Луиз Бегшоу
Работещи момичета (34)

Тридесет и четвърта глава

Роуина Гордън никога досега не бе имала толкова власт, богатство и популярност.

Беше президент на „Музика“ в световен мащаб, първата жена на толкова висок пост в звукозаписния бизнес. Бе част от бляскава холивудска двойка. Бе закрила собствената си консултантска компания, реализирайки лична печалба от шест милиона долара. Бяха отпечатали големи статии за нея в „Нюзуик“ и „Форбс“. Появяването й на светски събития с Джон Меткалф се отразяваше от Мариса Матюс и Лиз Смит.

Роуина Гордън никога не бе изпадала в толкова трудно положение.

Ден и нощ се мъчеше да разбере финансовите отчети, ровеше се в миналото на компанията, разглеждаше различни защитни механизми. Роуина, Сам Нийл и огорченият Ханс Бауър се опитваха да накарат възможно най-много от големите групи да включат в договорите си „ключови“ клаузи, като така направят от „Музика“ по-непривлекателна мишена. Битката бе обречена. Конър Майлс изкупуваше пакети с техни акции винаги когато попаднеше на тях, прикривайки интересите си зад мрежа от холдингови компании и подставени лица.

Роуина Гордън никога не се бе чувствала толкова нещастна.

„За какво мислиш?“, питаше я Джон, след като бяха правили секс, а тя се обръщаше настрани, целуваше го и отвръщаше: „За нищо“.

Майкъл, Майкъл, Майкъл.

 

 

— Испания беше грешка.

Роуина Гордън седеше срещу Майкъл Кребс в ресторанта на хотел „Плаза“, отпиваше от отлежалия коняк и се стараеше гласът й да звучи също толкова уверено, колкото изглеждаше. Носеше свободна рокля на „Адриен Витадини“ от шифон в прасковен цвят, обувки на „Стюарт Вайцман“ и сапфирена гривна, нарочно подбрана в тон с годежния й пръстен.

Майкъл носеше джинси, черна спортна блуза и стари маратонки и излъчваше власт и самоувереност. Налагаше й се да мобилизира докрай достойнството си, за да не реагира физически на самото му присъствие.

— Не, не беше — спокойно каза той.

„Това ще се окаже сложно“, помисли си Роуина. Наистина бе трудно. Сега Майкъл бе на петдесет, черните му очи бяха все така приковаващи, косата — прошарена, а тялото — все така мускулесто в резултат на дългогодишните му усилия да се поддържа във форма. И за нея — тя се опита безуспешно да потисне тази мисъл още в зародиш — най-желаният мъж на света. По класическите стандарти за красота Майкъл изобщо не можеше да се сравнява с Джон Меткалф. Тя го знаеше. Никога не й се бе случвало, както с Джон, да остане без дъх просто от красотата му в определена поза или при определено осветление.

Но сексуалното излъчване на Майкъл витаеше около него като парфюм.

Забеляза, че той я гледа.

— Какво има? — попита Роуина.

— Мислех си колко се гордея с теб — каза Кребс.

— Благодаря ти — усмихна се тя, ядосана на себе си, че се разочарова от отговора му.

„Стига, Роуина. Той никога не те е лъгал. Никога не те е заблуждавал в това отношение. Направо заяви, че не те обича и никога няма да те обикне, каза, че ти е приятел и толкоз. Не те желае“.

— А също колко много искам да се върнеш при мен — добави той, без да я гледа.

— Престани, Майкъл. Не го мислиш сериозно — спокойно възрази Роуина.

— О, напротив — отвърна Кребс. — Наистина го искам.

— Обичаш ли ме? — попита тя, като се мразеше за показаната слабост.

Майкъл се бореше със себе си. Би било толкова лесно да отговори на това утвърдително и тогава тя никога вече нямаше да му откаже.

— Не — отвърна той. — Не те обичам. Но те желая. Липсваш ми, когато не си наблизо. Липсват ми твоите разтърсващи оргазми.

— Сега съм с друг — каза тя.

— Но на теб ти харесваше. Беше ни забавно заедно.

— Беше ни много забавно заедно — съгласи се тя, решена да запази спокойствие. — Но сега съм с Джон.

— И какво от това? — настоя Кребс.

— Какво искаш да кажеш? — рязко му отвърна Роуина. — Нямам намерение да му изневерявам.

— Дори не можеш да ме погледнеш в очите — изтъкна Майкъл и започна да я оглежда цялата, бавно, предизвикателно и изпитателно.

Роуина усети погледа му и се изчерви силно. Беше прав — не смееше да срещне очите му.

— Е, разкажи ми за Джон — небрежно подхвана Кребс. — Добре ли ти е с него?

— Да. Много добре, разбра ли? Стига, Майкъл! Не искам да обсъждам това с теб.

