Луиз Бегшоу
Работещи момичета (22)

Двадесет и втора глава

Полетът от летище „Кенеди“ до Лос Анджелис траеше пет часа и Роуина прекара по-голямата част от времето в работа. По принцип обичаше да лети. Харесваше й да се откъсне за няколко часа от телефоните, за да почете книга или да си помечтае. Обичаше усещането за лекота в стомаха си, когато самолетът излиташе или кацаше, и дори и сега леко се вълнуваше от полета от един град до друг. Но този път имаше разлика.

Отбеляза с молив няколко думи до точката за приходите от авторските права и за хиляден път й се прииска да е по-добра в сметките. Тази сделка имаше голямо значение за нея. Всеки процент във всяка клауза трябваше да е абсолютно точен.

— Шампанско, госпожице Гордън? — обърна се към нея стюардесата с любезен тон.

Досега елегантната бизнес дама бе отказала шоколадовите бонбони, ядките, коктейлите и основното блюдо от филе от морски език, омари или печен фазан, което предизвикваше завист у всяка друга първокласна авиокомпания в Америка. Момичето направо й се молеше.

Роуина се смили.

— Чудесно. Благодаря.

Стюардесата леко наклони кристалната й чаша и я напълни с бледозлатната течност, която тихичко шумолеше и се пенеше. Роуина й благодари с усмивка.

— Натоварено служебно пътуване? — тя погледна към купчината папки на празната съседна седалка.

— Да, малко — отвърна Роуина.

„Интересно, че е англичанка, помисли си стюардесата и отмина нататък. Британците обикновено не се обличат така добре“.

 

 

Роуина се облегна назад и отпи от шампанското си, доволна от почивката. Беше облякла тънък костюм с панталон от „Лиз Клеърборн“, свободен и лек, в нежно бежово. Бе го комбинирала с тъмнокафяви обувки от „Пие а Тер“ и снежнобяла блуза. Имаше лек грим: бледобежови сенки за очи, матово бронзово червило, почти незабележим руж на бузите. Дългата й руса коса бе прибрана на тила с шнола от черупка на костенурка. Изглеждаше напълно в стила на деловия свят през деветдесетте години: красива, спокойна, абсолютно делова.

Позволи си да се освежи с напитката и прехвърли наум програмата за пътуването си. Щеше да отседне в къща на „Холивуд хилс“, наета постоянно за посещенията на членовете на ръководството на „Музика Рекърдс“. Вече бе уредено да обядва с Джон Меткалф на следващия ден, а тогава, иронично си помисли тя, щеше да пие само минерална вода. Точно по време на този обяд не можеше да си позволи да свали гарда. Следваше „Колизеумът“, където „Атомик Мас“ щяха да изнесат първия си концерт на стадион. Чувстваше се едновременно горда и притеснена; независимо колко копия от „Хийт Стрийт“ бяха продадени, това бе първата дата от турнето, а те никога досега не бяха пълнили толкова голяма сцена.

Дори и „Атомик Мас“ можеха да се натъкнат на проблеми.

Справката за продажбата на билетите, която бе прегледала преди два дни, показваше седемдесет и пет процента разпродадени входни карти, а журналистите от световните медии чакаха с подострени моливи и безпощадни камери, готови да ги заклеймят като силно преувеличена сензация.

Тя потрепери. В музикалния бизнес „вчерашна сензация“ бе опасна обида — често се превръщаше в реално изпълнимо предсказание и никой, абсолютно никой не бе имунизиран срещу нападките в пресата — само какво направиха с последния албум на Майкъл Джексън!

„Всеки е критик, ядосано си каза тя, а онази кучка — Топаз Роси, е кралицата майка“. Още откакто „Атомик Мас“ бяха представили албума си в Лондон Топаз се бе постарала да навреди на групата, на Роуина и на „Лутър“.

„Няма да спре, докато не ме съсипе, размишляваше Роуина. Отровна змия. Иска да си отмъсти“.

Знаеше, че Роси е инструктирала поне трима човека в MTV и един в „Ролинг Стоун“ да критикуват жестоко концерта, вероятно имаше и други. И всички, които работеха за „Америкън Магазинс“, вече имаха мнение за шоуто, без изобщо да са го гледали, или поне така трябваше, ако държаха на работата си.

„Няма да се тревожа за това, каза си Роуина. Момчетата ще се справят. Те са най-добрата група на света. Сега трябва да мисля за важна сделка“.

Зачуди се дали Майкъл ще намери време да й се обади.

 

 

Все още се мъчеше с клаузите по задълженията за разпространението, когато самолетът се сниши за кацане. Океанът блестеше под лунната светлина и Лос Анджелис се простираше в мрака като искрящо бижу. За щастие, поне този път обслужването във ВИП секцията бе бързо и спокойно и куфарите й от „Гучи“ се появиха сред първите на лентата.

