Луиз Бегшоу
Работещи момичета (8)

Осма глава

Вагонът на метрото беше претъпкан до пръсване. Елегантни бизнесмени в безупречно изгладени ленени костюми стояха рамо до рамо с монтьори в работни гащеризони и хора по трико — излезли да поспортуват рано сутринта, които сега се връщаха у дома. Топаз не се впечатляваше; вече не я притесняваха дори италианските домакини, стиснали пазарски чанти.

Първите няколко седмици се бе чувствала неловко. Чудеше се дали всички тези жители на големия град могат да прозрат отвъд обикновените й джинси и маратонки, тесните й къси поли и черното куфарче. Чувстваше се прозрачна, сякаш всеки щеше да разбере само по вида й, че не трябва да е тук: Топаз Роси, амбициозно хлапе от Ню Джърси, което се прави на журналист в голямо списание. Представяше си, че всеки би отгатнал, че получава мизерно заплащане и живее в малък апартамент в долната част на Ийст Енд. Като заблуждаваше? Никой нямаше да се впечатли само защото се е научила да се облича добре. Навярно изглеждаше съвсем не на място. Нямаше начин да не се изложи.

След три седмици вече бе претръпнала и не обръщаше внимание на околните.

Днес се наслаждаваше на всеки миг.

Статията за Дейвид Ливайн, напечатана, прилежно подготвена с над осем хиляди думи, бе прибрана на сигурно място в куфарчето й, заедно с копие на касетата с „интервюто“. Имаше чувството, че ще прогори дупка в кожата — толкова пареше новината. Печата я цяла нощ, но си струваше всяка секунда. Не усещаше умора. Чувстваше се млада, в страхотна форма и кипяща от енергия. Беше на път да стигне върха.

Топаз придърпа полата си надолу, без да забелязва възхитените погледи на мъжете наоколо си. Наум прехвърляше различни планове как точно да представи това на главния си редактор и какво да иска от него в замяна.

Защото това беше той.

Големият й удар.

Нейтън Роузън й бе възложил невъзможна мисия и напук на всичко тя бе успяла. „Да, мислеше си тя, едва ли очаква точно това. Искаше да ме накаже, да ми покаже, че надценявам способностите си, че не мога да се справя с онова, към което се стремя. Навярно си мисли, че ще мина да го видя след няколко дни, обляна в сълзи, умоляваща го да не ме уволнява“. Топаз разтърси красивата си глава и обиците се разлюляха около шията й. Сценката нямаше да се разиграе така.

Влакът спря на ъгъла на Петдесет и трета и Седма улица и Топаз слезе и ентусиазирано закрачи към офиса. Няколко отегчени пътници се възхитиха на дупето й, когато тя енергично се заизкачва по стъпалата на ескалатора, наслаждавайки се на рядката гледка на момиче с приятно закръглени форми. Топаз имаше фигура като пясъчен часовник и отказваше да гладува, за да се превърне в недохранено подобие на човешко същество. Щом Кейт Мос иска да изглежда като момче, нейна си работа. Съмняваше се, че мъж като Нейтън Роузън би се зазяпал след Кейт Мос.

„Бродуей“ блестеше под утринното слънце, когато Топаз излезе от станцията на метрото. Въздухът бе леко влажен и топъл, с обещание за изпепеляваща жега по-късно през деня. Потръпна от удоволствие, поглъщайки ентусиазма и енергията, които пулсираха от улицата. Маратонките й сякаш сами подскачаха по тротоара. Центърът на Манхатън! Как да не го харесва?

През целия път до небостъргача на „Америкън Магазинс“ Топаз Роси тръпнеше от вълнение. Когато си млад и си устремен към върха, Ню Йорк бе единственото подходящо място, тъй като не обръщаше внимание откъде идваш, а само накъде отиваш.

„А аз, мислеше си Топаз, докато влизаше през въртящите се врати на мраморното фоайе, съм се запътила право към върха. Джино няма вече да ме дърпа назад. Нито Роуина Гордън да ме тъпче с аристократичната си синя кръв. Никакви мръсници като Питър Кенеди няма да се докопват до леглото ми с измама. И тъпанари като Джефри Стивънс да не отговарят на обажданията ми…“

— Топаз? Хей, има ли някой там? — попита Джейсън Ричмънд. — Къде си се отнесла тази сутрин? Три пъти извиках след теб на улицата, но ти просто ме подмина с глава в облаците.