— Той задоволява ли те?

— Да, задоволява ме — предизвикателно отговори Роуина. Той все още се взираше изпитателно в нея. — И престани с това.

— Тогава ме погледни — нареди Майкъл. — Хайде, Роуина. Нали приятелят ти те задоволява, тогава защо те е страх да ме погледнеш в лицето.

Тя вдигна очи към него.

— Е, това ли е? Сега престани.

Беше влажна и толкова възбудена от него. „Господи! Това направо ме убива“.

— Той трябва да е страхотен мъж, щом може да те задоволи — отбеляза Майкъл и добави безмилостно, — за да свършваш с него така, както го правеше с мен.

— Да! — рязко отвърна тя. — Точно така. Сега млъквай, по дяволите!

Майкъл повдигна с ръка брадичката й и рязко обърна лицето й към себе си. Докосването му до кожата й бе като електрически удар.

— Това е вторият път, в който ме лъжеш — каза той. — Не ми харесва.

— Всичко свърши — каза тя.

— Мога да взема стая за нас тук, още сега — продължи Майкъл, сякаш тя не бе казала нищо. — Мога да те заведа горе и да те обладая на бюрото. Мога да правя секс с теб, паднала на ръце и колене на пода.

Роуина сведе очи към недокоснатата си плодова салата, осъзнаваща, че цялата е пламнала от страст.

— Моля те. Трябва да ме оставиш да си ида — прошепна тя.

— Няма да те оставя — каза той.

— Какво искаш? — попита тя, като вдигна глава и го погледна в лицето. — Какво искаш от мен? Постигнах успех и имам стабилна връзка без теб. Сега искаш да се върна при теб и да проваля всичко. Защо? Заради какво! Нали всичко е само секс? Нали винаги си твърдял така?

— Ти ме запленяваш — каза той.

Роуина затвори очи само за миг. Силното му личностно излъчване струеше през масата като топлина от открита фурна.

— Ти ме обичаш, Майкъл — каза тя.

— Не.

— Напротив, вярно е. Обичаш ме — заяви тя.

После стана и си тръгна.

 

 

Майкъл, Майкъл, Майкъл.

Бе се превърнало в мания.

Дори и когато организираше собствената си сватба, позираше за светските фотографи и се безпокоеше за съдбата на „Музика“, името му отекваше в мислите й като барабанен бой. След невероятния, фантастичен и разтърсващ екстаз, който бе изпитала в Барселона, не можеше да го изтласка в глъбините на съзнанието си.

Когато бе напуснала Ню Йорк, го бе загърбила напълно. Комбинацията от провала в работата и неочакваната среща с жената на Майкъл бе двоен удар, който окончателно я бе сразил.

„Каухайд“ й бе помогнала да си върне самоконтрола. Работеше за компанията ден и нощ. Имаше за какво да се бори. Можеше да забрави Майкъл Кребс и да се привърже постепенно към Джон, да преоткрие удоволствието от секса с друг човек.

Но сега се намираше отново в Ню Йорк, в неговия град, с неговата група, работеше с него всеки ден и съпротивата й бе напразна.

Обичаше го толкова силно, че чак я болеше.

Желаеше го толкова много, че направо й идваше да закрещи.

Една сутрин на път за работа се оказа, че се е отклонила много и отива към „Търтъл Бей“, където живееше той. Паркира мерцедеса си на няколко метра от къщата на семейство Кребс и остана загледана натам. В шест часа сутринта тихите зелени улички бяха пусти в предутринния полумрак.

Взира се във фасадата на къщата цели двайсет минути и след това си тръгна.

Знаеше, че е опасно. Глупаво и несправедливо към партньора й.

Кребс никога дори не бе признал, че имат връзка. „Ние сме просто двама приятели, които правят страхотен секс“, казваше той.

Беше го разпитвала за всичко. За братята му. За скованите му в емоционално отношение родители. За гимназията. Колежът. Как е загубил девствеността си. Всичко, което поне малко е свързано с него, безкрайно я интересуваше.

Сега започнаха да й хрумват нелепи идеи. Като това да разбере къде е лекарският кабинет на баща му и да си запише час за преглед, само за да види как изглежда Дейвид Кребс. Да открие художествената галерия, в която работи Деби, и да отиде да я зърне отново.

Роуина не направи нищо подобно. Летеше до Лос Анджелис всяка седмица, избягваше Майкъл и работеше по отбранителната стратегия на компанията на Джош Оберман. Поне това да остане на върха я вълнуваше страстно.

Защото какво би могъл да стори човек, когато вълшебната приказка се обърка? Когато намери любовта на живота си, а се окаже, че той принадлежи на друга?

 

 

— Мисля, че имаме проблем — гласът на Ханс Бауър беше дрезгав от притеснение.

