Джо Холдеман
Вечният мир (38)

Джулиан издържа още един ден на легло, след което бе прехвърлен в „отделение под наблюдение“, а то бе като хотелска стая, само че се заключваше отвън и бе винаги заключено. В продължение на седмица д-р Джеферсън идваше през ден, а пък любезната, млада, цивилна психотерапевтка Мона Пиърс разговаряше с него всеки ден. След седмица (дотогава Джулиан бе убеден, че наистина ще полудее). Джеферсън се включи към него, а на следващия ден го изписаха.

Апартаментът бе прекалено чист. Джулиан го обиколи стая подир стая, за да разбере какво не беше в ред, сетне изведнъж разбра — Амелия сигурно бе наела някой да идва и да чисти. И на двамата им липсваше инстинкт или талант в това отношение. Тя сигурно бе разбрала кога ще го изпишат и бе прахосала някой и друг долар за целта. Леглото беше оправено повоенному — най-издаващият признак, — а върху него имаше бележка с нарисувано сърце, в което бе вписана днешната дата.

Свари си каничка кафе (разля и водата, и утайката, но добросъвестно почисти) и се настани пред пулта. Чакаше го доста поща, повечето от нея — неприятна. Писмо от армията, която му даваше едномесечен отпуск с намалена заплата, след което го назначаваше в самото университетско градче, на по-малко от миля от жилището му. Титлата му бе старши асистент-изследовател; можеше да живее у дома си, „работното време ще се доуточни“. Ако четеше правилно между редовете, армията бе почти приключила с него, но не го освобождаваше съвсем. Щеше да даде лош пример: да успееш да се измъкнеш от войската просто като се самоубиеш.

Мона Пиърс бе добра слушателка и задаваше точни въпроси. Не обвиняваше Джулиан за онова, което бе сторил — бе ядосана на военните, че не са го предвидили и не са го освободили, преди да се случи непоправимото; тя на практика не се отнасяше с пълно неодобрение към самоубийството, като така даваше на Джулиан негласно съгласие да опита отново. Но не заради момчето. Множество фактори бяха довели до смъртта му, ала Джулиан бе участвал мимо волята си и ролята му бе рефлекторна и съответстваща.

Ако му бе трудно да пише писма, то дважди по-трудно бе да отговаря. Той реши да се спре на две основни фрази. Едната беше просто отбиване на номера с „Благодаря ви за загрижеността; вече съм добре“; другата беше по-подробно обяснение за тези, които го заслужаваха. Още работеше по отговорите си, когато Амелия влезе с куфар в ръка.

Тя не бе могла да го види през седмицата, когато бе кардиран в отделението за наблюдение. Той се бе обадил веднага след изписването си, но тя не бе у дома. От службата казаха, че била извън града.

Прегърнаха се и си казаха баналните неща. Той й наля чаша кафе, без да я пита дали иска.

— Никога не съм те виждал толкова уморена. Още ли пътуваш непрекъснато до Вашингтон и обратно?

Тя кимна и взе чашата.

— И до Женева и Токио. Трябваше да говоря с някои хора от ЦЕРН в Женева и Киото. — Погледна часовника си. — Ще летя с нощния полет за Вашингтон.

— Господи! Какво е туй нещо, дето си струва да се самоубиваш по такъв начин?

Тя го погледна внимателно, а сетне двамата се разсмяха — получи се напрегнат, неловък кикот.

Тя бутна чашата с кафе настрани.

— Хайде да нагласим часовника на десет и половина и да починем малко. Идва ли ти се във Вашингтон?

— Да се срещна с тайнствения Питър ли?

— И да посмяташ малко. Ще ми е необходима цялата налична помощ, за да убедя Макро.

— В какво? Какво, по дяволите, толкова важно…

Тя съблече роклята си и се изправи.

— Първо — в леглото. Сетне — сън. Обясненията по-късно.