Луиз Бегшоу
Работещи момичета (37)

Тридесет и седма глава

Главната конферентна зала на „Моън Макаскил“ бе претъпкана. По цялото протежение на ореховата маса бяха сложени монитори „Куотрън“ и имаше толкова много телефони и факс апарати, че стаята приличаше на междузвездния кораб „Ентърпрайз“. Ник Едуард бе накарал да донесат и няколко широкоекранни телевизора, така че да могат да наблюдават реакциите след обявяването на сделката.

Мястото изобилстваше от повече милионери, отколкото някой кънтри клуб в „Хамптънс“ от посетители: инвестиционни банкери, финансисти по дълга, адвокати, индустриалци от осемте най-големи американски и канадски конгломерати и представители на шест банки. Дванайсет етажа под тях репортери на CNN и фотографи от „Джърнъл“ вече се караха за по-добро място на тротоара. Никой не можеше да повярва — това приличаше на „Варвари пред портите“ втора част и никой не бе разбрал! Как, за бога, е била подготвена тази сделка, без някой да надуши нещо?

— Къде, по дяволите, е Топаз Роси? Тук всеки момент ще настане истински ад, а аз не мога да открия проклетия си директор! — беснееше Мат Гауърс пред Джош Оберман. — Секретарката й не си е на мястото, Харви не я е виждал от обяд… не е оставила никакви съобщения на моята секретарка.

— Роуина е имала среща с нея в три часа — каза му председателят на „Музика“. — Потърсих я на телефона в колата й на път за тук. Явно са напуснали сградата заедно по някаква причина, защото Гордън не отговаря на мобилния си телефон. Тами Лилмън ми каза, че е отменила срещата си с Ханс Бауър, за да се види с Майкъл Кребс, а после отишла направо в „Америкън“…

— Да, но вече е четири и половина. Трябваше да са тук! Къде е проклетата секретарка на Роси? — питаше на висок глас Гауърс.

Оберман изсумтя. Щяха да направят офертата сега. Щом Гордън е толкова глупава, че да пропусне купона, проблемът си е неин.

— Вероятно имат някакво оправдание — каза той.

Мат Гауърс погледна през прозореца към тълпата бизнес журналисти долу. Беше ядосан; представяше си как ще се появи на страниците на вестниците тържествуващ, редом с Топаз като негов наследник на поста. Едва ли бе прекалено да иска поне мъничко блясък в края на кариерата си като ръководител на компанията?

— Е, дано да е добро — мрачно отвърна той.

 

 

— По-бързо — настояваше Роуина. — За бога! Това ли е най-доброто, на което си способен?

— Не мога да карам по-бързо, без да наруша закона, госпожо — невъзмутимо отвърна шофьорът.

— Тогава наруши проклетия закон! — сопна се тя. — Или ти се иска мигновено да се преквалифицираш в акушерка?

Човекът видимо пребледня и натисна педала на газта докрай.

— Боли! — стенеше Топаз, стиснала с все сили ръката на Роуина. — Ооо…

Лицето й се изкриви от болка, когато я разтърси поредната болезнена контракция. Роуина я наблюдаваше със съчувствие. Прецени, че сега са на около пет минути.

— Справяш се чудесно — успокояваше я тя, доколкото можеше. — Дръж се. Много скоро ще стигнем до болница „Маунт Синай“.

По мокрото от пот лице на Топаз се изписа кратка измъчена усмивка.

— „Много скоро“? Почнала си да се превръщаш в американка, Роуина.

— Как пък не — възрази тя и се усмихна на другата жена.

— Напротив.

— Как пък не.

— Напротив. Господи! Господи! Ооо!

— Всичко е наред, Топаз. Почти стигнахме. Тук имат най-добрите обезболяващи в града — мърмореше Роуина, докато я галеше по косата. — Опитай се да дишаш. Не ви ли учат да дишате по специален начин?

— Това са пълни глупости — просъска Топаз през стиснати зъби.

— Така ли? — попита Роуина, като се мъчеше да откъсне мислите й от болката.

„Карай я да приказва, просто да не спира…“

— Вероятно. Пропуснах повечето от уроците — призна си Топаз.

— Винаги си правила така — напомни й Роуина.

Топаз успя да се усмихне.

— Като че ли ти пък беше примерна студентка.

