана дума за това.

— Не мога да накарам никого да го направи. Не съм сигурен дали аз самият бих го направил.

— Дори ако трябва да се спасява Вселената? — Възнамерявах думите ми да прозвучат саркастично, но излезе като обикновена констатация.

Марти леко пребледня.

— Прав си, разбира се. Трябва да намеря хапчета, поне като някаква последна възможност. Хапчета за всички нас.

Намеси се Мендес:

— Работата не е чак толкова трагична. Пренебрегваме обаче един очевиден начин да спечелим време: можем да се преместим. На двеста мили по на север ще сме в неутрална страна. Доста ще се позамислят, дали да изпратят убиец в Канада.

Замъдрувахме над това.

— Не знам — рече Марти. — Канадското правителство няма да има основание да ни защити. Някоя правителствена агенция ще изпрати искане за екстрадиция и на следващия ден ще се озовем във Вашингтон, оковани във вериги.

— Мексико — казах. — Проблемът с Канада е, че не е достатъчно корумпирана. Ако отнесем наномашината в Мексико, можем да си купим абсолютна секретност.

— Точно така! — възкликна Марти. — А и в Мексико има множество клиники, където можем да инсталираме жакове и да направим промени в паметта.

— Но как възнамерявате да превозим наномашината дотам? — попита Мендес. — Тежи повече от тон, без да броим всичките цистерни, кофи и стъкленици със суровини, от които се захранва.

— Да използваме машината да направи камион? — предложих.

— Не мисля, че е възможно. Тя не може да произведе нещо по-дълго от 79 сантиметра. На теория бихме могли да направим камион, но ще бъде от стотици парчета, секции. Ще ни трябват двама-трима майстори и голяма машиностроителна работилница, за да го сглобим.

— Не бихме ли могли да откраднем камион? — рече плахо Амелия. — Армията разполага с много камиони. Твоят любим генерал може да променя официалните досиета, да издига и премества хора. Сигурно би могъл да ни изпрати и камион.

— Май че е по-трудно да се местят физически обекти, отколкото информация — каза Марти. — Но си струва да опитаме. Знае ли някой да шофира?

Спогледахме се.

— Четирима от Двайсетицата знаят — отговори Мендес. — Аз никога не съм карал камион, но не би трябвало да е много по-различно.

— Маги Камерън е била шофьорка. — Спомних си го от включването към тях. — Карала е в Мексико. Ричи се е научил да шофира в армията; карал е военни камиони.

Марти се изправи, движенията му бяха малко забавени.

— Емилио, заведи ме при секретния телефон. Ще видим с какво може да ни помогне генералът.

Чу се леко и бързо почукване на вратата, отвори я Юнити Хан, беше задъхана.

— Трябва да ви съобщя нещо. Веднага щом се включихме в двустранна връзка, разбрахме… че онзи мъж Питър — той е мъртъв. Доколкото разбрахме, бил е убит с голи ръце.

Амелия захапа кокалчетата на ръката си. Една сълза.

— Д-р Хардинг… — Тя се поколеба. — Вие също е трябвало да умрете. Веднага щом Инграм се убедял, че данните ви са унищожени.

Марти поклати глава:

— Това не е Отделът за технологична оценка.

— Не е и военното разузнаване — рече Юнити. — Инграм е член на ядка от ендъри. Те са хиляди, разпръснати из правителствените служби.

— Господи, Иисусе — изохках. — И сега те знаят, че можем да направим така, че предсказанията им да се сбъднат.