Джо Холдеман
Вечният мир (74)

Лежахме в леглото, когато от пулта се чу телефонен звън. Беше Марти. Изглеждаше уморен, но се усмихваше.

— Извикаха ме от операционната — каза той. — Най-сетне и добри новини, от Вашингтон. Тази вечер пуснали материал за вашата теория в „Часът на Харолд Бърли“.

— В наша подкрепа ли?

— Очевидно. Видях само минутка от материала; трябва да се връщам на работа. Записът сигурно вече е нареден на „опашка“ във вашата база данни. Погледнете го.

Той изключи връзката, а ние намерихме веднага програмата.

Започна с оптично изображение на впечатляващ взрив на галактиката с всичките му там звукови ефекти и прочее. Сетне се появи профилът на Бърли, сериозен както винаги, изби на едър план, вгледан в катаклизма.

„Би ли могло това да се случи с нас само след месец? В най-висшите научни среди цари противоречие. И не само учените задават въпроси. Полицията — също.“

Фотография на Питър, раздърпан, окаян, хванал картонче с номер за полицейската си снимка.

„Това е Питър Бланкъншил, който от две десетилетия насам бе един от най-видните космолози в света. Днес той не помни дори колко точно са планетите в Слънчевата система. Мисли си, че сме 2004 година, смята освен това, че е двайсетгодишен младеж в едно шейсет и четиригодишно тяло. Някой му е инсталирал жак и е изтръгнал цялото му минало след 2004 година. Защо? Какво е знаел той? Думата има Симон Малот, шеф на отдела на ФБР за съдебна невропатология.“

Появи се жена в бели одежди, зад нея блестеше куп лъскава апаратура.

„Д-р Малот, какво ще ни кажете за равнището на хирургичната техника, използвана при този човек?“

„Човекът, който е извършил това, е за затвора — отвърна тя. — Използвана е добра апаратура, всъщност по-скоро не е използвана както трябва; микроскопските изследвания показват, че първоначално са се опитали да изтрият точно определени, сравнително скорошни спомени. Но след като последователно не са успели на няколко пъти, в крайна сметка с огромна мощ са изтрили голям блок от паметта. Това е убийство на личността и, вече го знаем със сигурност, унищожение на един велик мозък.“

Амелия въздъхна до мен, бе почти като стон, но се наведе напред и продължи да гледа напрегната в пулта.

На екрана се появи Бърли.

„Питър Бланкъншип е знаел нещо — или поне е вярвал в нещо, което дълбоко засяга и мен, и всички вас. Той е вярвал, че ако не вземем мерки да го предотвратим, на 14 септември ще дойде краят на света!“

Появи се картина на многофасетната огледална антена, която се въртеше тромаво на обратната страна на Луната и нямаше нищо общо с темата на материала. Сетне — забавен кадър на въртящия се Юпитер.

„Проектът «Юпитер», най-големият, най-сложният научен експеримент, който някога е извършван. Питър Бланкъншип е направил изчисления, които показват, че той трябва да бъде прекратен. Ала след това изчезва и се завърна в такова състояние, че да не може да свидетелства по какъвто и да е научен въпрос.

Неговата асистентка обаче — професор Блейз Хардинг (показаха вграден кадър на Амелия по време на лекции) — заподозряла тъмната игра и сама изчезва. От тайно място в Мексико изпраща десетки копия от теорията на Бланкъншип, придружена с изчисления от висшата математика в нейна подкрепа, до учени от цял свят. Мненията са раздвоени.“

Отново картина от студиото. Бърли се изправи срещу двамина мъже, единият от тях — познат.

— О, Господи, не и Макро! — рече Амелия.

„Тази вечер при мен са професорите Лойд Дохърти и Мак Роман. Д-р Дохърти е дългогодишен колега на Питър Бланкъншип. Д-р Роман е декан на факултета в Тексаския университет, където работи и преподава професор Хардинг.“

— Преподаването не е ли работа? — попитах аз, но тя ми изшътка.

Макро се облегна назад с познатото ни самодоволно изражение.

„Професор Хардинг бе подложена на голямо напрежение напоследък, включително и от любовната си връзка с един от студентите си, както и с Питър Бланкъншип.“

„Придържай се към науката, Макро — рече Дохърти. — Чел си статията. Какво мислиш за нея?“

„Ами, тя е… тя е абсолютна фантазия. Смехория.“

„Кажи ми защо.“

„Лойд, публиката никога няма да разбере математиката, която е използвана. Но идеята е абсурдна още от пръв поглед. Че физичните условия, които се получават във вътрешността на нещо по-малко от ВВ, биха могли да предизвикат края на Вселената.“

„Хората някога са казвали, че е абсурдно да се смята, че някакъв миниатюрен микроб може да причини смъртта на човешко същество.“

„Това е неуместна аналогия.“

Червендалестото му лице потъмня.