Тя му се усмихна извинително, докато влизаха заедно в асансьора.

— Джейс, извинявай. Бях се замислила за една история.

— Така ли? Чия? Да не би Роузън да те е помолил да редактираш онази статия на Джоузи Саймънс за спекулантите на билети?

Тя поклати глава ухилена.

— Не точно. Тази е моя.

— Твоя? — изненадано попита Джейсън.

Топаз очевидно бе много добра, но Нейтън Роузън определено не би я повишил толкова бързо. Работеше в „Уестлайф“ едва от месец. Дори и Елиз трябваше да изчака шест месеца, преди да й възложат репортерска задача.

Тя кимна.

— Това е нещо като… изпитание. Искаше да види какво мога.

Тежките метални врати плавно се отвориха със свистене и двамата слязоха заедно на етажа на редакцията. Помещенията все още пустееха по това време на деня. Само Джейсън обичаше да идва толкова рано; освен това си тръгваше рано, за да се запъти към приятните, оживени ресторантчета, за които пишеше рецензии, преди да е настъпил пиковият час. Днес Топаз имаше нужда от малко време да помисли, да прецени какво може да извлече от тази гореща бомба. Само ако успееше да сдържи вълнението си достатъчно, че да разсъждава трезво.

— Заинтригува ме — каза Джейсън. — Изплюй камъчето, Топаз. Какво ти каза? Искаш ли кафе?

— Да, моля — отвърна тя, тъй като вече бе пристрастена към кофеина. — Черно, без захар. Можеш ли да пазиш тайна?

— Разбира се — отговори Джейсън, изгарящ от любопитство.

— Нареди ми да взема интервю от Дейвид Ливайн. Каза, че ако успея, ще ме направи репортер, а ако се проваля, ще ме уволни.

— Не! — възкликна Джейсън, като се подпря на ръба на бюрото си. Подаде й чашата кафе. — Не е в стила на Нейтън Роузън да се държи така жестоко с някой от младшите служители. Обикновено е толкова уравновесен. Сигурно страшно си го ядосала, Топаз. Искаш ли да поговоря с него? Да видя дали ще мога да го умилостивя?

Тя се ухили.

— Написах статията, Джейсън.

— Я стига!

— Успях, успях! — викна тя, без да може да сдържи широката усмивка, разляла се по цялото й лице. — Проследих го! Маскирана! И го записах на касета! Истински динамит е!

Джейсън се засмя приятелски.

— Хайде, скъпа, ти не си Луис Лейн и не сме в „Дейли Планет“. Какво си направила, съчинила си нещо? Няма да те докладвам. Нейтън вероятно ще остави да ти се размине, заради изобретателността ти.

Без да каже и дума, Топаз се наведе и отвори куфарчето си. Много внимателно извади разпечатката на статията и я подаде на приятеля си.

Той я прочете мълчаливо, като само понякога вдигаше вежда или помръдваше с устни от изненада. Беше изключително добре написана. И наистина бе динамит.

Накрая просто каза:

— Топаз, можеш ли да докажеш това?

Тя кимна и с блеснали очи му подхвърли касетата с разговора им. Ричмънд я пъхна в касетофона до бюрото на Елиз Делука.

„… Разкажи ми цялата история“, изрече Топаз с провлачен южняшки акцент. „Ами Сузи трябваше да внимава повече“ — се чу ясно непогрешимият глас на Дейвид Ливайн.

Джейсън се изправи рязко и зяпна страниците в ръцете си. Разбра какво чува, но все още не можеше да повярва.

„Тя е учителка. Но явно трябваше аз да й предам един урок“, продължаваше Ливайн, а гласът му звучеше напрегнато и отсечено.

— Кокаин? — попита Джейсън, докато се пресягаше да изключи записа.

Не искаше да слуша повече. Онова, което Ливайн си признаваше в тази статия, направо преобръщаше стомаха му.

