Джо Холдеман
Вечният мир (71)

Столовата бе малка и — за изненада на Амелия — не бе изцяло автоматизирана. Имаше машини за някои стандартни, прости ястия, но имаше и истинска кухня, с истински готвач, когото Джулиан позна.

— Лейтенант Търман?

— Джулиан. Още не мога да понасям жака, затова пожелах да заменя сержант Дъфи. Не ми възлагайте големи надежди обаче; мога да готвя само четири-пет манджи. — Погледна Амелия. — Вие трябва да сте… Амелия?

— Блейз — рече Джулиан и ги запозна. — Беше ли включен поне за известно време с останалите?

— Ако имаш предвид дали съм „вътре в играта“, да, запознат съм с главната идея. Ти ли се справи с математическата част? — попита той Амелия.

— Не, аз бях по частиците; просто се влачех подир Джулиан и Питър, които се занимаваха с математиката.

Той започна да приготвя две салати.

— Питър, космологът — рече той. — Гледах нещо за него по новините вчера.

— Вчера ли? — изненада се Джулиан.

— Не сте ли чули? Намерили го да скита като замаян из някакъв остров.

Търман им разказа всичко, което си спомняше от новините.

— Но не помни нищо за статията, нали? — попита Амелия.

— Предполагам — не. Не и щом си мисли, че сме в 2000-ата година. Смятате ли, че ще може да си възстанови паметта?

— Само ако онези, които са му я отнели, са я запазили — рече Джулиан, — а това не ми се струва много вероятно. Звучи ми като доста грубо изпипана работа.

— Поне е още жив — каза Амелия.

— Но не ни върши работа — рече Джулиан и се спогледа с Амелия. — Извинявай. Макар че е вярно.

Търман им подаде салатите и започна да прави хамбургери. Дойде Марти и поръча същото.

Отидоха в дъното на дълга празна маса. Марти се отпусна на стола и отлепи стимуланта иззад ухото си.

— По-добре ще е да поспя два-три часа.

— Откога си на крака?

Той погледна часовника си, без да може да го фокусира.

— Не искам да си спомня. Току-що приключихме с полковниците. Екип две е вече буден след кратък сън; те ще обработят редниците и кашиците. И шефа им… как му беше името?

— Гилпатрик — отговори Джулиан. — Малко хуманизация никак няма да му навреди.

Търман донесе салатата на Марти.

— В Гуадалахара е станала голяма бъркотия — съобщи той. — Новините дойдоха от Джеферсън, малко преди да се изключа от Двайсетицата.

По-голямата част от връзките между Гуадалахара и Портобело се осъществяваше чрез жак-вериги, вместо чрез обичайните телефони — получаваш повече информация за по-малко време, а и всички, които са включени, рано или късно ще могат да я научат.

— Голяма немарливост — рече Джулиан. — Трябвало е да са по-внимателни с онази жена.

— Има си хас!

Търман се върна при хамбургерите си. Никой не знаеше, че говорят за два различни инцидента; бяха опитвали Търман на два пъти с включване; той бе във връзка, когато дойдоха новините за развихрилата се ярост, която завърши убийството на Ели.

— Каква жена? — попита Марти между две хапки.

Джулиан и Амелия се спогледаха.

— Нищо ли не знаеш за Гаврила? За Рей?

— Нищо. Да не би Рей да е загазил?

Джулиан пое дъх и го изпусна шумно.

— Рей е мъртъв, Марти.

Марти изпусна вилицата си.

— Рей?

— Гаврила е убийцата на „Чукът на Бога“, изпратена да ликвидира Блейз. Вкара тайно пистолет в стаята за разпити и го застреля.

— Рей? — повтори той. Бяха приятели още от началното училище. Не помръдваше, бе пребледнял. — Какво ще кажа на жена му? — Поклати глава. — Бях техен кум.

— Не знам — каза Джулиан. — Не можеш да кажеш: „Той пожертва живота си в името на мира“, макар донякъде да е вярно.

— Вярно е обаче и това, че го измъкнах от сигурния му удобен офис и го пратих срещу една убийца лунатичка.

Амелия взе ръката му в дланите си.

— Не се безпокой за това сега. С нищо не можеш да промениш нещата.

Той я изгледа с празно изражение.

— Тя не го очаква да се върне преди 14-и. Тъй че може би Вселената ще направи всичко това съвсем неуместно, когато се взриви.

— По-вероятно е — намеси се Джулиан — той да е един от дългия списък на жертвите. Може да се изчака и да се обявят всички, след като бурята отмине. След безкръвната революция…

Търман дойде и мълчаливо сервира хамбургерите им. Бе дочул достатъчно, за да разбере, че не знаеха още за убийството на Ели, а може би дори и за това, че Гаврила е на свобода.

Реши да не им казва. Сами щяха да научат скоро. А може би в това отлагане се криеше нещо, което той можеше да превърне в свое предимство.

Защото той хич не възнамеряваше просто да си стои и да гледа как тези лунатици съсипват военните. Трябваше да ги възпре и той знаеше съвсем точно къде трябва да отиде.

Макар мъглата на мигрената да му пречеше да общува с тези объркали посоката идеалисти, известно количество истинска информация все пак се бе процедило в съзнанието му. Като например информацията за генерал Блейсдел и могъщата му позиция на върха.

Блейсдел имаше властта да неутрализира Сграда 31 с едно телефонно обаждане. Търман трябваше да се свърже с него, и то скоро. Паролата му щеше да е „Гаврила“.