Роуина продължи да бъбри, докато пръстите на Топаз стискаха до болка китката й.

— Лекциите не бяха важни. Съюзът беше — каза тя. — Имах си приоритети.

— О! Ооо, боже!

— Няма нищо, скъпа. Няма нищо — промълви Роуина, докато гледаше как коремът й се свива от поредната контракция.

„Та тя ще роди направо на седалката в таксито!“.

— Минавай на червено! Само ни закарай! — развика се тя на шофьора.

— Роуина — задъха се Топаз, — ще си имам близнаци! Ще имам две бебета!

— Знам, скъпа — каза Роуина и я притисна силно. — Знам.

 

 

Майкъл Кребс чу новината по радиото в колата си.

„Шокът от последния час на Уолстрийт е изненадващата враждебна оферта за южноафриканския конгломерат «Меншън Индъстрис», собственост на прословутия Конър Майлс, съобщи диджеят. Офертата, обявена на четири долара и трийсет цента за обикновени акции, е дело на сложен консорциум от инвестиционни банки и фирми, опериращи в сферите, в които «Меншън» има интереси. Определена е обща цена от пет милиарда долара за цялата сделка. Засега господин Майлс отказва да коментира, но директорският борд на компанията му е свикал извънредно съвещание в Манхатън, за да обсъди офертата. По странно стечение на обстоятелствата двете най-важни компании в консорциума са «Америкън Магазинс» и «Музика Рекърдс», за които напоследък се говореше, че са обект на интерес от страна на «Меншън» в сферата на медийната индустрия. Ако случаят наистина е такъв, може би сме свидетели на най-мащабната защита в стил «Пакмън» в американската финансова история“.

Без да продума, Кребс нави волана, направи ляв завой и се отправи към „Моън Макаскил“.

Както и при всеки друг важен момент в кариерата си, той искаше да бъде до Роуина, когато това стане факт.

 

 

Зад сцената на „Глоубън Арина“ в Стокхолм, Швеция, продуцентският офис на „Атомик Мас“ кипеше в предстартова треска за шоуто. Счетоводителят на турнето Нийл Джордж разглеждаше приходите от продажбата на билети, сценичният мениджър Джак Халпърн крещеше на група местни служители от екипа, които не бързаха достатъчно с подготовката на оборудването, а Уил Маклауд крачеше наоколо и търсеше шефката си. Най-сетне я намери до главния вход към сцената да преговаря за допълнителни концерти в Скандинавия с един отчаян организатор.

— Четири долара и трийсет цента — каза Маклауд.

— В момента говоря аз — ядоса се организаторът, че някакъв едър мъжага прекъсва настоятелните му молби да му позволят да насрочи поне още един концерт през лятото.

— О, така ли? — отвърна Маклауд и го изгледа толкова страшно, че другият направо се дръпна настрани. — Е, ако поискаме да свирим на някаква си гигантска топка за голф през юли, ще ти се обадим.

— Уил! — укори го Барбара неохотно, като приглаждаше с ръка костюма си от „Норма Камали“ и се стараеше да не се засмее.

Сферичният купол на „Глоубън“ наистина малко приличаше на топка за голф… „Господи, виж само каква физиономия направи Долф Листръм“.

— Четири долара и трийсет, Барбара — пак рече Маклауд. — Джош Оберман звънна преди малко в офиса и каза да ти предам това веднага.

Тя го погледна неразбиращо.

— Цената. Четири долара и трийсет — повтори той. — Той каза, че ти знаеш какво означава…

— Боже мой! Наистина са го направили! — възкликна мениджърът. — Роуина Гордън обади ли се?

— Какво са направили? — попита Маклауд.

— Сделка за пет милиарда долара… трябва да се добера до телефон — каза Барбара и се заоглежда възбудено. „Дали вече са отишли на търг?“ — Заложили сме милиони в това.

— Осемнайсети юли? — предложи организаторът със слаба надежда.

 

 

— Не ме интересува, дори и Ал Пачино да е. Не приемам никакви обаждания, ясно ли е? — сопна се Джон Меткалф на секретарката си. — На съвещание съм и не трябва да ме безпокоиш. Единственият човек, с когото искам да говоря, е годеницата ми.

— Да, сър — бързо каза тя и затвори след себе си.

