Луиз Бегшоу
Работещи момичета (16)

Шестнадесета глава

Откритото съперничество започна с рубриката на Мариса Матюс „Хората в петък“, публикувана две седмици след партито.

След като бе видяла Топаз и Нейтън да се появяват публично като двойка и бе разбрала какво е станало с „Икономик Монтли“, Мариса не бе спестила нищо. И на двамата.

„Скандал на най-важното парти за годината… Служителка на «Музика Рекърдс» засрамва шефа си… Огнената червенокоска Топаз Роси… намеци за «преспиване с някого, за да вземе интервю»… спомняте ли си за тайнственото ексклузивно интервю с Дейвид Ливайн?… Внимавай, Манхатън, идва ред на Кариеристките!“.

— Това е нелепо! — заяви ядосано Топаз.

Захвърли вестника на масата в кухнята и набра домашния номер на Мариса Матюс.

— Какво искаш да кажеш с това? — попита тя.

— Кой се обажда, моля? — измърка Мариса, сякаш не знаеше.

— Топаз Роси — отвърна Топаз побесняла.

— Скъпа! — престорено мило се обади Мариса. — Да не би да си малко разстроена заради рубриката ми?

— Мариса, аз…

— Журналистически дълг, мила. Ти най-добре от всички би трябвало да го разбираш. Имам предвид какво само направи с онзи очарователен актьор.

— Той пребиваше жените! — сряза я Топаз, обидена от сравнението.

— Е, скъпа, нали не съм съсипала кариерата ти? Чиста истина е, че двете с приятелката ти направихте сцена на партито на скъпата Елизабет и беше толкова драматично! Всички онези приказки за територия и за преспиване с клиенти, за да вземеш интервю! Не че аз лично го вярвам, разбира се, но винаги ми е било чудно как успя да се добереш до онази история… тя стори чудеса за кариерата ти, а аз наистина имам дълг пред читателите си.

Направи пауза, после повтори с наслада.

— Пред милионите си читатели, особено в Ню Йорк — искам да кажа само, скъпа, че всеки, който е поне малко известен в този град, чете…

Отвратена, Топаз й затръшна телефона.

 

 

— Мисля, че е забавно — каза й Майкъл Кребс. — Но е страхотен начин да заявиш за пристигането си. Да не би да имате някакво общо минало с това момиче?

— Не ми се говори за това — уморено се обади Роуина.

Телефонът й не бе млъкнал цял ден, тъй като разни репортери непрекъснато искаха да публикуват статия за „Съперничките“ в различни списания.

Кребс кимна. Подобна история бе лоша новина.

— Оберман каза ли нещо?

— И още как! — кратко отвърна тя.

Шефът на компанията получаваше „Хората в петък“ по факса всяка седмица и никак не му беше харесало да види, че новоназначеният му изпълнителен директор е описан като главен участник в люта схватка на най-важното социално събитие на годината. Бе й изнесъл лекция относно подобаващото поведение в бизнес средите, завършвайки: „Знаеш ли какво, Роуина, много хора в тази индустрия не харесват факта, че съм поставил жена начело на компания. Не ми утежнявай положението, като им даваш оръжия в ръцете“.

Бе пламнала от срам заради укорите му, още повече — беше прав.

— Забрави за това — каза й Кребс. — И бездруго имаш достатъчно грижи с налагането на пазара на новата компания. Знам, че не ти е било леко.

— Вярно е. И все още е така — отвърна тя, напрегната и стресирана.

— Мога да ти помогна — предложи Майкъл и отметна косата от очите й.

Тя усети хладния метал на венчалната му халка да докосва слепоочието й.

— Проблемът си е мой. Сама ще се справя — заяви Роуина, но част от нея вече се питаше дали ще успее.

 

 

БУМ! „Атомик Мас“ бяха навсякъде. Буквално навсякъде.

