Джо Холдеман
Вечният мир (32)

Веднъж или два пъти през годината не събират големите между смените; просто, ни имобилизираха един по един и дубльорите на механиците се прехвърляха от „бръснарския стол“ направо в клетката — тъй нареченият „горещ трансфер“. Това означаваше, че става нещо интересно, тъй като ние обикновено не работим в оперативния район, в който действа взводът ловци-убийци на Сковил.

Сковил обаче беше в лошо настроение, защото нищо не се бе случило. За девет дена бяха ходили до три различни места за засади, но не откриха нищо друго освен буболечки и птици. Очевидно бе отбиване на номера, губивреме.

Той изпълзя от клетката и тя се затвори за 90-секундния си цикъл на почистване.

— Приятно прекарване — рече Сковил. — Вземи си нещо за четене.

— А, мисля, че ще ни зададат някоя мръсна задачка.

Той кимна мрачно и си тръгна, като накуцваше. Не биха предприели горещ трансфер, ако имаха друг избор. Тъй че сигурно бе нещо важно, което ловците-убийци не биваше да узнаят.

Клетката се отвори, аз се намъкнах в нея, набързо нагласих мускулните сензори, включих ортотиката и кръвния шунт. След това затворих черупката и включих жака.

В първия миг човек винаги се чувства дезориентиран, а при горещия трансфер загубата на ориентация е още по-чувствителна; като командир на взвода аз влязох пръв и изведнъж се оказах свързан с група относително непознати. Познавах бегло взвода на Сковил, тъй като прекарвах един ден месечно свързан леко с него. Но не знаех всички интимни подробности на техния живот, а и не изгарях от желание да ги узная. Озовах се във вихъра на своеобразна сапунена опера — натрапник, който изведнъж научава всички семейни тайни.

Моите хора ги подменяха двама по двама. Опитах се да се съсредоточа върху конкретния проблем, който се състоеше в това, да охранявам двойките големи през двете минути на уязвимост по време на имобилизацията, което бе лесно. Освен това опитах да установя връзка по вертикала с командира на ротата и да разбера какво всъщност става. Какво бе онова, което трябваше да извършим в такава секретност, че Сковил да бъде оставен на тъмно?

Отговор не последва, докато всички от моя взвод не заеха местата си. Отговорът дойде в гещалт порции, докато машинално оглеждах утринната джунгла, да забележа някакви признаци за тревога: във взвода на Сковил имаше шпионин. И не доброволен: нечий жак бе подслушван в реално време.

Би могло да бъде и самият Сковил, затова не му съобщиха нищо. Командването на бригадата бе предприело сложна манипулация, всички от взвода бяха дезинформирани за местоположението на засадата. Когато противникът се появеше сякаш отникъде, щяха да научат през кого става изтичането на информация.

Въпросите ми бяха повече, отколкото отговорите на ротния командир. Как биха контролирали целия поток от обратна информация? Ако деветима души смятат, че се намират в точка А, а един мисли, че е в точка Б, няма ли да се получи очевидното объркване?! Как преди всичко противникът би могъл да подслушва наш жак? Какво щеше да стане с механика, който евентуално би пострадал?

На последния въпрос тя имаше отговор. Щяха да го изследват и да извадят жака му, след което той щеше да си дослужи като техник или кашик, в зависимост от случая. Предположих, че ще зависи от това, дали той ще може да преброи сам до двайсет, без да си събуе обувките и чорапите. Военните неврохирурзи правеха далеч по-малко от д-р Спенсър.

Прекъснах връзката с командира, което не означаваше, че тя не можеше да ме подслушва, ако пожелае. Имаше големи недомлъвки в този случай и не бе необходимо човек да има научна степен по кибернетика, за да го разбере. Целият взвод на Сковил бе прекарал последните девет дена в сложна и строго контролирана виртуална реалност. Всичко, което виждаха и усещаха, беше следено от командването, след което им бе препредавано обратно в променен вид. Това означаваше девет специално построени за целта фикции за останалата част от взвода. Всичко сто непрекъснато създавани и поддържани дискретни визии.