Тя се отпусна малко в лимузината. Сега знаеше съвсем ясно какво иска от Меткалф.

„И ще го получа, помисли си Роуина. Казват, че е костелив орех. Но аз съм още по-упорита. И много по-силно искам тази сделка“.

Колата зави наляво покрай хотел „Хайът“ на Сънсет булевард и се заизкачва по стръмните хълмове. Скоро след това спря пред къщата и Роуина остави шофьора да отключи портите и да занесе багажа й на верандата. Даде му бакшиш от двайсет долара. И защо не? Беше богата.

Светна лампите и се огледа, любопитна да види какво осигурява компанията за важните хора от ръководството. „Само че ти още не си от важните клечки, напомни си тя. Може би утре вече ще станеш“.

На кухненската маса пред огромна ваза с орхидеи имаше подробна бележка за нея от прислужницата. Кърпи, козметика, тоалетни принадлежности и пижами били приготвени за нейно удобство. В хладилника имало храна и напитки, а на печката — кафе с аромат на канела. Кабинетът до спалнята бил оборудван с компютър и факс машина, както и с различни уреди за фитнес, ако реши да поспортува. Във всекидневната можела да намери различни книги и видеокасети. Шофьорът и самата прислужница били на нейно разположение двайсет и четири часа в денонощието.

Изказваше надежда, че всичко ще е по вкуса на госпожица Гордън и че госпожица Гордън ще си прекара приятно.

„Кафе с аромат на канела?“, учуди се Роуина.

Телефонът звънна.

— Роуина Гордън.

— Госпожица Гордън? — попита отсреща приятен мъжки глас.

— Да, точно така казах — отвърна Роуина, леко подразнена.

— Обажда се Джон Меткалф.

— О! — промърмори тя и добави смутено: — Здравейте.

— Приятен ли беше полетът? — попита Меткалф, явно развеселен от смущението й.

— Да, благодаря — отвърна тя. — Много любезно, че се обаждате.

Не го попита откъде има номера. „Ще го оставя сам да се мъчи“, реши тя.

— Взех номера ви от „Музика“ в Ню Йорк — обясни той. — Реших да проверя дали се чувствате добре сама в Лос Анджелис.

— Много мило от ваша страна — каза тя. — Но аз съм голямо момиче и винаги ходя с пистолет.

„Защо съм толкова рязка с него? Предполага се, че трябва да го предразположа“.

Меткалф се засмя.

— Ясно, вземам си бележка. Какво ще кажете утре да отидем в „Айви“?

— Чудесно. Говори се, че имат невероятни раци с меки черупки.

— Роуина, да не искаш да кажеш, че никога не си ги опитвала? Човек не е живял истински, докато не опита тези вкуснотии — заяви той.

Е, много бързо се отказахме от обръщението „госпожице Гордън“, помисли си Роуина. Но всъщност нямаше нищо против. Той звучеше толкова топло и дружелюбно по телефона, съвсем не сладникаво и неискрено, както бе обичайно за Лос Анджелис и както бе очаквала тя.

— С нетърпение ще чакам да ги опитам, както и да се срещна с вас — любезно отвърна тя.

— Същото важи и за мен — легендарната Роуина Гордън! — каза той.

Легендарната Роуина Гордън ли? Вярно, беше само закачка, но й харесваше как звучи. Много й харесваше.

— Ще се видим утре, господин Меткалф.

— Моля те, наричай ме Джон. Надявам се, че изглеждаш също толкова добре, колкото звучиш по телефона — отбеляза той и затвори.

„Нахален тип“, помисли си Роуина. Но се усмихваше.

Включи котлона, за да претопли кафето. Щом си в Лос Анджелис, все пак… Хладилникът бе щедро зареден с шунка, пилешко, сладолед, пушена сьомга, маслини — храна, достатъчна за цяла армия изгладнели чревоугодници. В отделението за напитки имаше кана с коктейл „Маргарита“, изстудена двулитрова бутилка шампанско и бутилка джин „Гордънс“ до три кутии тоник. „Много мило!“.

Приготви си джин с тоник, разбърка големите кубчета лед в студената чаша и тръгна да разгледа апартамента. Всичко бе по последна мода и върхът на лукса. Всекидневната имаше изглед към склона на хълма и трите й стени бяха от стъкло, така че човек да може да се наслади на Холивуд и бляскавия град, разположен в подножието му, тих от тази височина и бавно движещ се в реки от светлина. В рязък контраст с бетонната гора в Ню Йорк, тук на хоризонта се очертаваха само две групички небостъргачи.

Роуина погледна отвъд Лос Анджелис към „Сенчъри Сити“. Джон Меткалф вероятно още се намираше в офиса си, зает със сключване на сделки, отхвърляне на сценарии, одобряване на филми. Той властваше над съдбите на стотици режисьори, актьори, продуценти, агенти. И точно в този миг — и над ръководителя на една звукозаписна компания.