По витрините на магазините. Имаше реклами в музикалните списания. Изкусно направени билбордове из целия град със снимка на момчетата, облегнати на една стена и загледани дръзко в камерите като дългокоси двойници на Джеймс Дийн. Една-единствена дума в дъното на плакатите казваше просто: „Очаквайте“.

MTV имаше изключителни права да показва видеоклипа и го използваше максимално. „Господи, понякога усиленото въртене на една песен означава точно това“, доволно си помисли Роуина, включи телевизора си и откри, че отново са пуснали техния клип.

Зак Фрийман стискаше китарата си като смъртоносно оръжие.

Алекс Секстън свиреше безпощадно на бас китарата и оглеждаше девойките отпред — привлекателни момичета, с очертани с тъмен молив очи, каквато бе модата сега сред феновете на алтернативната музика. Независимо от изисканите им модерни визитни картички, камерите показваха всички жени в състояние на доста старомодна сексуална възбуда.

Марк Томас се нахвърляше на барабаните си, сякаш току-що са обидили майка му. Следваха панорамни кадри от публиката, в която момчетата крещяха одобрително и се хвърляха един към друг в безумна блъсканица.

Джейк Уилямс изтръгваше такива звуци от ритъм китарата, че човек не вярваше на ушите си.

А вокалът Джо Хънтър, висок близо метър и деветдесет, мускулест младеж от Ланкашър с дълга кестенява коса и красиви, леко дръпнати очи, владееше цялата сцена, крачеше като див леопард и цялата му младост и неопитност нямаха никакво значение. Не му трябваше опит.

Беше роден за това.

Беше звезда.

— Но пускат ли я по радиото? Трябва да звучи в ефира — притесняваше се Джош, когато й звънна още първия ден, в който „Уорнърс“ бяха пуснали записа по радиото.

— Оберман — успокои го новият му изпълнителен директор, — звучи и по радиото. Включена е в програмата на всяка по-голяма радиостанция в Ню Йорк. Песента е истински хит.

— А стигна ли до другите пазари? До Далас, Лос Анджелис, Чикаго, Минесота? — попита Джош на другия ден. — От „Уорнърс“ се кълнат, че е така. Но не им вярвам. Ти ми кажи.

— Разпространява се като треска. Сякаш е заразно — увери го Роуина.

— Слушай какво. Този бизнес ще те подлуди — каза й той. — Забрави оксфордското си образование, речникът ти трябва да съдържа само две изречения: „Хит е“ и „Не е хит“.

— Това — твърдо заяви Роуина — е хит.

Оберман се засмя, дрезгавият му глас прелетя над Атлантика, пълен със задоволство.

— Може и да си права — каза той. — Този негодник Кребс! Мислех, че ни прави услуга, а той просто е надушил таланта. Сега получава пет процента от цялата печалба. Проклет негодник! От толкова време го познавам, трябваше да се досетя.

Роуина не можа да се сдържи.

— Ако беше дал милион и половина в самото начало — изтъкна тя, — сега нямаше да сме така изиграни. Защо изобщо ме накара да отида при Майкъл Кребс и да му предложа сто и петдесет хиляди долара? Сигурно си знаел, че това няма как да стане.

— Знаех — призна Оберман. — Какво да ти кажа, хлапе, беше импулс. Исках да те изпратя при него притисната до стената. Да видя какво ще измислиш. Имах предчувствието, че ще се сработите добре двамата, и исках той да се заинтересува от теб. Ако му бе предложила толкова пари, колкото искаше той, за него ти щеше да си поредният клиент. А „Атомик Мас“ — просто поредната група.

Роуина затвори телефона, убедена за пореден път, че Джош Оберман е един от най-коварните и умни хора на света. Колко добре познаваше Майкъл Кребс. И колко добре бе преценил нея самата.

А възходът на „Атомик Мас“ продължаваше с пълна сила.