Джунглата наоколо беше реална не повече от кораловия риф, който бях посетил с Амелия. Какво би станало обаче, ако нямахме връзка с местата, където се подвизаваха нашите големи?

Всички механици лелееха мисълта, че изобщо няма война; че всичко бе кибернетична конструкция, която правителството поддържа по някакви съображения. Можеш да пуснеш куба, когато се върнеш у дома, и да видиш себе си в бойна акция, като пуснеш запис на новините; това обаче можеше да бъде фалшифицирано още по-лесно, отколкото входящо-изходящата информация, която свързва механика с голема. Бил ли е някой наистина в Коста Рика, някой механик? Никой военен не можеше да посещава територия на Нгуми.

Разбира се, всичко това бе чисто и просто фантазия. Купчината разкъсани тела в командната зала бяха истински. Не биха могли да фалшифицират ядреното изравняване със земята на три града.

Фантазията беше чисто и просто място, където да се оттеглиш от собствената си отговорност за клането. Изведнъж се почувствах доста добре и разбрах, че химията на кръвта ми беше в процес на пригаждане. Опитах се да се придържам към мисълта: „Как би могъл, как би оправдал…“, е, те всъщност наистина си го търсеха. Жалко, че толкова много нгумийци трябваше да загинат заради налудничавите си водачи. Но това не беше мисълта; не беше мисълта, която…

— Джулиан — изпрати ми наум командата си ротната, — премести взвода си на три километра в северозападна посока за вдигане. При приближаването си към точката насочи вертолета с радиобуй на честота двайсет и четири мегахерца.

Потвърдих.

— Накъде се насочваме?

— Към града. Ще се присъедините към взводове „Фокс“ и „Чарли“ за еднодневна акция. Подробностите — по пътя.

Разполагахме с деветдесет минути да стигнем до точката за вдигане, джунглата не бе гъста, затова се подредихме в колона на около 20 метра един от другиго и поехме на северозапад.

Безпокойството ми се стопи в рутинната работа да държа всички в колона и в ритъм. Усетих, че последователността на мислите ми бе нарушена, но не бях сигурен дали това е важно. Няма как да си напиша сам бележка, осъзнах това за стотен път. А и нещата някак си избледняват, когато излезеш от клетката.

Карин видя нещо и наредих на всички да спрат на място. След малко тя съобщи, че тревогата е фалшива — била само маймуна с малкото си.

— Извън дърветата ли? — попитах и получих в отговор утвърдително кимване. Предадох безпокойството си на всички, сякаш това бе необходимо, разделихме се на две групи и поехме в раздалечени на около 500 метра колони. Много тихо.

„Поведение на животните“ е много интересен термин. Когато те не се държат както трябва, винаги си има причина. Маймуните са много по-уязвими на земята.

Парк засече снайперист.

— Видях един педро на десет градуса встрани, разстояние сто метра, в укритие на дърво. Разрешение да стрелям.

— Не разрешавам. Всички да спрат и да се огледат.

Клод и Сара забелязаха същия снайпер, други не се виждаха.

Събрах трите изображения на едно място.

— Тя спи.

Разбрах пола на снайперистката от многоцелевите рецептори на Парк. Инфрачервеното изображение не ми даде почти нищо повече, ала дишането й беше равно и се чуваше добре.

— Да се върнем около сто метра и да я заобиколим.

Получих потвърждение от ротната и ядно „?“ от Парк.

Очаквах да се появят и други — хората не бродят из гората и не се катерят по дървета ей така; тя пазеше нещо.

— Възможно ли е да е знаела, че ще дойдем? — попита Карин.

Поколебах се с отговора. Защо иначе ще бъде там?

— Ако е така, тя е прекалено спокойна, та чак да заспи. Не, съвпадение е. Тя охранява нещо. Нямаме време да го търсим обаче.