— Да. И беше на нещо друго, когато го спрях на улицата по-рано — отговори Топаз. Изпълваше я гордост. Джейсън бе реагирал точно така, както се бе надявала. — Каза ми, че ще ме съди, ако публикувам нещо, защото не вижда касетофон. Така че включих диктофона и… го скрих в сутиена си — обясни тя.

Джейсън неволно погледна към стегнатите й едри гърди. По дяволите, това момиче не трябваше да изглежда по този начин! Разсейваше го, докато се опитваше да се съсредоточи върху големия удар на годината.

Той въздъхна.

— Топаз, знаеш ли какво имаш тук?

— История, която ще ме направи репортер — убедено заяви тя.

Ричмънд се учуди. Макар че беше интелигентно и независимо хлапе, Роси понякога можеше да е невероятно глупава.

— Онова, което имаш тук — търпеливо обясни той, — е водеща статия за първа страница, която ще се превърне в основна новина в емисията в шест часа. Ексклузивен материал, който ще продаде милиони вестници. Който ще съсипе кариерата на голяма филмова звезда, ще посрами студиото му, а теб лично ще те направи известна поне за няколко дни. Разбира се, можеш да дадеш подобна история на главния си редактор и да те направят репортер с годишна заплата двайсет и пет хиляди долара. Вярно, това е голяма крачка напред от сегашното ти положение.

Той събра нещата си, тъй като искаше да се отбие в кафене „Готъм“ в Сохо за закуска.

— Или пък можеш да пресметнеш колко струва такава история. За Нейтън Роузън или за някой друг. Не се прави на глупачка, Топаз. Вече не си в Канзас.

След това й намигна и бавно излезе.

 

 

Нейтън Роузън влезе в кухнята си, чудейки се какво да си приготви за закуска. Кафе с аромат на ванилия и може би препечена филийка с пушена сьомга. Нищо прекалено тежко. Утрото бе доста топло, за да му се хапва калорична храна.

Преди няколко години просто щеше да грабне кофичка сладолед от фризера или да си направи сандвич с пиле. Или по-вероятно щеше като цяло да пропусне закуската и да си вземе поничка за офиса. Тогава нещата бяха по-прости. След развода да си хапва каквото обича и където му харесва се бе превърнало в истински лукс.

Но Роузън беше роден нюйоркчанин — при това преуспял. Искаше да е най-добър във всичко и обичаше вниманието на жените. А по някое време, в средата на осемдесетте, външният вид бе станал също толкова важен, както и онова, което си постигнал.

Както винаги, Нейтън не изоставаше от тенденциите. Започна да посещава фитнес зала, стегна корема и бедрата си и изключи излишните мазнини от диетата си. Продължаваше да яде като кон, но само богати на протеини и въглехидрати храни. Не можеше да се откаже единствено от сладоледа, но пък нали все пак бе човек.

Беше се потрудил доста. Но си струваше, помисли си Роузън, докато се оглеждаше малко суетно в огледалото на стената. Сега тялото му бе само от мускули. Имаше добре очертани, силни челюсти без никакви тлъстини около брадичката. Не можеше да направи нищо за оредяващата си коса и сивите нишки по слепоочията, но в общи линии изглеждаше добре. И го знаеше. Как да не го забележи? Сега правеше секс много повече. Жените му налитаха във фитнеса. След тренировката. Докато тичаше сутрин. На партита. На бейзболни мачове. Да, Нейт Роузън беше голям привърженик на спортуването.

Бе излизал на срещи с няколко от жените, които бе срещнал на светски изяви, но не за дълго; нито една връзка след развода му не бе продължила повече от пет месеца. Но това не го притесняваше. Не бързаше да надене отново златната халка. След години вярност към една себична в сексуално отношение жена, Роузън прекалено много се наслаждаваше на свободата си, за да се откаже от нея. Ако се появеше подходящата жена — добре. Но подхождаше предпазливо. Първия път беше сбъркал.

Включи кафе машината и зачака приятно горчивият аромат на кафето да изпълни просторната кухня. Обичаше тези мигове сутрин, когато стоеше сам, влизаше в ритъм, настройваше се за поредния ден в офиса. Забавляваше се като главен редактор на „Уестсайд“: списанието не само бе много модерно, но и — откакто той заемаше поста на главен редактор, много печелившо.