Президентът на „Метрополис Студиос“ се загледа през прозореца към бляскавите офиси в „Сенчъри Сити“, огрени от яркото слънце на Лос Анджелис. Направо бе замаян от гняв.

„Нищо чудно, че й трябваха три седмици… «Меншън Индъстрис»! Пет милиарда долара! Съюз с «Америкън Магазинс»! Най-голяма сделка на десетилетието и тя не ми казва нищо!“.

Спомни си съвсем ясно колко пъти й бе заявявал, че тя не може да направи нищо, за да спаси „Музика“. Че да се съпротивлява на Конър Майлс е загуба на време.

„Сигурно се е смяла до сълзи. Не може да направи нищо ли? Само дето направо изтриха този тип от лицето на земята…“.

Ако тази сделка успее, осъзна Джон с неприязън, жена му ще стане по-влиятелна от него самия.

Той през цялото време я бе насърчавал, бе я подкрепял и бе щастлив, че до себе си има красива жена, която е преуспяла в кариерата си. Но в това уравнение винаги се бе включвал и категоричният факт, че той, Джон Питър Меткалф III, най-младият досега шеф на голямо студио, винаги ще остане наистина важният човек в двойката.

„В какво ще се превърна аз? В показен съпруг на един Рупърт Мърдок от женски пол?“.

Дори не можеше да се свърже с нея. Секретарката на Роуина нямаше представа къде е. Джош Оберман не можеше да му каже нищо. А мобилният й телефон и този в колата й бяха изключени.

Междувременно всеки час в офиса му звъняха поне сто човека от Западния бряг и всички предполагаха, че той знае какво става.

„Ще трябва да си поговорим, мрачно си помисли Меткалф. Наистина се налага да поговорим…“.

 

 

— Някакъв отговор? — обърна се Гауърс към Джералд Куин.

Атмосферата в стаята с дилърите се бе нагорещила с още няколко градуса; търговците крещяха в телефоните си, факс апаратите бълваха хартия по-бързо и от касов апарат в супермаркет, а мониторите „Куотрън“ проблясваха като луди.

— Почти нищо. Очаква се Майлс да пристигне с частния си самолет на летище „Кенеди“ — отвърна му младият анализатор. — Казва, че иска време, за да реагира.

— Това има ли някакво значение?

— Колкото по-дълго отлага, толкова по-зле за нас — отговори му Ник Едуард.

— Трябва да вдигнем малко градуса на напрежението — намеси се дрезгав глас. Джошуа Оберман се бе приближил от другия край на стаята, разочарован, че не може да се свърже с Роуина Гордън. Тя не отговаряше и на домашния си телефон. — Знаем, че това е щедро предложение за „Меншън“. Ценно е за нас само защото всеки от купувачите ни има място за част от компанията им.

— Вярно е — съгласи се Илай Лебер. — Няма начин някоя банка да подкрепи Майлс на тази цена на офертата.

— Какво предлагаш тогава? — попита Куин, за да угоди на възрастния човек.

— Предлагам да се обадим на „Меншън“ и да уведомим борда на директорите, че ако не получим подписите им до края на работния ден днес, цената ще стане четири долара и двайсет и пет цента. И четири и двайсет до края на понеделника — сопна се Оберман.

— Не можем да направим това — неуверено се намеси Гауърс.

— Защо не? — настоя Джош Оберман.

Джери Куин погледна към шефа си, усетил как във вените му кипи адреналин.

— Защо не наистина? — попита Едуард. — Господа, хайде да ги притиснем малко.

 

 

Роуина и ужасеният шофьор подкрепяха Топаз, докато стигнат до вратата на „Маунт Синай“, където веднага я сложиха на носилка и побързаха да я закарат в родилното.

— Не ме оставяй! — задавено помоли Топаз, стиснала ръката на Роуина, която тичаше редом с носилката.

— Никъде няма да ходя. Точно до теб съм — обеща тя и се обърна към санитаря: — Това е Топаз Роси. Планирала е да роди децата си тук… близнаци… контракциите й са на около пет минути.

— Кой е съпругът? — попита някой.

— Джо… — простена Топаз.

— Джо Голдстийн от NBC — обясни Роуина. — Помолих секретарката й да му се обади, но не знам дали е тук…

— Ще се свържем с него — обеща сестрата.

— Не искам Роуина да си тръгва! — задъха се Топаз, когато завиха към частното родилно крило.

