Джо Холдеман
Вечният мир (25)

Когато се върнах у дома в четвъртък вечерта, под вратата ми бе мушната бележка.

Скъпи,

Подаръкът е много красив. Ходих на концерт снощи, само за да мога да се облека официално и да го сложа. Двамина ме попитаха от кого е, но аз отговорих загадъчно: от приятел.

Е, приятелю, взех важно решение, отчасти като ответен подарък за теб. Заминах за Гуадалахара, за да си инсталирам жак.

Не исках да чакам и да обсъждам въпроса с теб, защото не желая да споделяш отговорността, ако нещо се случи. Взех решението, след като прочетох една новина, която съм ти записала под името law.jack.

В основни линии историята е следната: един мъж от Остин си инсталирал жак и го уволнили от службата му в администрацията; след това той оспорил антижаковата клауза чрез тексаското законодателство за трудовото дискриминиране. Съдът се произнесъл в негова полза, тъй че поне засега мога да изпълня решението си, без риск да загубя професията си.

Знам всичко за физическата опасност, знам също колко е непривично за жена на моите години и с моето положение да поема този риск, главно поради ревност: не мога да си съпернича със спомените ти за Каролин, не мога да споделям живота ти така, както Канди и останалите — жените, за които се кълнеш, че не обичаш.

Не приемам никакви доводи по този въпрос. Ще се върна в понеделник или вторник. Ще си направим ли среща?

С обич,

Амелия

Прочетох го два пъти, след което хукнах към телефона. Никой не отговори от дома й. Затова пуснах записите на телефонния секретар и чух съобщението, от което се боях най-много:

„Сеньор Клас, вашето име и телефонен номер ни бяха дадени от Амелия Хардинг като на човек, към когото да се обърнем при непредвидени обстоятелства. Ще търсим връзка и с професор Хейс.

Професор Хардинг дойде тук, в Clínica de cirugía restorativa y aumentativa de Guadalajara^[1], за да получи puente mental^[2], което вие наричате инсталиране на жак. Операцията не сполучи и тя е напълно парализирана. Може да диша без външна помощ, отговаря на визуални и шумови сигнали, но не може да говори.

Искаме да обсъдим с вас различните възможности. Сеньора Хардинг посочи името ви като на най най-близък човек след роднините. Наричам се Родриго Спенсър, шеф на la division quirúrgica para instalación y extracción de implantas craniales?“^[3]

Даваше телефонния си номер и адреса.

Съобщението беше от неделя вечерта. Следващото беше от Хейс, от понеделник, казваше, че е проверил разписанието ми и че няма да предприеме нищо, докато не се върна. Избръснах се набързо и му позвъних у дома.

Беше едва десет, но отговори без видеосигнал. Когато разбра, че съм аз, включи екрана, разтърквайки лице. Очевидно го бях измъкнал от леглото.

— Джулиан. Съжалявам… Работих извънредно, защото правим тестовете за големия скок. Вчера инженерите ме държаха до три часа сутринта. О’кей, виж сега, за Блейз. Не е тайна, че двамата ходите заедно. Разбирам защо тя иска да бъде дискретна и ценя това, но то не е фактор в отношенията между мен и теб. — В усмивката му се прокрадна истинска болка. — О’кей?

— Разбира се. Мислех…

— Е, и какво за Гуадалахара?

— Аз… аз съм все още малко шокиран. Ще сляза в града и ще взема първия влак; след два часа, четири, зависи от връзките… не, ще позвъня първо в базата да видя дали не мога да взема самолет.

— И като пристигнеш там?

— Ще трябва да поговоря с някои хора. Аз имам жак, но не знам много за инсталирането — искам да кажа, че бях призован в армията и нямах друг избор. Ще видя дали мога да говоря с нея.

— Синко, те казват, че тя не може да говори. Парализирана е.

— Знам, знам. Но това е само моторна функция. Ако успея да се включа към нея, ще можем да говорим. Да разбера какво иска.

— О’кей. — Той поклати глава. — Добре. Но й кажи какво искам аз. Искам да се върне в „кантората“ още днес. Не, вчера. Макро ще й отреже главата. — Опитваше се да изглежда ядосан.