Всъщност говореше се, че ще го повишат. Хенри Бърнбаум, директор на компанията за Източния бряг, трябваше да се пенсионира през есента. Президентът Матю Гауърс беше казал на Нейтън, че той е първи в списъка с кандидати за поста.

Директор. „Чудесен начин да навършиш четиридесет години“, помисли си с усмивка Нейтън. Погледна през прозореца към Сентръл парк, наслаждавайки се на ясното синьо небе, на слънцето и на собственото си чувство за успех.

Може би се държеше прекалено строго с Топаз Роси.

„Защо, по дяволите?“, запита се Роузън, ядосан на себе си. Какво изпитваше към това ново хлапе? Някакво талантливо, амбициозно момиче, което работеше в офиса само от месец? Не можеше да спре да мисли за нея. Завладяваше го ентусиазмът й, очароваше го интелигентността й, дразнеше го арогантността й. На нейната възраст той не изглеждаше толкова самонадеян. Или поне така смяташе. А тя несъмнено се държа много нахално онази вечер. Но щеше ли да реагира така, ако беше някой мъж? Нямаше ли само да се засмее, да каже да се успокои? Каква беше тази глупава мисия на живот и смърт, на която я бе изпратил? Дейвид Ливайн? Как не! Сякаш някакво си хлапе може да измъкне интервю от него. Сигурно тази сутрин опразва бюрото си в офиса. А Топаз Роси наистина имаше талант, Нейтън смяташе, че един ден от нея ще излезе добър журналист. Като неин шеф не биваше да изкарва върху й яда си от собствените си чувства към нея.

„Защото, призна си Роузън, докато слагаше пушена сьомга върху хлебчето, аз наистина имам чувства към това момиче. Харесвам я. И я желая“.

Но това бе съвсем естествено. Тя беше красива, с тези огромни нежносини очи и буйна къдрава червена коса. Нямаше как да не се замисли за косъмчетата по други части на гладкото й, младо тяло. Имаше голям бюст и талия, която би могъл да обгърне с две ръце, а под нея — примамливо закръглено дупе. Роси можеше да краси рубриката за бански костюми на „Спортс Илюстрейтид“, затова беше съвсем нормално да си я представя в мислите си така. На плажа, по оскъдни бикини. Гола отгоре му. Докато я люби бавно, в джакузито на горния етаж.

Усетил първите тръпки в слабините си, Роузън с мъка откъсна мислите си от тези видения. Топаз бе прекалено млада. Той презираше мъжете на средна възраст, които тичат след ученички. А и без това можеше да има безброй момичета, не търсеше секс в работата си. През деветдесетте години романтичните закачки в офиса бяха абсолютно табу. Това винаги бе лоша идея, но в днешно време човек дори и не мислеше за подобно нещо. Дори комплиментите в офиса бяха табу, за бога. Ако Топаз бе малко по-възрастна, щеше да го осъзнава. Нямаше да му се предлага толкова очевидно, е тези нейни усмивки, бездиханни погледи и прилепнали тениски. Беше добро дете. А той трябваше да се държи като отговорен зрял човек.

„Тази сутрин, реши Роузън, ще извикам хлапето и ще я оставя да й се размине само с предупреждение. Строго предупреждение“.

„Дейвид Ливайн и Топаз Роси, помисли си той усмихнат. Все едно да хвърлиш християнин на лъвовете“.

 

 

— Какво й става на Топаз? — обърна се Елиз към Джоузи. — Цял ден е на телефона.

— И разглежда обявите за имоти във „Вилидж Войс“ — добави музикалната редакторка. — Не знам. Предполагам, че ще се мести в ново жилище.

— Със заплатата, която й плащаме ли? — невярващо сви рамене Елиз.

 

 

Топаз усещаше как пулсът й се ускорява. Из вените й течеше адреналин. Слава богу, че го имаше Джейсън Ричмънд! Слава богу, че изобщо се бе заприказвала с него! Как е могла да е толкова сляпа?

Чакаше на телефона Джефри Стивънс. Усещането беше невероятно хубаво. Вдъхновението я бе озарило като гръм от ясно небе, след като Джейсън я остави сутринта. Значи статията струваше петдесет хиляди долара и тя не го бе забелязала? Е, добре. Сега щеше да изкара от нея сто хиляди. А също и да получи своето отмъщение.