 

 

Майкъл се обади на другата сутрин.

— Мислех си за теб снощи — каза той. — Правех секс с друга и си представях как ми правиш френска любов.

Роуина не можа да се сдържи. Усети как зърната й настръхват в отговор на неговите думи.

— Проникнах в нея — продължи той, — правех секс с нея и си мислех как ти ме поемаш в уста. Иска ти се да го направиш сега, нали?

— Да — прошепна тя, вече овлажнена.

— Докосваш ли се?

— Да — така беше.

— Усещам го в гласа ти — доволно отбеляза Майкъл. — Не ти е позволено да свършваш, докато не ти кажа. Ако беше тук, при мен, щях да свърша в устата ти и нямаше да ти позволя да се докосваш.

Роуина простена.

— Ако си играеш с пениса ми, искам да го правиш както трябва — не спираше Майкъл. — Ще трябва да погалиш с език тестисите ми и да обходиш с устни върха на пениса ми, а после да го поемеш много бавно и да ме накараш да свърша. Няма да има време да се галиш сама. Това не е мой проблем.

Тя потръпна, силно възбудена.

— Ще те накарам да ме молиш — каза той. — Ще извадя пениса си и ще го потъркам в лицето ти и по устните ти, докато не ме помолиш да го пъхна обратно в устата ти.

— Моля те! — изхлипа Роуина. — Моля те!

— Сдържай се малко — подразни я той. — Още не трябва да свършваш. После ще го пъхна пак в устата ти, дълбоко в гърлото ти. Ще сграбча главата ти с две ръце и ще те притисна към себе си. Ще потъвам в устата ти… може би ще спра по някое време и ще те накарам да ми кажеш колко ти харесва, какъв е вкусът му…

Дишането й бе напрегнато и накъсано.

— Ще го поемаш с уста винаги, когато поискам — рязко нареди той.

— Да — успя да изрече тя.

— Мога да те имам, когато ми се ще.

— Да.

— Сега искам да свършиш заради мен — заповяда й Майкъл.

Тя остана без дъх и стигна до оргазъм, тялото й се изви, разтворените й пръсти бяха влажни.

Майкъл се обади развеселен:

— Добро момиче, сега трябва да тръгвам.

— До скоро — прошепна тя.

Остави телефонната слушалка и се запита дали някога се е чувствала по-жалка и евтина. Но въпреки това копнееше за него. Господи, колко го желаеше!

„Аз съм пристрастена, помисли си Роуина. Пристрастена съм към Майкъл Кребс“.

 

 

Излезе на двора пред къщата, мокра и с копринено мека коса след душа, загърната в огромен мек бял халат и с голяма чаша прекрасно на вкус горещо кафе с аромат на канела. Навън я посрещна топлото ухание на стотици различни цветя. Настани се удобно в зелен плетен стол, наслаждавайки се на свежия и влажен утринен въздух, а наоколо й пееха птички.

— По дяволите — отбеляза тя, обръщайки се към един скорец, — лесно мога да свикна с всичко това.

Работа, работа, работа, крещяха мислите й, настроени на нюйоркска вълна. Какво си мислиш, че правиш? Предполага се, че уреждаш сделка за саундтрак с третото по големина филмово студио в света! Цели звукозаписни компании са били изграждани и върху по-малко. Тази сделка може да изкачи „Музика“ една, че дори и две позиции нагоре в световната класация, а що се отнася до твоето положение… в крайна сметка, искаш ли някога да станеш президент или не? Да не мислиш, че Ахмет Ертегън би си седял така да пие кафе? Размърдай се, момиче!

Роуина въздъхна.

Веднага! — нареди вътрешният й глас.

Тя неохотно изпи кафето на големи глътки и се върна вътре да преглежда диаграмите за продажбите в съотношение с класациите на бокс офисите.

По обяд вече се чувстваше крайно изнервена. Четири пъти се преоблече и накрая се спря на мокасини, черни джинси „Келвин Клайн“, тениска и безбожно скъпи слънчеви очила. Искаше да изглежда като жител на Калифорния и да създава впечатлението, че е прекалено важен човек, за да се притеснява за облеклото си.

„По дяволите! Наистина съм важна, каза си тя. Аз съм Роуина Гордън, изпълнителен директор на «Лутър Рекърдс» и най-нашумелият в момента ръководител в музикалния бизнес в Ню Йорк!“.

Той беше просто директор на студио. Толкова. Нали така?