Проклет недорасляк, досущ като Блейз. Обади ми се от Мексико.

— Ще.

Той кимна и прекъсна връзката.

Позвъних в базата, нямаше преки полети по разписание. Можех да се върна в Портобело и да отлетя до Мексико сити сутринта. Gracias, pero no gracias.^[4]

Проверих разписанието на влаковете и повиках такси.

Пътуването до Гуадалахара бе само три часа, но три лоши часа. Пристигнах в болницата към един и половина, но не можах да преодолея рецепцията. Не и преди седем; а и тогава не можех да видя Амелия, докато не дойдеше д-р Спенсър — може би в осем-девет часа.

Наех mediocuarto — половин стая — в един мотел срещу болницата, в нея имаше само легло и лампа. Не можах да заспя, затова намерих денонощно заведение, взех бутилка almendrada^[5] и новинарско списание. Изпих половината текила, като с мъка си пробивах път през списанието статия подир статия. Разговорният ми испански е добър, но имам затруднения при четенето на сложни писмени доводи, тъй като никога не съм учил испански в училище. Имаше дълга статия със „за“ и „против“ лотарията за евтаназия на възрастни, която си беше страшничка, дори да разбираш само половината думи.

В секцията за новини от войната имаше един абзац за нашето рисковано отвличане, което бе обрисувано като омиротворителна полицейска акция, натъкнала се на засада от страна на бунтовниците. Предполагам, че не продават много екземпляри от списанието в Коста Рика. Или пък навярно печатат за там друга версия. То бе забавно поради рекламите, които биха били окачествени като нелегална порнография в някои от щатите. Шест изображения на фолио, които се движат със стробоскопно трепване, ако раздрусаш страницата. Досущ като повечето читатели мъже, предполагам, открих най-интересния начин за раздрусване на страницата, който най-сетне ми помогна да заспя.

Отидох в чакалнята в седем и час и половина четох по-неинтересни списания, докато д-р Спенсър най-сетне се появи. Беше висок, рус и говореше английски с акцент, плътен като guacamole^[6].

— Първо елате в моя офис. — Взе ме под ръка и ме поведе по коридора. Кабинетът му беше гола стая без прозорци, с писалище и два стола; единият от столовете бе зает.

— Марти!

Той кимна.

— Хейс ми се обади, след като говорил с теб. Блейз споменала нещо за мен.

— За мен е чест, че сте тук, д-р Ларин. — Спенсър се настани зад писалището.

Аз седнах на другия твърд стол.

— И така, какви са възможностите?

— Директна нанохирургия — рече Спенсър. — Няма други възможности.

— Има — каза Марти, — обективно погледнато.

— Но не и законно.

— Можем да заобиколим закона.

— Ще ми обясни ли някой за какво става дума?

— Мексиканският закон не е така либерален, както американския — рече Марти — по въпроса за самоопределянето.

— Във вашата страна — намеси се Спенсър — тя би получила възможността да си остане растение.

— Добре казано, д-р Спенсър. С други думи, тя би имала възможността да не рискува живота и разума си.

 

 

— Нещо ми се губи — рекох аз.

— Не би трябвало. Тя има жак, Джулиан! Може да живее абсолютно пълноценно, без да помръдне и мускул.

— Това е безсрамно.

— Това е възможност. Нанохирургията е рискована.

— Не е така. Не е толкова рискована. То е mas o menos^[7] същото като инсталирането на жак. Имаме деветдесет и две на сто възстановяване.

— Имате предвид деветдесет и две на сто оцеляване — рече Марти. — А какъв е процентът на пълно възстановяване?

Той сви рамене веднъж, два пъти.

— Тези числа… Те не значат нищо. Тя е здрава и сравнително млада. Операцията няма да я убие.

— Тя е блестяща физичка. Ако операцията й увреди мозъка, ще е все едно, че не се е възстановила.

— Което й бе обяснено преди инсталирането на жака. — Той показа документ от пет или шест страници. — Преди да подпише това.

— Защо не се включите към нея и не я попитате? — казах.

