Джо Холдеман
Вечният мир (45)

В продължение на 20 минути Джулиан гледа дъжда и реши, че няма да спре, затова зацапа към дома през него. Дъждът, естествено, спря, когато стигна на половин пресечка от жилището си.

Заключи колелото в сутерена и пръсна с масло веригата и венците. Велосипедът на Амелия беше там, но това не означаваше, че си е вкъщи.

Спеше дълбоко. Джулиан вдигна достатъчно шум, докато вадеше куфара си, за да я събуди.

— Джулиан? — Тя седна в леглото и разтърка очи. — Как мина с… — Видя куфара. — Заминаваш ли занякъде?

— За Северна Дакота, за няколко дена.

Тя поклати глава.

— Защо, за Бога… о, при шантавелковците на Марти.

— Искам да се включа с тях и да проверя сам. Те може и да са шантавелковци, но може би и ние ще се присъединим към тях.

— Не всички — рече тихо тя.

Той понечи да каже нещо, но затвори уста и взе три чифта чорапи в тъмното.

— Ще се върна много преди лекциите във вторник.

— Ще има доста обаждания в понеделник. Списанието няма да излезе до сряда, но ще звънят на всички.

— Просто събирай съобщенията. Аз ще ги потърся от Северна Дакота.

Да се добере до щата, се оказа по-трудно, отколкото предполагаше. Намери три военни полета, които да го откарат с прехвърляне до пълния с вода кратер Сийсайд, но когато се опита да си резервира място, компютърът му съобщи, че вече не разполагал с „боен“ пропуск, тъй че можел да пътува, ако остане свободно място. Това предполагаше, че има около 15 на сто шанс да хване и трите полета. А да се върне до вторник, щеше да е още по-трудно.

Обади се на Марти, който му каза, че ще направи каквото може, и след минута му звънна.

— Опитай отново.

Този път получи резервация за общо шестте полета отиване и връщане без проблеми. Инициалът „Б“ бе възстановен към серийния му номер.

Джулиан отнесе багажа и куфара си във всекидневната, за да го подреди. Амелия го последва, свила се в нощницата си.

— Може би ще замина за Вашингтон — рече тя. — Питър се завръща от Карибите, за да даде утре пресконференция.

— Значи е променил решението си. Мислех си, че се скри там, за да избегне публичността. — Вдигна поглед към нея. — Или пък се връща главно за да се види с теб.

— Не каза такова нещо.

— Но той ти плаща билета, нали? Не са ти останали достатъчно кредити този месец.

— Разбира се, че той плаща. — Тя скръсти ръце на гърдите си. — Аз съм негова сътрудничка в изследванията. И ти си добре дошъл там.

— Сигурно. Това може да се провери. — Той привърши с подреждането на малкия куфар и се огледа. Пристъпи към масата и взе две списания. — Ако те помоля да не отиваш, ще останеш ли тук?

— Никога няма да ме помолиш.

— Това не е отговор.

Тя седна на дивана.

— Добре. Ако ме помолиш да не отивам, ще се скараме. И аз ще се наложа.

— Значи затова да не те моля?

— Не знам, Джулиан. — Тя повиши леко тон. — За разлика от някои хора аз не мога да чета чужди мисли.

Той пъхна списанията в куфара и внимателно го затвори, като сложи отпечатъка си на ключалката.

— Всъщност, нямам нищо против да отидеш — рече тихо той. — Това е нещо, което трябва да преживеем, така или иначе. — Седна до нея, без да я докосва.

— Така или иначе — повтори тя.

— Обещай ми само, че няма да останеш завинаги.

— Какво?

— Онези от нас, които могат да четат чужди мисли, могат да предсказват и бъдещето — рече той. — Още другата седмица половината от заетите в проекта „Юпитер“ ще започнат да ни изпращат резюметата си. Моля те само, ако той ти предложи място, да не приемаш веднага.

— Добре. Ще му кажа, че трябва да го обсъдя с теб. Честно ли е така?

— Само за това помолих. — Той взе ръката й и леко целуна пръстите й. — Не прибързвай в нищо.

— Какво ще кажеш… не само аз да не прибързвам, но и ти.

— Какво?

— Вдигни телефона. Хвани по-късен полет за Северна Дакота. — Тя го погали по бедрото. — Няма да излезеш от тази стая, докато не те убедя, че си единственият, когото обичам.

Той се поколеба, сетне взе слушалката. Тя коленичи на пода и започна да разкопчава колана му.

— И побързай.