Трябваше да действа тайно. И много бързо.

— Госпожице Роси.

Най-сетне. Този отсечен английски акцент, който си мислеше, че никога няма да чуе отново, не и след като Чарлс Гордън с едно обаждане бе пратил в забвение студентските й статии. О, спомняше си много добре. „Господин Стивънс не е свободен“. „Господин Стивънс не е в офиса“. „Господин Стивънс ме помоли да ви предам, че не можем да използваме материала ви, госпожице Роси. Съжалявам, ако се е получило някакво недоразумение“.

Топаз усети как италианската й кръв пулсира във вените, развълнувана от перспективата да си отмъсти.

— Получих факса ви — каза Стивънс. — Много интересен откъс.

„Аха, интересуваш се от този материал, нали, глупак такъв?“.

— Там, откъдето е взет, има още много, господин Стивънс. Доста повече. И касета към него.

Последва пауза. Топаз направо си представяше как алчното копеле се облизва.

— Много бихме искали да публикуваме тази история, госпожице Роси. Вие ще бъдете представена като автор, разбира се. Ще има и ваша снимка.

Тя едва не се изсмя на глас. Сигурно си мисли, че още е в колежа.

— Разбира се — съгласи се тя. — Това е стандартна процедура. Сега трябва да обсъдим дребния въпрос със заплащането ми.

— Бюджетът ми е ограничен, госпожице Роси — студено изрече Стивънс, сякаш за да покаже отвращението си към подобен търгашески подход.

Топаз се ухили.

— Моите възможности не са — отбеляза тя.

Тишина. Той усещаше как му се изплъзва.

— Какво искате?

— Седемдесет хиляди лири — хладно отсече Топаз. Номерът на факса в офиса не се изписваше и тя искаше той да си мисли, че все още е в Англия. Това представляваше важна част от плана. — Днес. Преведени директно в банковата ми сметка. Получавате изключителните права за Европа и трябва да я отпечатате в „Съндей Таймс“ следващата седмица. Ще ви пратя днес по факса първата част от статията, с касета към нея, която ще ви бъде доставена по куриер в офиса. Ако си получа парите, ще имате втората половина от историята утре.

— Как да съм сигурен, че не е пълна измислица?

Топаз вдигна диктофона си към слушалката и натисна копчето, като остави касетата да се върти двайсетина секунди.

— Това трябва да е достатъчно, господин Стивънс. Ако не можете да ми се доверите, просто кажете и ще я продам на „Мейл он Съндей“. Ще направим ли сделката?

— Да, по дяволите! — изсъска той.

Топаз чу затварянето на телефона отсреща. Усмихната, тя се обади в банката си.

 

 

Нейтън пристигна в „Уестсайд“ около единайсет и петнайсет и отиде направо в кабинета си, като отказа да отговаря на всякакви обаждания, не провери пощата си, а съсредоточено прегледа предложения бюджет за новото цветно приложение, което бордът на директорите искаше да се направи. Никой не го обезпокои; Роузън от години имаше навика да се концентрира изцяло върху най-належащия проблем и да се оправя с останалото после. Ако Близ искаше нов макет за очерците или Джоузи планираше да пусне промоция за някой рок концерт, можеха да се срещнат с Нейтън, но само следобед. Ако извикаха в кабинета му някой преди два часа, всеки знаеше, че е станало нещо.

Точно на обяд вътрешният телефон на бюрото на Топаз Роси звънна.

— Да — разсеяно вдигна тя, приведена над пресмятания за ипотеки.

— Топаз? Обажда се Ориъл — представи се асистентката на Нейтън със съчувствие в гласа. — Би ли дошла веднага в кабинета на главния редактор? Иска да говори с теб.

— Разбира се — каза Топаз и усети как дланите й се потят.

