Джо Холдеман
Вечният мир (20)

Ден преди да се върна в Портобело, имах уговорена среща с Борда за отпускане на луксозни стоки в Далас — това са хората, които се занимават със специалните поръчки за наномашините. Взех Триъгълната монорелсова железница и така успях да зърна как Форт Уърт се изнизва покрай влака. Никога не съм слизал там.

Беше на половин час от Далас, но последва цял час пълзене в условията на сгъстения трафик до Борда, който заемаше голяма територия извън чертите на града. Разполагаха с шестнайсет наномашини и стотици резервоари, варели и сандъци, в които се съхраняваха суровините, превръщани от различните „наномки“ в милиони видове продукти. Нямах време за губене, но преди година ходихме на екскурзия там с Реза и приятеля му. Тогава ми хрумна идеята да взема нещо специално за Амелия. Не празнувахме рождени дни или религиозни празници, но следващата седмица бе втората годишнина, откакто приятелството ни прерасна в интимност. (Не си водя дневник, но открих датата по докладите от лабораторните изследвания; и двамата бяхме пропуснали лекциите си на следващия ден.)

Оценителят, който трябваше да разреши молбата ми, бе около петдесетгодишен мъж с кисела физиономия. Прочете формуляра с неподвижно навъсено изражение.

— Не искаш това бижу за себе си. За някоя жена е, любовница, нали?

— Да, разбира се.

— Тогава ще трябва да знам името й.

Поколебах се.

— Не ми е точно…

— Не ме интересуват отношенията ви. Просто трябва да знам кой евентуално ще притежава този предмет. Ако одобря поръчката.

Не бях въодушевен от факта, че връзката ни ще бъде официално документирана. Какво пък, всеки, който би се включил към мен с пълен жак, щеше да научи за нея, тъй че това бе толкова тайна, колкото и всичко останало в живота ми.

— Бижуто ще е за Амелия Хардинг — рекох. — Моя колежка.

Той си го записа.

— Тя също живее в университета, така ли?

— Точно така.

— На същия адрес?

— Не. Не й знам адреса.

— Ние ще го намерим. — Усмихна се като човек, който е сдъвкал лимон и опитва да се ухили. Принтерът на масата му изсъска и пред мен се появи парче хартия.

— Ще струва петдесет и три потребителски кредита — каза той. — Ако подпишеш тук, готовият продукт може да се получи след половин час от шеста секция.

Подписах. Бих могъл да го представя така: повече от месечната ти дажба от кредити, за да се преобразува шепа пясък. Или петдесет и три нищо неструващи държавни хартийки за нещо красиво, което за предишното поколение би било буквално безценно.

Излязох в коридора и тръгнах по моравото разклонение, което водеше към секциите от 1 до 8. То също се разклоняваше и продължих по червеното за секциите от 5 до 8. Минах покрай редица врати, зад които се криеха хора, вършещи работа, която машините биха свършили по-добре и по-бързо. А и машините нямаха нужда от допълнителни услуги и кредити за забавление.

Минах през въртяща се врата и се озовах в приятна ротонда, построена около алпинеум. Тъничко сребърно поточе се спускаше през него и се плискаше около екзотични тропични растения, посадени в чакъл от рубини, диаманти, смарагди и десетки още блещукащи камъчета без собствени имена.

Проверих на гишето на шеста секция и ми съобщиха, че трябва да почакам още половин час. Имаше обаче кафене с масички, подредени в кръг около алпинеума. Показах военната си книжка и получих студена бира. На масата ми някой беше оставил сгънат брой на мексиканското списание ¡Sexo!, тъй че прекарах половиния час в усъвършенстване на езика си.

Една картичка на масичката съобщаваше, че скъпоценните камъни са бракувани поради естетически или структурни дефекти. Въпреки това до тях не можеше да се стигне.

От гишето съобщиха моето име, отидох и получих малко бяло пакетче. Развих го внимателно.

Беше точно онова, което поръчах, ала изглеждаше още по-красиво, отколкото на снимката. Златна огърлица с тъмнозелен „нощен камък“, обрамчен с ореол от малки рубини. Нощните камъни се бяха появили само преди няколко месеца. Този приличаше на малко ониксово яйце, в което кой знае как бе вградена зелена светлина. Като го завъртиш, зелената светлина променя формата му и заприличва на диамант.

Щеше да стои добре на нежната й кожа, червеното и зеленото щяха да отиват на косата и очите й. Надявах се да не го намери прекалено екзотично за носене.

На връщане го показах във влака на една жена, която седеше до мен. Тя каза, че било красиво, но според нея било прекалено тъмно за тъмнокожа жена. Отвърнах й, че ще трябва да помисля за това.

Оставих го на тоалетката на Амелия с бележка, която да й напомни, че са минали две години, и заминах за Портобело.