— Не може да бъде, госпожице Марпъл — сряза го Джошуа Оберман.

Той седеше начело на масата в заседателната зала на борда на „Музика“ и се взираше във фотокопие на писмо, адресирано до Роуина Гордън от „Уодингтън, Едуард енд Харис“, адвокатите на „Меншън Индъстрис“.

През прозорците се виждаше Сентръл парк, окъпан от залязващото слънце, чиито лъчи се отразяваха от окачените по стените награди и трофеи, така че Роуина се чувстваше като замаяна. Обичаше този час от деня; златният албум „Холдинг Аут“ на Роксана Пердита искреше и хвърляше отблясъци по махагоновия под, албумът „Край Улф енд Ран“ на „Блек Айс“ проблясваше в сребристо, а огромните табла на „Атомик Мас“ за „Хийт Стрийт“ и „Зенит“ отразяваха слънчевите лъчи от двайсет платинени диска.

— Имаме цял куп проблеми. Като например този, че проклетата ни компания ще потъне чак до дъното. Нима ще седя тук и просто ще наблюдавам как тя минава в ръцете на някакви нещастни счетоводители — изруга Оберман.

Изглеждаше по-стар и побелял от всякога.

— Все трябва да има нещо, което можем да направим — обади се Роуина.

— Всъщност не смятам, че има — заяви Ханс Бауър, едва ли не доволен от факта. — Условията в това писмо са пределно ясни. Ако продължаваме да вмъкваме „ключови“ клаузи в договорите на нашите изпълнители, те ще ни съдят за раздробяване на активите. Притежават дялове от компанията ни и имат право да го направят. И адвокатите ни смятат, че ще спечелят.

— Няма да спечелят по отношение на „Атомик Мас“ — остро се намеси Роуина. — Аз ги открих, от години съм най-близката приятелка на мениджъра им и съм свързана с всеки аспект от кариерата им, включително от продукцията и дистрибуцията. Ако „Музика“ е искала да се върна, мога съвсем основателно да изтъкна, че съм настояла за „ключова“ клауза.

— Дори и да си права, делото може да се проточи с години. Могат да наложат запор на излизането на третия им албум — предупреди Морис Льобек.

— Имаме сили да се борим.

— „Меншън“ разполагат с повече.

— Тогава и ние трябва да имаме повече! Защо им е на тях звукозаписна компания, Морис? Към кого още са се насочили? Можем ли да използваме някаква обща стратегия за защита? — попита Роуина.

„Тези глупаци не дават пет пари за изпълнителите! Всички имат акции в компанията и искат да забогатеят. Е, да вървят по дяволите!“, ядно си помисли тя.

— Това е добър въпрос. Знаем, че Конър Майлс е южноафриканец — намеси се Оберман. — Има закони срещу това чужди поданици да притежават медийни компании.

— Медии, свързани с комуникациите. Не и звукозаписни — обади се Джейкъб Ван Рийс.

— Значи ще купим някое радио. Ще купим три — сви рамене Роуина.

— Ще ни съдят — възрази Льобек.

— Кои са другите мишени, Ханс? Не ми ли каза, че има и други? — попита Джош.

Старшият финансов директор на групата намусено повдигна рамене.

— „Прайм радио“ в Калифорния. Четири или пет малки издателски къщи, всекидневник в Чикаго и „Америкън Магазинс“.

— Този тип си мисли, че Съединените щати са някакъв супермаркет за него — разбесня се Оберман. — Опитва се да купи „Прайм радио“, нас и „Америкън Магазинс“ едновременно! Колко пари има все пак?

— Достатъчно — вкупом отговориха Бауър и Льобек.

— Бих искал да изтъкна, че „Музика Ентъртеймънт“ не е американска компания — добави Рийс и намусено погледна Роуина. — Нашата госпожа президент може и да го е забравила, тъй като през цялото това време работи в Ню Йорк, но „Музика“ е основана в Холандия.

— Това има ли някакво значение? — попита я Оберман, а кафявите му очи умишлено пренебрегваха останалите от ръководството. — Имам предвид във връзка с антитръста?

— Питай някой адвокат — отвърна президентът. — А също и инвестиционен банкер.

Оберман кимна и присви очи от болка.

— Добре ли си? — попита Роуина.

— Разбира се — отвърна възрастният човек с лека гримаса. — Само леко парене в сърдечната област. Нищо ми няма.

Обърна се към събраните около масата мъже и им махна да си тръгват.

— Засега приключихме, господа.

След няколко недружелюбни погледа към новия им президент Морис Льобек, Ханс Бауър и Ван Рийс излязоха от стаята.

— Роуина, може ли да поговоря с теб за минутка? — помоли Оберман, като сложи ръка на рамото й.

— Разбира се — отвърна тя.