— Имаме координатите ви — рече командирът. — Летящ голем ще пристигне след две минути. Вие трябва да сте на друго място.

Дадох на взвода команда да се изтегля бързо. Не вдигнахме голям шум, но бе достатъчен: снайперистката се събуди и изстреля заряд срещу Лу, който бе ариергардът на левия ни фланг.

Стреляше с доста модерно антиголемово оръжие — навярно експлодиращи куршуми със заряди от използван уран. Два или три от тях улучиха Лу около кръста и извадиха от строя управлението на крака му. Докато падаше назад, друг изстрел откъсна дясната му ръка.

Падна на земята с рязък трясък и в следващия миг настъпи пълна тишина, само листата високо над него шумяха на утринния бриз. Още един заряд избухна близо до главата му и му напълни очите с прахоляк. Той разтърси глава, за да ги изчисти.

— Лу, не можем да те изнесем. Изключвай всичко, освен очите и ушите.

— Благодаря, Джулиан.

Лу се изключи и предупредителните сигнали на болката в гърба и ръката му спряха. Сега той бе просто една камера, насочена към небето.

Бяхме на повече от километър разстояние от мястото, когато над главите ни изрева летящият голем. Свързах се с нея чрез командния пункт и получих странен двоен образ: над дървесния свод, разцъфващото цвете на напалма проникваше с блещукащи змиевидни искри — стотици хиляди огънчета. От земята — изведнъж избухнал в огън килим, който се спускаше измежду клоните, силен шум от разцепващите се дървета, докато напалмовите огнени змии си пробиваха път към земята. Гръм от преминаването на звуковата бариера и сетне — тишина.

После един мъж изпищя, някой му заговори тихо, изстрел прекрати пищенето. Притича друг мъж, наблизо, но извън полезрението ми, и хвърли граната срещу голема. Тя се отби от гърдите му и избухна, без да нанесе поражения.

Напалмът се стичаше и пламъците от храсталака се издигаха нагоре към него. Маймуните пищяха, уплашени от огъня. Очите на Лу премигнаха два пъти и изгаснаха. Докато се движехме далеч от огнения ад, двама други въздушни големи долетяха на малка височина и пуснаха химикал, ограничаващ огъня. В края на краищата гората бе екологичен резерват, а и напалмът си беше свършил работата.

С приближаването ни към точката за вдигане командването съобщи, че са установили четири трупа — нашата снайперистка, двамата мъже и още един, който кой знае защо е бил там — трите бяха приписани на летеца, един се разпределяше между нас. На Парк това никак не му се понрави, тъй като нямаше да има акция, ако не бе засякъл снайперистката, а той можеше лесно да я застреля, ако му бях разрешил. Посъветвах го да се въздържи; беше на ръба да избухне пред всички, а това щеше да стигне до командването и да принуди последното да приложи член 15 — проформа наказание на ротно равнище за незначително неподчинение.

След като му изстрелях това предупреждение, принудително се замислих колко по-лесно бе да си кашик. Можеш да мразиш сержанта си и в същото време да му се усмихваш, без той да разбере.

Зоната на вдигането бе очевидна и без радиобуй — оголеният купол на хълм, който е бил обезлесен наскоро чрез контролирана експлозия и пожар.

Докато си пробивахме път в калната пепел на хълма, долетяха два летящи голема и се зареяха като охрана над нас. Нямаше да е нормалното бързо вдигане.

Товарният вертолет долетя и кацна, или поне увисна, на трийсетина сантиметра над земята, задната врата се отвори и оформи нестабилна рампа. Изкатерихме се на борда и се присъединихме към двайсет други голема.

Моят колега от взвод „Фокс“ беше Барбу Сийвс; бяхме работили заедно и преди. Имах двустранна слаба връзка с нея чрез командването и чрез Роуз, която бе заместила Ралф като свръзка по хоризонтала. Вместо поздрав Барбу ми предаде мултисензорно изображение на „карне асада“^[1] — блюдо, което споделихме на летището преди няколко месеца.