Барбара Линкълн бе долетяла и се бе настанила в хотел „Парамаунт“, а Роуина трябваше да се среща там с нея всяка сутрин преди промоционалните обиколки. Официално това изобщо не влизаше в работата й. Роуина бе служител на „Музика“, а докато компанията изградеше собствена дистрибуторска мрежа, за „Атомик Мас“ в Америка отговаряше „Електра“. Но Барбара и групата настояха. Роуина, а обикновено и Майкъл Кребс се качваха в лимузината заедно с момчетата и се отправяха към сградата на „Уорнърс“, за да започнат с планираните за деня интервюта, фотосесии и разговори на живо по радиото със слушатели.

Тя нямаше никакво време за новата компания. „Остави това, помисли си Роуина. Ще почака“.

 

 

— Здравей, Роуина! Как си? — попита Барбара, докато я целуваше по бузата. Възхити се на тъмночервената й туника от „Дона Карън“, обувки от „Чарлс Дейвис“ и копринени чорапи от „Уолфорд“. — Изглеждаш страхотно.

— Ти също — отвърна приятелката й, като също я поздрави с целувка и възхитен поглед.

Барбара носеше прилепнала копринена рокля на „Армани“ с презрамки с мъниста, италиански обувки на висок ток и шал от „Ермес“. Всеки ден се появяваше в невероятно бляскав и съвсем непрактичен тоалет. Не се съобразяваше с дреболии като прахоляка в Манхатън или факта, че всички от „Уорнърс“ ходят с джинси.

„Трябва да й се признае, помисли си Роуина с усмивка, че Барбара не прави отстъпки пред нищо“.

— Това е единствената причина да работим с вас — подразни ги Марк. — Не можем да сме заобиколени от грозни жени. Лошо е за имиджа ни.

— За имиджа ни! Надут самохвалко — изръмжа Джо, като тупна барабаниста по рамото.

— Махмурлук? — попита Кребс, който седеше точно срещу Роуина в лимузината.

Бе й кимнал леко, когато тя се качи, но само толкова. Майкъл се държеше изключително предпазливо напоследък. Предишните похвали за таланта й бяха спрели напълно, а след пристигането й в Ню Йорк много рядко правеше комплимент публично. Наложи се Роуина да му изтъкне, че ако не признае пред всички, че са поне приятели, всеки би предположил, че имат връзка. Човек не може да се разгорещява и да изстива като айсберг без основателна причина. Господи, мъжете са толкова глупави. Особено умните.

Джо кимна намръщено.

— Ходихме в „Континентъл Дивайд“. Цяла нощ се наливах.

— Ще си платиш — каза Майкъл като строг баща.

Певецът само сви рамене, докато лимузината потегли плавно и се вля в трафика.

— Обаче не спомена, че е стоял буден цяла нощ с онези три момичета, които…

— Зак! — прекъсна го рязко Кребс, поглеждайки към мениджъра им, но китаристът се ухили.

— На Барбара изобщо не й пука — заяви той съвсем правилно.

Тя кимна и се усмихна на продуцента с елегантна небрежност. Роуина се удиви колко променена е. Само от няколко месеца се грижеше за рок групата и вече разбираше основните правила. Например че не бива да се месиш в сексуалния живот на членовете й.

— Могат да правят каквото си искат. Не са женени като теб, Майкъл — обади се Барбара. „А дори и така да беше, пак не бих се притеснявала изобщо“, говореше тонът й.

Кребс изсумтя.

Когато Барбара и момчетата от групата потънаха в обсъждане на промоцията на албума, той най-сетне погледна към Роуина. Хубава рокля. С нея приличаше на ученичка. Майкъл усети как се възбужда. Обезпокои се, беше възнамерявал досега да скъса с нея. Още малко и нещо непременно щеше да излезе наяве — тя щеше да каже на Барбара или да спомене на Джош, или момчетата от групата щяха да усетят нещо. Не трябваше да рискува Деби да разбере.

