Джо Холдеман
Вечният мир (10)

На връщане към университетското градче обърках пътя и минах покрай долнопробно заведение за включване, което не бях виждал преди. Предлагаха групов секс, ски спускане, автомобилна катастрофа. Правил съм го, бил съм там. Да не говорим за всички онези заведения, които предлагаха бойни действия.

Всъщност никога не съм участвал в автомобилна катастрофа. Чудя се дали актьорът умира. Понякога ендърите го правят, макар имплантацията на жак да се смята за прегрешение. Понякога хората го правят, за да се почувстват знаменити за няколко минути. Никога не съм се включвал към такива, но Ралф си има свои любимци и когато съм включен към Ралф, придобивам представа от втора ръка. Май никога няма да проумея славата.

На портала на университета имаше друг сержант, тъй че отново минахме през познатото бавно разиграване на „песни и пляски“.

Цял час въртях педалите безцелно из градчето. Беше доста пусто в неделния следобед на дългия уикенд. Отидох в сградата на факултета по физика, да видя дали някой студент не ми е пуснал работите си под вратата; един го беше сторил — предсрочно, чудо на чудесата. В бележка съобщаваше, че ще пропусне лекциите, защото сестра му имала парти за пред обществото в Монако. Горкото дете.

Кабинетът на Амелия беше един етаж над моя, но не я обезпокоих. Би трябвало да прегледам отговорите в работата на студента, да изпреваря началото на играта. Не, ще се върна у Амелия и ще убия остатъка от деня.

Наистина се върнах у Амелия, но обладан от духа на научно любопитство. Тя имаше някакъв нов уред, наричан „антимикровълнова“; слагаш нещо в него, нагласяш желаната температура, и той го охлажда. Разбира се, уредът нямаше нищо общо с микровълните.

Но вършеше добра работа с кутийка бира. Бирата бе 40 градуса, но температурата на окръжаващата я среда вътре в машината би трябвало да е доста по-ниска. Просто за да видя какво ще стане, пуснах резен сирене и я нагласих на най-ниската температура — минус 40. Когато бе готово, пуснах парчето на земята и то се разтроши. Май събрах всички парченца.

Амелия разполага с малка ниша зад камината, която тя нарича „Библиотеката“. Има място само за старинен футон и малка масичка. Трите стени, които обграждат нишата, са заети с остъклени лавици, натъпкани със стотици стари книги. Бил съм там с нея, но не да чета.

Оставих бирата и се загледах в заглавията. Предимно романи и поезия. За разлика от повечето „жакове“ и „джили“, все още чета за удоволствие, но обичам да чета неща, за които се предполага, че са истински.

През първите си две години в колежа главната ми специалност бе история, а втората — физика. Мисля, че научната ми степен по физика бе причината да ме призоват в армията. Повечето механици обаче идват със задължителните си степени — спорт, текущи събития, комуникации. Не е необходимо да си кой знае колко умен, за да лежиш в клетката и да се гърчиш в конвулсии.

Както и да е, обичам да чета исторически книги, но библиотеката на Амелия бе доста тънковата по тази част. Имаше само няколко популярни книжлета с илюстрации. Повечето от XXI век; възнамерявах да ги прочета, когато векът свърши.

Спомням си, че тя бе настояла да прочета оня роман за Гражданската война, „Червената значка за смелост“, затова седнах и се заех с него. Два часа и две бири.

Разликата между техния начин на водене на битка и нашия бе толкова голяма, колкото е разликата между лоша катастрофа и лош сън.

Тогавашните им армии бяха еднакво въоръжени; и двете имаха разлата, объркана командна структура, в резултат на което една голяма тълпа се хвърля срещу друга тълпа, за да се млатят с примитивни оръжия, ножове и бухалки, докато едната тълпа не побегне.

Обърканият главен герой Хенри бе твърде погълнат от събитията, за да види простата истина, но я описваше точно.

Запитах се какво ли би си помислил горкият Хенри за характера на нашата война. Чудя се дали в неговата ера дори са знаели най-точната метафора: екстерминатор. Питах се каква ли проста истина моята погълнатост ми пречи да прозра.