— Някой казвал ли ти е какво си? — попитах.

— Аз съм само една гъба и нищо друго.

Когато я чул баща ми, тази армейска шега била вече остаряла: „Държат ме на тъмно и ме хранят с фъшкии.“

Още щом се качи и последният голем, ’коптерът започна да се издига и накланя. Всички се заблъскахме, за да се запознаем.

Не познавах добре командира на взвод „Чарли“ Дейвид Грант. През изминалата година половината от взвода му бе подменена — двама загинали от инсулти, останалите — „временно преместени за психологична пренастройка“. Дейвид бе командир едва от два цикъла. Поздравихме се, но отначало той беше твърде зает с взвода си, опитваше се да успокои двамина новобранци, които се бояха, че ще участваме в операция, свързана с убийства.

Ако имахме късмет, нямаше да е така. След като вратата се затръшна, разбрах в общи линии каква ще е задачата — нещо като парад или демонстрация на сила в градски район, която трябваше да напомни, че виждаме всичко, че знаем всичко. Целта ни бе районът Ел Норте в Либерия, където по странно стечение на обстоятелствата бунтовниците бяха доста активни, а същевременно имаше и висока концентрация на англосаксонски потомци. Те бяха смесица от по-стари американци, преселили се след пенсиониране в Коста Рика, както и деца и внуци на по-ранни преселници. „Педросите“ смятаха, че присъствието на множеството гринговци ще ги предпази. Ние трябваше да им покажем обратното.

Но ако противникът не се мернеше пред очите ни, нямаше да имаме проблеми. Заповедите ни бяха да използваме сила „само в отговор на вражески действия.“

Тъй че бяхме едновременно и стръв, и кукичка. Ситуацията не изглеждаше никак приятна. Бунтовниците в провинция Гуанакасте бяха доста зле и напираха сами да демонстрират сила. Предполагах, че командването е взело това предвид.

Носехме някои допълнителни средства за борба с безредици — газови гранати и няколко спъващи устройства. Те изхвърлят снопове лепкави въженца, които не позволяват да се върви; десет минути по-късно въженцата внезапно сами се изпаряват. Дадоха ни още допълнително зашеметяващи гранати, но не смятах, че бе уместно да се използват против цивилно население. Като пукнеш на някого тъпанчетата, можеш ли да очакваш да ти е благодарен, че не си му сторил нещо по-лошо? Нито едно от оръжията за борба с безредиците не бе приятно, но това бе единственото, което водеше до трайни увреждания. Освен ако не те прегази някой камион, докато се клатушкаш, ослепен от сълзотворен газ. Или пък ако не вдишаш газ, който предизвиква повръщане, и не се задушиш в собствения си бълвоч.

Приближихме града на височината на дърветата — вертолетът и два летящи голема в плътна и бавна формация, вдигнали шум, колкото древния шотландски дух на смъртта. Предполагам, че това бе добре пресметнато от психологическа гледна точка: демонстрация, че не се боим, а в същото време и да поразтресем прозорците им. Но отново се запитах дали не ни използваха като примамка. Ако някой стреляше по нас, не се съмнявах, че за броени секунди небето щеше да се изпълни с летящи големи. Противникът сигурно също бе предвидил това.

След като кацнат и излязат от ’коптера, 29-имата големи лесно могат да унищожат сами града и без подкрепа от въздуха. Като част от нашето шоу се предвиждаше да демонстрираме „обществена работа“: едно каре от жилищни сгради трябваше да бъде сринато до основи. Можехме да спестим на града големи разходи в строителството или разчистването на ненужни сгради. Просто отиваш и ги изтриваш от лицето на земята.