Обичаше жена си и направо обожаваше синовете си. Семейството си. Винаги бе твърдял, че то е най-важното нещо в живота. Собствените му родители му бяха осигурили охолен живот, но нищо повече; и до днес ги презираше за това. Психотерапията, която му струваше десет хиляди долара, го бе убедила, че прекалената му склонност към контрол над всичко е пряк резултат от това. Майкъл го вярваше. Спомняше си как бе решил, че щом нещата стоят по този начин, ще поеме контрола над всичко в живота си. Постоянно.

„Може би точно в това се състои притегателната сила на Роуина Гордън“, помисли си Кребс и бавно обходи с поглед стройните й прасци, сянката под ръба на полата й, а после продължи нагоре, сякаш чрез силата на волята си можеше да проникне през мрака, да се наслади на гледката на бледите й гъвкави бедра и насладите, които се криеха между тях. Беше имал много жени — някои по-красиви и по-умели в леглото от Роуина. Но малко бяха интелигентните като нея. Майкъл Кребс, както много мъже от еврейски произход, ценеше интелекта у всеки, включително и у жените. Той не го плашеше, а го привличаше. Освен всичко друго, това означаваше, че Роуина идва при него с отворени очи, разбираща безнадеждността на положението си, но въпреки това идва в леглото му. И може би на това се дължеше обаянието й. На пълната му власт над нея.

„Обичам жена си. Добър баща съм за синовете си, по-добър, отколкото беше моят баща“, мислеше си Кребс и тогава Роуина се размърда на мястото си и улови втренчения му поглед. Той забеляза моменталната й реакция, разтварянето на устните й, нахлуването на кръвта в лицето й, мигновения поглед на зелените й очи и отместването им отново, преструвайки се, че гледа към центъра на Манхатън през прозореца на лимузината. Пенисът му се втвърди. Бам! — просто така. Отново бе под властта му.

Момчетата и Барбара все така бяха потънали в разговора си.

— Роуина — тихо произнесе Майкъл името й като команда.

Тя вдигна очи към него, а бедрата й пареха от усещането, че той ги е гледал, че е мислил за нея, спомнял си е за последните неща, които са правили заедно. Обзе я страст. Преди четири дни, тъкмо преди излизането на сингъла, Майкъл я бе изпратил до апартамента й на Западна шейсет и седма улица. В спалнята я бе накарал да се разсъблече пред него, като сваля дрехите си точно както той й нарежда. Беше непоносимо бавен, караше я да чака, да се обръща и движи по команда, така че докато остана съвсем гола, Роуина толкова се възбуди, че едва се държеше на краката си. Кребс седеше напълно облечен, ерекцията му се забелязваше ясно под джинсите. Накара я да застане пред него гола, а той обясняваше на глас какво ще направи с нея и как, като разпалваше все повече страстта й. Тя направо хлипаше от желание, но той все така настояваше тя просто да стои там. Спомняше си как комбинацията от това, че е съвсем гола пред облечен мъж, думите му и покорството й пред него я бе довело толкова близо до ръба, че когато Кребс се изправи и се доближи до нея, все още, без да я докосва, и преднамерено я заобиколи, за да огледа цялото й тяло, дупето, гърдите, краката и накрая бавно и целенасочено плъзна поглед между краката й, Роуина се бе разтреперила неудържимо и бе стигнала до оргазъм, бе свършила пред Майкъл, без той изобщо да я докосне с пръст.

— Да, Майкъл? — отвърна тя сега, а хладният й тон прикриваше кипящата в нея страст.

„Какво ми става? — помисли си Роуина. Дори не мога да стоя близо до този мъж, без да се разтопя“.

Кребс се усмихна, а влажните му тъмни очи не се подлъгваха от привидното й спокойствие.

— Искаш ли да обядваме заедно? — небрежно попита той. — Мога да ти пусна да чуеш финалните записи на албума.