Господи, дано бе постъпила правилно. Не че трябваше да се притеснява. Беше богата. Или поне малко по-богата. „Седемдесет хиляди лири са сто хиляди долара“, напомни си строго Топаз, опитвайки се да успокои нервите си и да накара стомаха си да спре да я присвива от страх. Стана, подръпна надолу по бедрата си полата в безуспешен опит да я направи малко по-дълга и прихвана непокорните си червени къдрици в стегната опашка. Нямаше полза. От остъклената врата към офиса на Елиз я гледаше отражението й — добре оформените й, дълги сякаш до безкрай, крака, елегантната черна кожа, обгърнала предизвикателно дупето й, тънката талия, подчертана от кожен колан, и пълните гърди, стърчащи по младежки нагоре и напред, напращели под стегнатата прегръдка на снежнобялата й блуза. Всъщност конската опашка дори добавяше сексапил — с нея приличаше на рано съзряла ученичка.

Изчерви се и махна синята шнола, която държеше косата й вдигната, грабна статията си и касетата и закрачи по коридора към кабинета на Нейтън Роузън.

Защо ме е грижа дали ще ме уволни? — разбунтува се наум Топаз. — Мога да си намеря друга работа на секундата. Нямам нужда от „Уестсайд“.

Но знаеше, че има значение. И то голямо. Защото Нейтън Роузън работеше в „Уестсайд“.

— Здравей, Топаз — каза Ориъл. — Можеш направо да влизаш.

Без да бърза, прекрачи прага на кабинета с невероятен изглед към града. Нейтън, който ядосано приказваше по телефона на идиш, й махна да седне. Топаз грациозно приседна на черния кожен фотьойл срещу бюрото му, като се стараеше да изглежда като човек, свикнал да се пазари. Като човек, който продава гореща история на два вестника всеки божи ден. А не като някой, който се ужасява от мисълта, че току-що е провалил кариерата си.

Нейтън изръмжа в телефонната слушалка и затвори, после седна тежко на стола си и я изгледа строго.

— Спомняш си последния ни разговор — започна той.

Топаз събра целия си кураж.

— Да — отвърна тя. — И взех интервюто.

Редакторът повдигна вежда.

— Записах го на касетофона — изтърси бързо Топаз. — Искам да кажа, маскирах се и го записах тайно. Скрих диктофона в… под дрехите си и той си призна всичко, така че написах статията и имам копие от касетата и… всичко е тук — довърши тя, останала без дъх, като бутна листовете и касетата към него.

Нейтън изгледа продължително протежето си, после хвърли поглед към най-горната страница с интервюто, без да си дава труд да го разгърне. След това бавно върна погледа си върху Топаз.

— Добре, хлапе — студено каза той. — Какво си направила?

— К-какво искате да кажете? — заекна тя.

Роузън въздъхна.

— Госпожице Роси — започна той, — редактор съм на това списание от две години. Журналист съм от осемнайсет. Мисля, че много добре мога да различа гузната съвест. Сигурен съм, че наистина си взела интервюто, както казваш. Това би трябвало да е страхотен удар, нали така? Но ти влезе тук, сякаш си била извикана при училищния директор, а не сякаш искаш да ми кажеш, че си кандидат за наградата „Пулицър“. Така че, моля те, не обиждай интелигентността ми. Спести малко време и на двама ни и ми кажи какво си направила.

Топаз преглътна с усилие.

— Добре — каза тя. — Аз… продадох европейските права върху историята на „Съндей Таймс“ и те ще я отпечатат следващата седмица. Но си мислят, че още съм в Англия. Не знаят, че съм тук, затова не поискаха правата в световен мащаб. Което означава, че можем да я отпечатаме на първа страница в сряда и пак да сме първи с публикацията.

— Нека да си изясня ситуацията — бавно изрече Нейтън. — Продала си тази история на друго издание, на голям международен вестник, и предлагаш да им погодим номер, като първи отпечатаме статията в Америка. Където тя, разбира се, ще се превърне в новина, която ще обиколи света и така ще стане на практика неизползваема за тях.

— Да — призна Топаз тихо.

Гласът на Роузън бе спокоен.

— Колко получи за нея?

— Сто хиляди долара — промърмори тя.

— Сто хиляди долара — повтори той. — Разбирам. А какво искаш от мен? Дял от акциите на компанията може би?

— Не, не! — възрази Топаз. — Кълна се. Исках само да ме направите репортер…

Гласът й потрепери издайнически и тя впери очи в полата си.