Кацнахме леко на градския площад, летящите големи бяха виснали над нас, и дебаркирахме в параден строй: в редица по трима, последната — минус един. Наблюдаваха ни само пръснати тук-там граждани, което не изненада никого. Няколко любопитни хлапета и непокорни юноши, както и възрастни хора, които живееха в парка. Неколцина полицаи; както се оказа, почти всички от полицейските сили в града ни чакаха в зоната ни за демонстрация.

Сградите, обрамчили площада, бяха със старинна колониална архитектура, привлекателни върху фона на геометрично правилните здания от метал и стъкло. Тъмните стъкла на тези модерни сгради можеха да скрият цял град зрители, а може би и снайперисти. Докато вървяхме с вдървената крачка на роботи, повече от всякога усещах реалността на факта, че съм един кукловод, който се намира на двеста мили разстояние — ако се появяха пушки на всички прозорци и откриеха огън по нас, никой нямаше да бъде убит, освен ако не отвърнехме със същото.

Престроихме се внимателно във формация „въртяща се врата“, докато минавахме по старинен мост, за да не я оплескаме, като го срутим и паднем в ромолящия под него поток, сетне отново заехме стария строй и продължихме — тряс, тряс, тряс — с шум, който би трябвало да е заплашителен. Не видях дори куче да избяга. Ако е имало ужасени от гледката, то им се е случило у дома.

След като минахме през безличната анонимност на центъра, се озовахме в жилищен район, може би обитаван от хора от средната класа, всички къщи бяха скрити зад варосани огради. Кучета пазачи лаеха подир отекващите ни стъпки, на няколко места засякохме камери, които ни следяха.

След това навлязохме в бариоса^[2].

Винаги съм изпитвал сдържано съчувствие към хората, които живееха в такива условия — и тук, и в Тексас, толкова сходни с американските гета за чернокожи, които бях избегнал случайно с раждането си. Знаех също, че понякога това се компенсираше от семейни и съседски връзки, които никога не съм имал. Не можех обаче да изпадна чак в такава сантименталност, за да сметна това за разумна замяна срещу по-дълголетния си живот.

Намалих малко силата на всеобхватните си рецептори. Миризмата на боклук и на урина се носеше ведно с изпаренията на утринното слънце. Имаше и по-приятна миризма — на печена царевица, на лютив пипер, някъде печаха пиле на бавен огън, може би имаха някакъв празник. Тук пилетата не бяха включени във всекидневното меню.

Можехме да чуем тълпата от няколко пресечки разстояние, преди да стигнем до мястото на демонстрацията. Посрещнаха ни двайсетина конни полицаи, които образуваха защитна формация във формата на II или V около нас.

Човек да се чуди кой какво демонстрира. Никой не си правеше илюзията, че партията, която бе на власт, представлява наистина волята на народа. Това бе полицейска държава, не ще и питане на коя страна бяхме. Предполагам не пречеше да я подсилваме от време на време.

Около района, който трябваше да бъде сринат, се тълпяха може би две хиляди души. Очевидно бе, че се намесваме в доста сложна политическа ситуация. Имаше знамена и плакати, на които пишеше „ТУК ЖИВЕЯТ ИСТИНСКИ ХОРА“ и „РОБОТИ-МАРИОНЕТКИ НА БОГАТИТЕ СОБСТВЕНИЦИ“ и тъй нататък, повечето — на английски, а не на испански, заради камерите. Но в тълпата имаше и доста англосаксонци, пенсионери, подкрепящи местните хора. Англосаксонци, които всъщност бяха местни.

Помолих Барбу и Дейвид да спрат за минутка взводовете си и изпратих запитване до командването:

— Тук ни използват, политическата ситуация изглежда доста тежка.

— Тъкмо затова ви бяха дадени допълнителни средства за борба с безредици — отвърна тя. — Тази тълпа се събира още от вчера.

— Но това не е наша работа — рекох. — Все едно да използваш ковашки чук, за да убиеш муха.

— Има си причини — рече тя, — а ти имаш заповеди. Просто внимавайте.