Джош се озърна към масивните, блестящи врати на заседателната зала и изчака, докато Льобек ги затвори плътно след себе си. После рязко каза:

— Гордън, не искам тези хора да се доближават и на метър до нашите инвестиционни банкери.

Роуина кимна и блестящата й коса се разпиля по тъмночервената яка на роклята от „Ерве Лежер“, която бе избрала за това съвещание. В Париж наричаха Лежер „краля на прилепналите рокли“ и тоалетът плътно обгръщаше тънката й талия и леката извивка на дупето й. В комбинация с високите обувки на „Версаче“ и широка златна гривна, формално погледнато ставаше за делова среда, но под перфектната кройка и скъпата материя издаваше провокираща сексуалност. Оберман леко се бе усмихнал, когато я видя да влиза. Много добре познаваше Роуина и знаеше, че това е преднамерен жест към другите директори, които явно показваха колко им е неприятно, че се налага да докладват на една жена, и то доста по-млада от тях самите.

Разумната жена на ръководен пост би се спряла на строго консервативни костюми, свободни сака и неутрални тонове. Роуина целенасочено подчертаваше женствеността си — „приемете го, момчета“. Това се харесваше на Оберман; момичето никога не се бе подмазвало на когото и да било.

— И аз си мислех същото — съгласи се тя. — Те всъщност искат да бъдем погълнати. Ханс Бауър ме мрази от все сърце.

— Е, добре. Той и мен не обича особено. Кого ще наемем? „Моън Макаскил“?

— Все не се съгласяват на среща. Мисля, че някой друг вече ги е наел — отвърна Роуина.

Той забеляза, че тя е доста загрижена, тънките й пръсти потропваха безцелно по масата, зелените й очи бяха сериозни.

— Изплюй камъчето, хлапе — нареди Оберман и отново се присви от болка.

— Просто си мисля за онова, което Ханс каза за останалите мишени — отбеляза Роуина. Отблъсна стола си назад. — Май трябва да позвъня на няколко човека.

— Уведоми ме веднага щом намериш инвестиционна банка — каза той.

Едва когато Оберман се върна в апартамента си в „Пиер“ и намери на бюрото си броя на „Икономик Монтли“, той с лека тревога осъзна какво точно е имала предвид тя.

 

 

„Америкън Магазинс“. Опитват се да купят „Америкън Магазинс“, мислеше си Роуина, докато минаваше с мерцедеса си по Второ авеню.

В късната нощ градът бе потънал в ярките светлини на уличния трафик и неоновите билбордове. Тъкмо се връщаше от продължителна вечеря с Барбара Линкълн и срещата не беше никак окуражителна.

— Наистина искаме ти да притежаваш такава „ключова“ клауза. Не искаме да оставим Джош Оберман да гледа как „Музика“ потъва — бе споделила с нея приятелката й, докато хапваха печен фазан в „Лутес“. Но момчетата точно сега са на върха на славата си. Не мога да им гарантирам, че това ще продължи вечно, а трябва винаги да поставям техните интереси на първо място. Ако „Меншън Индъстрис“ погълне компанията, ние ще се махнем. Дори ако се наложи да разделя групата и да ги събера отново под друго име и с друг музикант на клавишните.

Роуина бе изтръпнала. „Музика“ без „Атомик Мас“ бе немислима.

Трябва да предотвратя това.

Макар шефът ми е да е прекалено стар, за да разбира какво върши, членовете на борда вероятно вече получават пари от Конър Майлс, а компанията е прекалено малка, за да устои на този хищник.

Опитват се да погълнат „Америкън Магазинс“.

Тя току-що създаде влияние там… това никак няма да й хареса…

Ще ме прати да вървя по дяволите.

Съвсем заслужено.

Докато вземе пощата си от портиера обаче, вече бе взела решение.

Джон я обичаше и това беше хубаво. И тя бе привързана към него. Не изглеждаше чак толкова зле.

Но в живота трябваше да има някаква страст. Нещо, което да обичаш толкова силно, че да изтърпиш всякакви унижения, за да го запазиш. Нещо, което да те кара да усещаш, че наистина си жив, а не просто съществуваш.

А без Майкъл Кребс й оставаше единствено „Музика“.

Роуина прекрачи решително прага на апартамента си, окачи палтото си и прегледа оставените съобщения. Джон. Джош, два пъти. Щеше да му се обади утре. Зак Фрийман бе звънял от Берлин просто за да я чуе. „Много мило от негова страна — помисли си тя, докато прекосяваше стаята, за да вдигне телефона, който бе почнал да звъни на бюрото й. — Кой, по дяволите, се обажда след полунощ? Не може пак да е Оберман… този човек не разбира от дума“.

— Ало? — обади се тя.

Само за миг настъпи пауза и Роуина внезапно разбра точно с кого разговаря.

— Здравей, Роуина — каза Топаз Роси.