— Остани на мястото си — нареди Нейтън. — Докато аз чета този изключително скъп пример за журналистическо разследване.

Топаз седя пет минути, които й се сториха като пет часа, въртяща се от смущение на стола си, докато Роузън четеше статията с безизразно лице. Явно щеше да я уволни. Явно смяташе, че е нарушила всички етични правила в кодекса на новинарите. Господи, а тя само искаше да угоди на този мъж! Той беше великолепен! Но не показваше, че дори е забелязал присъствието й, освен ако не искаше да й се развика или да й направи забележка за някоя дреболия. Колкото по-къси бяха полите й, колкото по-прилепнали блузите й, толкова по-безразличен изглеждаше Нейтън. Не можеше да го разбере. Никога не бе попадала на мъж, който поне да не я изгледа с възхищение. А Нейтън Роузън определено не беше гей — според другите момичета в офиса той бе истински женкар извън „Уестсайд“. „Тогава какво, по дяволите, ядно си помисли Топаз, не ми е наред?“

Най-накрая Роузън вдигна очи и за нейна изненада се усмихна.

— Та какъв точно репортер искаше да ставаш?

— Моля? — успя да изрече тя озадачена.

— Хайде, Роси — каза Нейтън. — Впечатли ме. Кажи ми какво искаш да правиш. Как можеш да продаваш още повече списания за мен.

— Бих могла да водя рубрика — обясни Топаз. Беше първото нещо, което й хрумна. — За Ню Йорк. Като новодошъл в града човек. За нещата, които повечето хора не забелязват — ще ги накарам да погледнат с нови очи на Манхатън. Ще я нарека „Сцена Ню Йорк“.

— Ами заплатата ти? — попита все така усмихнат Роузън.

— Трийсет и пет хиляди долара — смело заяви тя.

Нейтън сви рамене.

— Това е с десет хиляди повече, отколкото получават новите репортери.

— Но аз ще водя рубрика. И както ви казах и по-рано, съм по-добра от тях.

— Не насилвай късмета си — каза Нейтън.

Протегна ръка над бюрото си и Топаз енергично я сграбчи, усещайки лек удар от сексуален заряд, когато неговата длан докосна нейната.

— Поздравления, хлапе! — каза той. — Направи удар.

— И не ми се сърдите, че я продадох на английския вестник?

Нейтън се засмя.

— Роси, това е първата проява на инициативност, която показваш, откакто дойде тук.

— И трийсет и пет хиляди на година! — въздъхна тя.

Той отново й се усмихна.

— С такава история можеше да поискаш и петдесет хиляди. Но ти не би се отметнала от ръкостискането ни, нали?

— Ах, ти, негодник! — ядоса се Топаз.

Нейтън се засмя на глас.

— Спокойно. Смятай го за важна част от обучението си. Не си единствената, която може набързо да спретне номер някому, хлапе. Само помни — все още съм по-добър от теб в това.

В продължение на няколко мига тя го гледаше гневно, но после се разтопи от топлотата в закачката му и се усмихна. „По дяволите, по дяволите, колко е привлекателен само!“

— Искаш ли да пийнем по бира, за да го отпразнуваме? — предложи тя предпазливо.

Нейтън Роузън я огледа от глава до пети — напращелите гърди, тънката талия, закръгленото дупе и тези дълги, красиви крака — и се почувства жестоко изкушен. Желанието й бе изписано върху пламналото й лице, издаваха я и апетитните, настръхнали зърна на гърдите й.

— Не, трябва да работя — отвърна той. — За разлика от някои други хора, за които се сещам.

Тя се обърна да си ходи, като се опита да скрие разочарованието си.

— Топаз — обади се Нейтън, — можеш да си вземеш свободен ден. Иди си намери нов апартамент. Свърши добра работа.

— Благодаря, шефе — небрежно отвърна тя и излезе от кабинета му, като затвори вратата зад себе си.

След като си бе отишла, Нейтън Роузън дълго се взира в статията на бюрото си. Трябваше внимателно да наблюдава това момиче. Защото, освен ако не го лъжеха инстинктите му, амбициозната малка италианка беше сила, с която трябваше да се съобразява.