 

 

Лимузината се движеше плавно из Лос Анджелис. Роуина гледаше през прозорците, които бяха огледални от външната страна, и отбелязваше наум забележителностите, покрай които минаваха по Сънсет булевард… „Рейнбоу“, „Рокси“, „Гефен Рекърдс“… това бе град, предназначен само за шофиращи хора. Спряха пред „Айви“ и тя слезе от колата самоуверено и спокойно, като се опитваше и вътрешно да се чувства така.

„Спокойно! Лесна работа е. Сделката е в кърпа вързана“.

— Аз съм Роуина Гордън и имам среща с Джон Меткалф — представи се тя на метр д’отела.

— Разбира се, госпожо. Насам, моля — бодро отвърна той и я поведе през пълния ресторант към най-добрата и най-уединена маса.

„Петнайсет на нула за Меткалф“, помисли си Роуина, използвайки метафората си за войната с Топаз Роси. Когато приближи, го видя да разглежда менюто с вината, безукорно облечен в тъмен костюм на „Хюго Бос“ с дискретни златни копчета за ръкавели. Тя подръпна тениската си и се почувства като глупачка. „Трийсет на нула“.

— Господин Меткалф — поздрави тя и протегна ръка. — Аз съм Роуина Гордън.

Беше шокирана и се опитваше да не се издаде. Беше толкова свикнала да е най-младият ръководител при всяка сделка. Но той едва ли бе много по-възрастен от нея; имаше гладка кожа, едро, стегнато и мускулесто тяло и светлокестенява коса с едва забележими бели косъмчета по слепоочията. Изглеждаше страшно привлекателен и с невероятни очи. Най-много да беше трийсет и пет годишен.

— Радвам се да се запознаем, Роуина. Моля, заповядай. И ме наричай Джон.

Искаше й се да му отвърне, че той също може да я нарича Роуина, но се насили и преглътна хапливата реплика. Това бе неговото шоу.

— Моля те, направи ми удоволствие и недей да настояваш да пием само минерална вода — каза той. — Коктейлите със сухи вина, подправени с касис, са разкошни. Ще поръчам и за двама ни, така че да не си ощетена по никакъв начин при преговорите. Моля те. Умолявам те.

Тя погледна красивия мъж, който се усмихваше насреща й и който в този миг театрално примигна няколко пъти, за да е по-убедителен в молбата си.

„Какъв чудак, помисли си тя одобрително. Би могъл да мине за човек от звукозаписния бизнес. Само дето се занимава с кино“.

Тя реши да не се придържа стриктно към предварителния си план.

— Добре, печелиш — съгласи се тя. — Не мога да гледам голям мъж да плаче.

Двучасовият обяд се превърна в тричасов, а после продължиха с чай, сервиран в порцеланови чашки и имитация на сребърен чайник от времето на крал Джордж.

— Сандвичи с краставички! Донесете ми сандвичи с краставички — настояваше Меткалф. — Тук има една английска лейди.

— Голям веселяк си, Джон — засмя се Роуина. — Никой в Англия не яде сандвичи с краставички. И никой не си хапва английски кифлички. И не всички се познаваме лично с принцеса Даяна.

— Сега да не вземеш да ми кажеш и че в Англия няма „Викторияс Сикрет“ — протестира Меткалф.

— Няма.

— Няма „Викторияс Сикрет“, луксозното английско бельо? — не повярва той.

— Изобщо — безпощадно повтори тя.

Меткалф се замисли над чутото с безутешен вид.

— Ами феята на зъбките?

— О, тя си е съвсем истинска — увери го Роуина и двамата избухнаха в смях.

 

 

— Дванайсет процента и увеличение с един процент, после половин процент, половин процент и половин процент през следващите четири години.

— Разкарай се от главата ми — отвърна тя.

— Сделката е такава, приемаш или се отказваш — настояваше Джон. — Още утре мога да я предложа на „Полиграм“.

— И те също ще откажат — заяви Роуина. — Няма да сключа сделката, ако сметките не са точни. И можеш да забравиш за правото на наследяване. „Музика“ не предава шедьоврите си. На пазара сме само за да купуваме, не ни интересува вземане под наем.

— Някога казвали ли са ви, че сте много костелив орех, госпожице Гордън?

— Често, господин Меткалф. Често.

— Надявам се, че бих могла да те изкуша да дойдеш на концерта утре — предложи Роуина.

— Какво, да ида на концерт на най-нашумялата група на света с най-красивата жена в цялата вселена? Ще трябва да проверя в бележника си дали съм свободен — подразни я Меткалф, докато стискаше ръката й на раздяла.

Роуина отвори вратата на лимузината и му се усмихна, като се надяваше жестът й да му се стори съвсем професионален.

— Чувствам се така, сякаш току-що съм изкарала девет рунда срещу Майк Тайсън — каза тя.

Той й хвърли бърз, разбиращ поглед.

— Така си е — съгласи се.

— Но все още съм на крака.

— Засега — каза Джон Меткалф. — Засега.