Джо Холдеман
Вечният мир (61)

Джулиан и Марти се разминаха само за няколко минути на летището в Гуадалахара с жената, която бе дошла тук да убие Амелия. Качиха се на военния самолет за Портобело, докато тя взе такси от летището до хотела срещу клиниката. В него бе отседнал Джеферсън (нямаше съвпадение на имената), както и двамина от Двайсетицата — Ели и старият воин Камерън.

Джеферсън и Камерън се мотаеха със закуската си в столовата на хотела, когато тя влезе да си вземе чаша кафе за стаята си.

И двамата погледнаха към нея машинално, тъй както всички мъже поглеждат една красива жена, която току-що влиза. Камерън обаче продължи да я гледа втренчено.

Джеферсън се разсмя и заговори с акцента на известен комедиен актьор:

— Джим… ако не престанеш да я бройкаш, тя ще дойде тук и ще ти фрасне един по муцуната.

Двамата се бяха сприятелили, сближи ги фактът, че сами си бяха пробили път нагоре от същата изходна точка — бедните предградия за чернокожи на Лос Анджелис.

Той се обърна и със загрижено изражение произнесе тихо:

— Знам, тя би могла не само да ме фрасне. Би могла да ме убие за тренировка.

— Какво?

— Обзалагам се, че е убила повече хора от мен. Има вид на снайперистка: всички за нея са потенциални цели.

— Не се държи като войник. — Хвърли един поглед към нея. — Или като определен вид пациенти. Обладани, принуждаващи.

— Какво ще кажеш, хайде да не я каним на масата си?

— Добра идея.

Ала когато след няколко минути напуснаха столовата, отново се сблъскаха с нея. Опитваше се да се оправи с нощната администраторка, уплашено момиче-тийнейджърче, чийто английски не бе много добър. Испанският на Гаврила бе още по-слаб.

Джеферсън се притече на помощ.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита на испански.

— Вие сте американец — рече Гаврила. — Бихте ли я попитали дали е виждала тази жена?

Снимката бе на Блейз Хардинг.

— Разбираш ли какво пита? — обърна се той към администраторката.

— Si, claro.^[1] — Девойката разтвори ръце. — Виждала съм тази жена; идвала е няколко пъти да се храни тук. Но не живее в хотела.

— Казва, че не е сигурна — преведе Джеферсън. — Повечето американци за нея си приличат.

— А вие виждали ли сте я? — попита Гаврила.

Джеферсън разгледа снимката.

— Не бих казал. Джим? — Камерън приближи. — Виждал ли си тази жена?

— Не мисля. Много американци пристигат и заминават.

— Вие тук за лечение в клиниката ли сте?

— За консултации. — Джеферсън усети, че се поколеба твърде дълго, преди да отговори. — Тя пациентка ли е?

— Не знам. Просто знам, че е тук.

— Защо я търсите? — попита Камерън.

— Да й задам няколко въпроса. Отнасят се до държавни дела.

— Е, ще си държим очите отворени. Вие сте…?

— Франсин Гейнс. Стая 126. Много ще съм ви благодарна за каквато и да е ваша помощ.

— Разбира се. — Изгледаха я как се отдалечава. — Това дълбоки лайна ли са — прошепна Камерън, — или само няколко метра екскременти?

— Трябва да се сдобием с нейна снимка — рече Джеферсън — и да я пратим на генерала на Марти. Ако армията преследва Блейз, той би могъл да ни отърве от нея.

— Но ти не смяташ, че тя е от армията.

— А ти?

Поколеба се.

— Не знам. Когато те погледна, а сетне, когато погледна и мен, първо се взря в средата на гръдния кош, а после — между очите. Взе ни на мушка. Не бих правил резки движения в нейно присъствие.

— Ако е военна, значи е от ловците-убийци.

— Този термин го нямаше, когато аз бях във войската. Но не е трудно да разпознаеш даден човек, затова съм убеден, че е убила сума народ.

— Инграм в пола.

— Може би е дори по-опасна от Инграм. Инграм изглежда такъв, какъвто е. А тя прилича на…

— Аха. — Джеферсън погледна към вратата на асансьора, който току-що бе украсен с присъствието й. — Твърдо — да. — Поклати глава. — Дай да й направим снимка и да я отнесем в клиниката да я предадат на Мендес, когато се върне. — Мендес бе отишъл в Мексико сити, за да изкрънка материали за наномашината. — Някаква шантавелка влязла с взлом в „Сейнт Барт“.

— Не прилича на нея — рече Камерън. — Онази била грозна и с къдрава червена коса.

Всъщност тогава Гаврила бе с перука и с маска на лицето.