— Можете ли да й дадете нещо за болките? — попита Роуина.

— Ти пък защо, по дяволите, плачеш? Не раждаш ти — сърдито се обади Топаз.

— Опитайте да се успокоите — обърна се към тях сестрата. — Всичко ще е наред.

 

 

— Искаш ли бургер? — предложи Джош Оберман на Майкъл Кребс. — Пица, бира, китайска храна?

— Не, благодаря — разсеяно отвърна Кребс. Той забеляза настаналия хаос в конферентната зала. — Какво, по дяволите, е това?

— Консорциум, който току-що е връчил ултиматум — осведоми го Ник Едуард. — Добре дошъл в света на безскрупулните сделки.

— А аз си мислех, че звукозаписният бизнес е пълен с гадни типове — коментира Майкъл. — Видяхте ли номера на влака, кой то е профучал оттук?

— Как е с пресата отвън? — попита Мат Гауърс.

— Пълна лудница — Кребс се разсмя. — За последно са ми обръщали толкова голямо внимание, когато излизах от едно парти заедно с Джо Хънтър и Синди Крауфорд.

— Къде, по дяволите, е Топаз Роси? — беснееше председателят на „Америкън Магазинс“.

— Къде е Роуина? — обърна се Майкъл към Джош.

— Това е големият въпрос — отвърна Оберман.

 

 

Сърцето на Джо Голдстийн никога не бе препускало така. Нито когато играеше като полузащитник в училище. Нито когато се явяваше на първото си важно интервю за работа. Нито дори когато бе изгубил девствеността си.

„Ще си имаме близнаци! Ще стана баща! Господи, ами ако тя вече е там…“.

— Ще имам близнаци — запъхтяно каза той на мъжа на рецепцията.

Таксито бе заседнало в задръстване, затова Голдстийн бе изскочил от него и бе пробягал шест преки.

— Така ли? — едва сдържа смеха си човекът. — Добре, господине. Как се казва партньорката ви?

— Роси. Топаз Роси, жена ми… аз съм Джо Голдстийн — обясни той.

— Да, господин Голдстийн, очаквахме ви — обърна се към него една усмихната сестра. — Бихте ли ме последвали.

 

 

— Обажда се Греъм Хакстън! — извика някой.

В залата моментално настъпи тишина. Хакстън беше председателят на директорския борд на „Меншън Индъстрис“.

Един от служителите колебливо протегна телефонната слушалка едновременно и към Мат Гауърс, и към Джош Оберман.

— Възрастта има предимство пред красотата — каза Оберман на Мат и я сграбчи.

Няколко секунди слуша какво казват отсреща.

— В такъв случай нашите адвокати ще влязат във връзка — спокойно каза той. — Благодаря ти, Греъм.

Затвори и се обърна към събралите се бизнесмени, които вкупом бяха затаили дъх като деца в навечерието на Коледа.

— Закопахме негодника! — възкликна той.

 

 

Джо нахлу през вратата в стаята на жена си и се закова на място.

Топаз седеше облегната на възглавници върху леглото, две мънички вързопчета стояха сгушени до гърдите й, а лицето й беше преобразено от такава силна любов, че той осъзна, че никога не я виждал по-красива. Тя вдигна глава.

— Имаме си син и дъщеря — каза тя.

— Обичам те, Топаз — изрече Джо, загледан в семейството си, а очите му се напълниха със сълзи.

 

 

Отвън, в коридора, Роуина Гордън намери телефонен апарат и потърси Джош Оберман на мобилния.

— Джош? Да не си на някакво парти? — попита тя, чула възбудени викове някъде наоколо му.

— Гордън? Ти ли си? — попита той. — Къде, по дяволите, се губиш цял ден? Цяла вечност се опитваме да се свържем с теб! Аз съм в „Моън Макаскил“ с целия екип!

— Какво? Обявихме ли вече офертата?

— Да, обявихме офертата! Освен това им дадохме ултиматум, принудихме ги да приемат, разменихме си подписи и купихме компанията! — направо викаше Оберман. — А ти го пропусна!

Тя погледна назад към стаята на родилката, където Джейкъб и Роуина Голдстийн бяха взети на ръце от баща им за пръв път.

— Не — каза тя. — Не съм пропуснала нищо.