Джо Холдеман
Вечният мир (1)

Не беше съвсем тъмно, слабата лунна светлина се процеждаше през дървесния покров. Не беше и съвсем тихо.

Изпращя дебела клонка, но шумът бе заглушен от затисналата я голяма маса. Мъжка виеща маймуна се сепна от дрямката си и погледна надолу. Нещо се движеше там, нещо черно на черния фон. Маймуната пое дълбоко дъх, готова за отбрана.

Последва звук като от разкъсване на парче вестник. Половината от тялото на маймуната изчезна в тъмен гейзер от кръв и разпорени органи. Разполовеното тяло на мъжкаря се строполи тежко през клоните на дървото.

Нима ще ликвидираш проклетите маймуни? Млъкни! Това е екологичен резерват. Млъкни, на пост съм аз. Тренировка по стрелба.

Черно на черния фон, то се спря, сетне се запромъква из джунглата като тежко, безшумно влечуго. Човек не би го забелязал и от два метра разстояние. Не го засичаше инфрачервеният уред. Радарният лъч би се плъзнал по кожата му, без да се отрази.

То подуши човешка миризма и спря. Плячката беше на около 30 метра откъм вятъра — мъжкар, вонящ на стара пот, с вонящ на чесън дъх. Миризма на оръжейна смазка и бездимен барут. То провери посоката на вятъра, върна се назад и заобиколи. Човекът сигурно наблюдаваше пътеката. Значи трябва да се нападне откъм гората.

Сграбчи врата му изотзад и откъсна главата му като прецъфтяло цвете. Тялото потрепери, изгъргори и изпусна екскременти. То го пусна да се свлече на земята и постави главата между краката му.

Добро изпълнение. Благодаря.

То вдигна пушката на мъжа и сгъна цевта й под прав ъгъл. Пусна безшумно оръжието на земята и постоя няколко минути, без да помръдне.

После три други сенки излязоха от гората, всички се сбраха около малка дървена колиба. Дъсчените стени бяха обшити с разрязани и изправени алуминиеви консервени кутии; покривът беше от евтини слепени пластмасови плоскости.

То отвори рязко вратата и когато включи прожектора на шлема си — светлина, по-силна от слънцето, — последва неистова тревога. Шестимата на наровете подскочиха.

— Никой да не се съпротивлява — избумтя то на испански. — Вие сте военнопленници и ще се отнесат с вас съгласно изискванията на Женевската конвенция.

— Mierda!^[1]

Един от мъжете измъкна бомба и я хвърли по посока на светлината. Звукът от раздробяването на човешкото тяло беше по-тих от звука на разкъсвана хартия. Частица от секундата по-късно то размаза бомбата като насекомо, експлозията изби предната стена на колибата, а взривната вълна просна на земята всичките й обитатели.

Черната фигура огледа лявата си ръка. Само палецът и показалецът работеха, китката проскърцваше при извиване.

Добри рефлекси. О, я млъкни!

Другите три фигури включиха прожекторите си, махнаха покрива и събориха останалите стени.

Хората вътре изглеждаха мъртви, окървавени, неподвижни. Когато машините започнаха да ги проверяват обаче, една млада жена изведнъж се преобърна и вдигна лазерната пушка, която бе крила досега. Прицели се в една от фигурите със счупената си ръка и успя да вдигне облаче дим от гърдите й, преди да бъде разкъсана на парчета.

Онзи, който проверяваше труповете, дори не вдигна глава.

— Не е добре — каза. — Всички са мъртви. Няма тунели. Не открих и някакви екзотични оръжия.

— Е, хубаво, отворихме работа за Осми отряд.

Загасиха прожекторите си и се разпръснаха едновременно в четири различни посоки.

Онзи със засегнатата ръка повървя четвърт миля и спря да разгледа повредата на слаба инфрачервена светлина. Удари няколко пъти с ръката по бедрото си. Въпреки това работеха само двата пръста.

Чудесно. Ще се наложи да я поправим.

И какво толкова би могъл да сториш?

Че кой се оплаква! Ще прекарам част от десетдневката си в базовия лагер.

Четиримата се придвижиха по различни пътища до върха на обезлесен хълм. Постояха няколко секунди в редица с вдигнати ръце, товарен вертолет се сниши до височината на дърветата, грабна ги и ги откара.

В главите и на четиримата прозвуча глас:

— Беримън предизвика противодействието. Но Хоугарт започна да стреля, докато още съществуваше колебанието дали жертвата е мъртва. Тъй че, съгласно правилата, двамата си поделят попадението.

Вертолетът с четиримата го̀леми^[2] с клатене се спусна надолу по хълма и със силен рев пролетя над върховете на дърветата в пълната тъмнина — на изток, към приятелска Панама.