— Не е проста работа — отговори Спенсър. — В момента, в който се включи, започват да се формират нови неврални пътища. Мрежата се разраства… — Той махна с ръка. — Разраства се повече от бързо.

— Разраства се с експонентна скорост — каза Марти. — Колкото по-дълго е включена, толкова повече изживявания ще има и толкова по-трудно ще е да й се махне имплантът.

— Точно затова не я питаме.

— В Америка би ви се наложило — рече Марти. — Правото на пълно разкритие.

— Ако аз се включа към нея — намесих се, — ще вляза и ще изляза muy pronta^[8]. Д-р Ларин има жак по-отдавна, но не му е необходим всекидневно — така, както е при един механик. — Спенсър се намръщи. — Войник съм.

— Да… предполагам, че това е вярно. — Облегна се назад и замълча. — Но въпреки това е незаконно.

Марти го погледна.

— И този закон никога не е нарушаван?

— Мисля, че по-добре бе да кажете „заобикалян“. Законът е заобикалян за чужденци. — Марти направи недвусмислен жест с палец и два пръста. — Ами… не е чист подкуп. Малко бюрокрация и такса. Има ли някой от вас… — Той отвори някакво чекмедже на писалището и рече: Poder^[9].

Чекмеджето отвърна:

— Пълномощно, заверено от адвокат.

— Имате ли такива?

Спогледахме се и поклатихме глави.

— Това бе изненада за нас.

— Тя не е добре информирана. Трябвало е да го направи. Някой от вас да й е годеник?

— Би могло да се каже — отвърнах.

— Bueno, добре. — Той извади от чекмеджето картичка и ми я подаде. — Идете в тази канцелария след девет часа и жената там ще ви издаде временно designación de responsibilidad. — Повтори думата на чекмеджето. — Временно удостоверение за правна отговорност от щата Халиско — преведе то.

— Почакайте — рекох. — И това позволява на нечий годеник да разреши опасна за живота хирургическа намеса?

Той сви рамене.

— На брат, на сестра — също. На чичо, леля, племенник. Само когато човекът не може да решава сам. Всеки ден хора изпадат в състоянието на професора Хардинг. По няколко души на ден, ако броим и Мексико сити и Акапулко.

Имаше логика; доброволно приетата хирургия сигурно е един от най-големите източници на постъпления от чужбина за Гуадалахара, а може би и за цяло Мексико. Обърнах картичката; на обратната й страна бе изписано на английски: „Сграда на мексиканското правосъдие“.

— Колко ще струва това?

— Може би десет хиляди песос.

Петстотин долара.

— Мога да ги платя — рече Марти.

— Не, остави ме аз да го направя. Аз съм годеникът.

Освен това получавам три пъти повече от него.

— Който и да е — рече Спенсър. — Върнете се тук с тази хартийка и аз ще ви включа. Но бъдете готов. Получавате отговора и веднага се изключвате. Така ще е по-безопасно и по-лесно за всички.

Какво обаче бих направил, ако ме помоли да остана?

Да намеря адвоката, ми отне почти толкова време, колкото да се добера от Тексас до Гуадалахара. Бяха се преместили.

Новите им покои не бяха много впечатляващи — маса и диван с проядена от молци дамаска; разполагаха обаче с всички документи. Сдобих се с ограничени адвокатски права, които ми даваха възможността да вземам медицински решения. Бързината, с която бе направено това, бе донякъде плашеща.

Като се върнах, ме насочиха към „Хирургия Б“ — малка бяла стая. Д-р Спенсър бе подготвил Амелия и за включване, и за операция, тя лежеше на масата и в двете й ръце бяха вкарани иглите на системи. Тънък кабел излизаше от тила й и водеше до сива кутия върху масичка. На нея имаше и друг жак с навит кабел. Марти дремеше на стол до вратата. Събуди се при влизането ми.

— Къде е докторът? — попита.

— Aquí.^[10] — Беше точно зад мен. — Взехте ли документа?

Подадох му го; погледна го, сгъна го и го мушна в джоба си.

Той докосна Амелия по рамото, сетне с опакото на ръката си — по бузата, челото, необикновен майчински жест.

— Знаете, че за вас… това няма да бъде лесно.