„Не, точна е. Но съм съгласен с теб, че няма да разруши Вселената.“

Макро посочи Бърли и камерата.

„Добре тогава.“

Дохърти продължи:

„Това ще унищожи само Слънчевата система, може би и Галактиката. Сравнително малко парче от Вселената.“

„Но ще унищожи Земята!“ — намеси се Бърли.

„Да, за по-малко от час.“ Камерата даде Дохърти в едър план. „В това изобщо няма и капка съмнение.“

„Има, разбира се!“ — чу се гласът на Макро извън кадър.

Дохърти го погледна отегчено.

„Дори ако съмненията имат резон, а те нямат, какъв е шансът? Петдесет на петдесет? Десет процента? Едно на сто, че всички ще загинат?“

„В науката не се работи така. Нещата не могат да бъдат верни десет процента.“

„Но и хората не умират десет процента.“ Дохърти се обърна към Бърли. „Разбрах, че проблемът не е в първите минути или дори хилядолетия от предсказаното. Просто мисля, че те са направили грешка, която са екстраполирали за междугалактическото пространство.“

„Разкажете ни“ — рече Бърли.

„В крайна сметка резултатът ще е само двойно по-голям; двойно повече галактики. Има достатъчно място за тях.“

„Ако една част от теорията е погрешна…“ — понечи да се намеси Макро.

„Освен това — продължи Дохърти, — изглежда, всичко това се е случвало и преди, в други галактики. Това всъщност изяснява някои аномалии тук и там.“

„Да се върнем на Земята — рече Бърли, — или поне в тази слънчева система. Колко сложно е да се спре проектът «Юпитер»? Най-големият експеримент, който е захващан някога?“

„Никак не е сложно от научна гледна точка. Изпраща се просто един радиосигнал от лабораторията на Проекта. По-скоро няма да е лесно да принудиш хората, на чиито научни кариери ще бъде сложен край. Но ако не го сторят, на четиринайсети септември ще приключат кариерите на всички.“

„Това са все още безотговорни глупости — рече Макро. — Калпава наука, търсене на сензации!“

„Разполагаш с десет дена да го докажеш, Мак. Зад този бутон вече се оформя голяма опашка.“

Близък план на Бърли, който клати глава.

„За мен, колкото по-скоро го прекратят, толкова по-добре!“

Екранът изгасна.

Засмяхме се и се прегърнахме, разляхме джинджифилова бира, за да отпразнуваме. Ала екранът пак иззвъня и светна, без да натискам бутона за включване.

Беше лицето на Айлийн Заким, новата шефка на моя взвод.

— Джулиан, тук възникна истинска бойна ситуация. Въоръжен ли си?

— Не… всъщност да. Има тук един пистолет. — Той бе оставен от предишния обитател, както и джинджифиловата бира; не бях проверявал дали е зареден. — Какво стана?

— Онази луда кучка Гаврила е тук. Може би е вътре. Уби едно момиченце пред сградата, за да отвлече вниманието на кашика на пост.

— Господи, Боже мой! Нямаме ли голем отпред?

— Имаме, но патрулира. Гаврила е изчакала момента, когато големът е от другата страна на сградата. Според възстановката, която направихме, тя е разсякла детето и го е хвърлила умиращо към вратата на будката на постовия. Когато той отворил вратата, тя му прерязала гърлото, сетне го довлякла вътре и е използвала отпечатъците му, за да отвори вътрешната врата.

Взех пистолета и сложих резето на вратата.

— Възстановка ли? Не сте сигурни, че е станало така?

— Няма как да разберем; вътрешната врата не се наблюдава. Но го е довлякла в будката и ако е военна, сигурно знае как действат ключалките с пръстови отпечатъци.

Проверих пълнителя на пистолета. Осем патрона с тъмблъри. Всеки от тях съдържа 144 игли — всъщност е пълен със сгънати, нащърбени метални парченца, които се пръсват, когато натиснете спусъка. Излитат като разгневено ято оси и могат да отнесат ръка или крак.

— И сега, след като е в сградата…

— Не сме съвсем сигурни в това.

— Ако е в сградата, има ли други врати, които са с ключалки, отварящи се с отпечатъци? Наблюдавани входове?

— Главният вход се наблюдава. Няма ключалки с отпечатъци; механични са. Моите хора проверяват всички врати.

Потрепнах, като чух „моите“.

— Добре, тук сме на сигурно място. Дръж ни в течение.

— Ще ви държа.

Екранът изгасна.

Двамата погледнахме към вратата.