— Разбира се — отвърна Роуина, цялата изтръпнала от очакване.

О, любовта приличаше на наркотик. Замайваше по-силно от хапче или доза прашец. Майкъл, Майкъл! Дори и цялата вселена бледнееше пред усмивката му. Той бе първото, за което се сещаше сутрин, щом се събудеше, и последното, за което си мислеше вечер. Имаше трудности с налагането на пазара на новата компания. С възторг наблюдаваше пробива на „Атомик Мас“. Съществуваше и опасността от Топаз Роси — нещо, което Роуина предчувстваше и от което се опасяваше, знаейки, че ще трябва да се справи с нея.

Но над всичко стоеше Майкъл Кребс и омайващата, подлудяваща страст, която Роуина изпитваше към него. Любов. Като прозирна, златна мъгла, обгръщаща всичко. Преосмисляща всичко. Връзката й с живота. „Какво ще си помисли Кребс? Кога мога да му кажа? Какво би направил Майкъл? Къде е сега?“

Да, знаеше, че е женен.

Да, знаеше, че има деца.

Да, знаеше, че е нередно.

Но за Роуина Гордън това нямаше значение. Беше влюбена, с онази рядка, пълна всеотдайност, която истинската първа любов изисква. Всеки, който някога я е изпитвал, знае точно какво означава това. Роуина, седнала в колата, загледана в женения си любовник, бе готова да жертва всеки и всичко на света, за да го задържи до себе си. Гордостта си. Сърцето си. Принципите си. Честта си.

— Мисля, че е твой ред — каза Майкъл, продължавайки личния им разговор, приковал с очи нейните.

— Да платя обяда ли? Да, и аз така мисля — съгласи се Роуина, влагайки в тона си същия неуловим за останалите смисъл, който Майкъл бе използвал.

И двамата знаеха какво има предвид той. Майкъл бе доставил удоволствие на Роуина при последната среща и сега беше неин ред. Щеше да направи онова, което той обичаше — да гали с дългата си мека коса цялото му тяло, така че той да усети хиляди нежни като перце докосвания, после да поеме с устни и език надолу, докато стигне слабините му, да си поиграе с твърдите сиви косъмчета по плоския му корем и да обикаля около основата на пениса му, докато той не издържи, сграбчи главата й и настоятелно я придърпа към него. Понякога Роуина най-напред го облизваше, върхът на езика й докосваше главичката на члена му, пърхаше около чувствителното място точно под ръба на главичката. После, когато удоволствието станеше прекалено силно, за да може той да се сдържа, без да свърши, се преместваше отново надолу към основата, обхващаше го твърд и влажен в ръце и използваше пръстите и езика си, за да го доведе до разтърсващ оргазъм. Друг път просто го поемаше дълбоко в устата си и внимателно го наместваше, така че да стигне чак до задната част на гърлото й. Майкъл можеше да издържи много малко така, без да свърши, избухвайки в нея със стон на задоволство, смаян от това колко невероятно е усещането да гледа как това момиче го поема целия в уста. Тя бе толкова добра с езика си, че направо му се струваше, че е умрял и се е пренесъл в рая. И освен това й харесваше. Именно това истински възбуждаше Майкъл толкова силно, че понякога се будеше нощем до жена си с непоносимо желание за Роуина, което просто не го оставяше на мира. Другите жени или отказваха да го правят, или с неохота се съгласяваха, като специална услуга към мъжете. Разбира се, ако поиска, можеше да накара някоя от почитателките си да го направи. Но това не струваше. Роуина бе толкова луда по Майкъл, толкова страстно го желаеше, че си фантазираше как го задоволява с уста. Молеше го да й го позволи. И никога не бе изпитвал — нито на турне, нито с другите си любовници, нито с жена си — нещо подобно на блаженството, което го обземаше, докато гледаше как Роуина Гордън, коленичила пред него с дълга руса коса, разстлана по гърба й, с настръхнали зърна на гърдите, със затворени от сексуално удоволствие очи го поема в уста и издава онези тихи задавени гърлени стонове, които направо го подлудяваха, докато той потъваше дълбоко и грубо в нея, карайки я да го поеме целия и питайки какъв е вкусът му, дали иска още, дали й харесва. Веднъж тя дори бе посегнала слепешком, търсейки ръцете му, и той отначало не бе разбрал какво иска тя, докато с нов прилив на сексуална наслада не осъзна, че ги поставя на тила си, молейки го да потъне по-дълбоко, още по-навътре.