— Лесно ли? Прекарал съм една трета от живота си…

— Включен… si. Но не и към някого, който никога не го е правил. Не и с някого, когото обичате. — Посочи с ръка. — Донесете този стол и седнете.

Докато го правех, той се разровичка в няколко чекмеджета.

— Навийте ръкава си.

Направих го, той обръсна с бръснач малко петънце косми, след което разопакова спринцовка и я заби в ръката ми.

— Какво е това? Успокоително ли?

— Не съвсем. То наистина успокоява донякъде, но целта е да се омекоти удара, шокът от първия контакт.

— Но аз съм осъществявал първи контакти поне десетина пъти.

— Да, но само когато армията е държала под контрол вашата… как да я нарека? Система на циркулация. Тогава сте били упоени, сега също ще бъдете упоени.

Това ми подейства като лек шамар. Той чу как изведнъж поех дълбоко въздух.

— ¿Listo?^[11]

— Давайте!

Той разви кабела и мушна жака в моя контакт, чу се изщракване на метал. Не се случи нищо. След това завъртя някакъв ключ.

Амелия изведнъж обърна очи към мен и аз изпитах познатото чувство на двойно виждане — виждах себе си, докато я гледах. Това, разбира се, не й бе познато и аз бях обхванат от вторично смущение и страх. Ще стане по-леко, дръж се! Опитах се да й покажа как да отдели двете картини, умствено усилие, не по-голямо от това, да фокусираш погледа си. След миг тя го възприе, успокои се и се опита да потърси думи.

На човек не му е необходимо да разговаря с думи, аз я усещах. Просто си помисляш онова, което искаш да кажеш.

Тя ме помоли да докосне лицето ми, прокара бавно ръка по гърдите ми, към скута ми, към гениталиите ми.

— Деветдесет секунди — каза лекарят. — Tenga prisa.^[12]

Наслаждавах се на чудото на откривателството. Не беше съвсем същото като разликата между слепота и виждане, но все едно, че цял живот сте носили очила с много тъмни стъкла, едното от които — непрозрачно, и изведнъж сте ги свалили. Свят, изпълнен с блясък, с дълбочина и цвят.

Имам чувството, че човек свиква с това. Просто то се превръща в друг начин да виждаш.

— Или да съществуваш, отвърна тя.

В изблик на гещалт й казах какви са възможностите пред нея и за опасността да остане включена прекалено дълго. След кратко мълчание тя отговори с думи. Предадох въпросите й на д-р Спенсър, говорех бавно, като робот.

— Ако се махне жакът и уврежданията на мозъка са такива, че няма да мога да работя, възможно ли е той да ми бъде инсталиран отново?

— Ако някой плати за това — да. Макар че възприятията ви ще бъдат ограничени.

— Аз ще платя.

— Кой си ти?

— Джулиан.

Последвалата пауза ми се видя много дълга. Тя заговори чрез мен:

— Ще го направя тогава. Но при едно условие. Първо ще се любим така. Ще правим секс. Включени.

— Твърдо не. С всяка секунда рискът се увеличава. Ако направите това, може никога да не се върнете към нормалния живот.

Видях го как посяга към ключа и сграбчих китката му.

— Още секунда.

Изправих се и целунах Амелия, положил една ръка върху гръдта й. Последва мигновена буря от споделена радост и тя изчезна с изщракването на ключа, целувах вече безчувствено подобие на Амелия, сълзите се стичаха по бузите ми. Тръшнах се отново на стола като чувал с картофи. Той ни разкачи и не каза нищо, само ме погледна намусен и поклати глава.

Част от онзи прилив на чувства съдържаше: „Какъвто и да е рискът, само за това си струва“, но дали идваше от нея или от двама ни, не можех да кажа.

Мъж и жена, облечени в зелени дрехи, докараха в стаята количка с апаратура.

— Сега вие двамата трябва да излезете. Върнете се след десет, може би дванайсет часа.

— Бих искал да се измия и дезинфекцирам и да гледам — рече Марти.

— Добре.

Докторът нареди на жената да намери на Марти престилка и да му покаже limpiador-a^[13].