Препредадох разговора на останалите.

— Да внимаваме ли? — попита Дейвид. — Да не ги нараним или те да не ни наранят?

— Просто гледайте да не стъпчете някого — рече Барбу.

— Бих отишъл по-далеч — намесих се аз. — Не ранявайте и не убивайте никого, за да запазим машините.

Барбу се съгласи с мен.

— Бунтовниците ще се опитат да ни притиснат. Дръжте ситуацията под контрол.

Командването слушаше.

— Не бъдете чак толкова консервативни. Това наистина е демонстрация на сила.

Започна се добре. Един млад ендър, който, качен на някакъв сандък, държеше реч, изведнъж скочи и изтича да застане пред нашия строй. Конен полицай го докосна с електрошоков остен за добитък, онзи падна и отхвърча, гърчейки се в нозете на Дейвид. Дейвид спря на място и големът зад него, залисан в нещо, се блъсна с трясък отгоре му. Дейвид за малко да падне и да размаже безпомощния фанатик, но поне това си спестихме. Част от тълпата избухна в смях и подигравки, нелоша реакция при дадените обстоятелства; изнесоха изпадналия в безсъзнание мъж настрани.

Той може би щеше да успее да се скрие за ден, но бях сигурен, че полицията вече знае името му, адреса и кръвната му група.

— Изправете строя — рече Барбу. — Да продължим и да приключваме с тая работа!

Карето, което трябваше да разрушим, бе обозначено с пояс от яркооранжева боя по земята около него. И бездруго не можеше да се сбърка, тъй като здрава верига от полицаи и заграждения държаха тълпата на стотина метра разстояние от всичките четири страни.

Не искахме да използваме по-мощни експлозиви от двуинчови гранати; при ракетите отделни парчета тухли можеха да отлетят на повече от сто метра със скоростта на куршуми. Все пак помолих да се направят изчисления и получих разрешение да се използват гранати, за да се отслабят основите на сградите.

Това бяха шестетажни блокове с бетонни плочи и изронени тухлени фасади. Нямаха и петдесет години, но строителството е било извършено със слаб бетон — с повече пясък в сместа — и една от сградите се бе срутила, затрупвайки десетки жители.

Така че не бе кой знае какво да ги разрушим. Гранати — за да се разтърсят основите, след това поставяш по един голем на ъглите, да бутат и дърпат, да изкривяват рамковата конструкция, след което да отскочат назад при срутването, или пък да не отскачат; да демонстрират неуязвимостта ни, като останат под дъжда от метални и бетонни отломки.

Първият бе сринат превъзходно — като по учебник, ако има учебници за тази странна техника на рушене. Тълпата беше много тиха.

Втората сграда беше по-непокорна. Фасадата рухна, но стоманената конструкция не искаше да се изкриви достатъчно, за да се скъса. Затова използвахме лазери, за да срежем няколкото показали се прави стоманени греди, след което сградата рухна със задоволителен трясък.

Следващата сграда бе пълен провал. Тя се срути толкова лесно, колкото и първата, но от нея заваляха труповете на деца.

Сигурно повече от двеста деца, завързани, със запушени усти и дрогирани, са били натикани в едно помещение на шестия етаж. В осем сутринта отряд партизани избил всички учители, отвлякъл всички деца и ги откарал в обречената сграда в сандъци, обозначени с инициалите на ООН — час преди да се появим там.

Нито едно от децата не оцеля при падането от двайсет метра, затрупано след това от отломките. Здравият разум не би приел подобна политическа демонстрация, след като тя показваше тяхната бруталност, а не нашата — ала тя подейства пряко на тълпата, която като цяло вече бе лишена от здрав разум.

Когато видяхме всичките онези деца, спряхме, разбира се, всякакви действия и поискахме масирана евакуация. Започнахме да разчистваме развалините и да търсим оцелели, на помощ ни дойде екип от brigada de urgencia^[3].