— Може би не разполага с инструменти да влезе — рече Амелия. — Използвала е нож, за да убие детето и постовия.

Поклатих глава.

— Смятам, че го е направила за собствено удоволствие.

Гаврила се сви в шкафа под мивката за пране, чакаше с M-31 в скута си, готова да стреля, автоматът на постовия й убиваше силно в ребрата. Бе влязла през сервизната врата, която водеше навън към студения нощен въздух, после я заключи след себе си.

Наблюдаваше през процепа и търпението и предвидливостта й бяха възнаградени. Към вратата безшумно се промъкна голем, провери бравата и продължи пътя си.

След минута тя се изправи и се протегна. Трябваше или да намери къде бе отседнала онази жена, или да потърси начин да разруши цялата сграда. Бе изправена пред огромно числено превъзходство, а за да постигне ефекта на ужаса, бе пожертвала възможността да ги изненада.

Имаше една очукана клавиатура и пулт — сива пластмаса, която преливаше в бяло от отраженията на сапунена опера, която излъчваше екранът, вграден в стената. Отиде до пулта, натисна някаква буква и той се включи. Набра „указател“ и бе възнаградена със списък на персонала. Името на Блейз Хардинг липсваше, но го имаше Джулиан Клас — 8–1841. Този номер приличаше повече на телефонен, отколкото на номер на стая.

Водена от това предположение, постави курсора върху името му и щракна. Светна номер 241 — по-полезна информация. Сградата бе двуетажна.

Сепна я внезапен силен, шум. Извъртя се мигновено, насочила и двете си оръжия, но се оказа, че шумът идва от оставена без наблюдение перална машина, която беше в режим на стендбай, докато тя се криеше.

Не взе товарния асансьор, а отвори с рамо тежката врата с надпис „ПОЖАРЕН ИЗХОД“, която водеше към прашно стълбище. Не се виждаха камери за наблюдение. Изкачи се бързо и безшумно на втория етаж.

Замисли се за миг и остави едното оръжие до вратата на площадката. За убийството й стигаше и едно. Освен това щеше да отстъпи бързо и може би щеше да й е нужен и елемент на изненада. Те вече сигурно знаеха, че носи автомата на постовия, но навярно не знаеха още за M-31.

Открехна леко вратата и установи, че нечетните номера бяха отсреща, числата растяха надясно. Затвори очи, за да поеме дълбоко въздух и да се помоли безгласно, сетне блъсна вратата и затича с все сили, тъй като предположи, че в най-скоро време ще се натъкне на камери и големи.

Нямаше нито камери, нито голем. Спря пред стая 241, за частица от секундата зърна табелката с името на Клас, вдигна автомата и изстреля заглушен изстрел в ключалката.

Вратата не се поддаде. Прицели се двайсетина сантиметра по-нагоре и този път изби резето. Вратата се открехна с няколко инча, тя я ритна и я отвори нацяло.

Джулиан стоеше там, в сянката, държеше пистолета с две ръце. Тя се извъртя инстинктивно, когато той стреля, струята режещи пластини, която можеше да я обезглави, само откъсна част от рамото й. Гръмна напосоки два пъти — вярваше, че Бог ще насочи куршумите й не към него, а към белокожата професорка, която бе дошла да накаже — сетне отскочи, за да избегне втория му изстрел. Подир което спринтира обратно към стълбището и тъкмо мина през вратата, когато третият му изстрел попиля коридора.

Там я очакваше голем — извисяваше се грамаден на най-високото стъпало. Знаеше от прочетеното в съзнанието на Джеферсън, че механикът, който го управлява, навярно е с промит мозък, тъй че не можеше да я убие. Изпразни пълнителя в очите на онова нещо.

Чернокожият й крещеше да хвърли оръжието и да се върне с вдигнати ръце. Добре. Той вероятно бе единствената преграда между нея и професорката.

Бутна с крак вратата, като пренебрегна голема, който вървеше опипом подире й, и хвърли безполезния вече автомат.

— Сега излез бавно — каза мъжът.

Докато дърпаше затвора на M-31, тя си представи за миг собствените си движения. Ще се претърколи в коридора и едновременно с това ще пусне непрекъснат откос по посока на чернокожия. В следващия миг скочи.

Не стана така, както го бе замислила. Той я улучи, преди да падне на земята — усети гадната болка в корема си. Видя се как умира — в гъст фонтан от кръв и вътрешности в момента, в който посрещна с рамо пода и се опита да се претърколи, но само се подхлъзна. Успя да се изправи на колене и на лакти, усети нещо хлъзгаво да се изсипва от тялото й. Падна с лице към него и в потъмняващата мъгла вдигна оръжието си към него. Той каза нещо и светът свърши.