Майкъл усети как пенисът му набъбва още повече.

Роуина го забеляза.

Размениха си заговорнически погледи на споделено желание и на споделено недоволство от това, че са сред други хора и са безпомощни да направят каквото и да било. После тя се усмихна широко, а Кребс й намигна и освен силното желание, двамата изпитаха и огромен прилив на обич и привързаност.

„Господи, толкова много го харесвам“, удиви се Роуина.

„Това момиче е страхотно“, помисли си Майкъл.

Лимузината бавно спря пред офисите на „Уорнърс“ и тълпа фотографи веднага изтичаха напред, готови да уловят с камерите си групата.

— Свиквайте, момчета — каза Барбара, като погледна към продуцента и шефа на „Изпълнители и репертоар“ с видимо задоволство. — Ще ви се наложи.

„ХИЙТ СТРИЙТ — ИЗЛИЗА СЛЕДВАЩАТА СЕДМИЦА“ — обявяваха огромни транспаранти. „Нова британска инвазия?“, питаше списание „РИП“ под снимка на Джо на корицата. „О, какви сладури“ — прехласваше се „Вилидж Войс“.

„Какво толкова има метъл музиката, което да липсва на рап и кънтри песните? — питаше «Ролинг Стоун». — Почти нищо, ако може да се съди по последните продажби на албуми. Освен, разбира се, факта, че метъл музиката може да претендира за «Атомик Мас», нова група от Англия, която предизвика сензация по MTV с «Карла», първия сингъл от продуцирания им от Кребс дебютен албум «Хийт Стрийт», който ще бъде разпространяван от «Уорнърс» от следващата седмица. Свирещи достатъчно жестоко, че да се харесат на феновете на ранните албуми на «Металика», и изглеждащи толкова страхотно, че да откраднат младите момичета от концертите на момчешките групи. За тези младежи се говори, че са новите «Лед Цепелин». Можем ли да кажем, че става дума за приемственост!“.

„Прехвалени. Надценени. Прекалено“ — гласеше заглавието на влиятелната музикална рубрика в „Уестсайд“ над опустошителна атака. В нея осмиваха феновете на алтернативната музика, които се били оставили да ги заплени група, „удобно приласкана от системата, защитена от пазарната мощ на «Уорнърс» и «златните» ръце на Майкъл Кребс“.

 

 

В срядата, когато излезе тази статия, местата за участието на групата в CBGB бяха продадени наполовина.

— Да вървят по дяволите, щом искат да слушат какво им казва някакво си списание! — изръмжа Джейк, но бе отвикнал да свири пред публика, сред която има празни места, и това го ядосваше.

— Топаз Роси ли стои зад това? — попита Джош Оберман от Лондон, кипящ от гняв. — Обадиха ми се от NME и „Мелъди Мейкър“ — искат да публикуват статии за „Атомик Мас“, в които ги представят като новите „Суейд“ в хеви метъла. А „MTV Europe“ отрази в новините си шоуто в CBGB.

— Да, тя е — отвърна Роуина и гневът отново я обзе.

— Каква кучка! — изруга шефът й. — Това ли е представата й за отмъщение?

Роуина мрачно се усмихна.

— О, това не е отмъщението на Топаз — увери го тя. — А само предупреждението й.

„Топаз няма защо да се престарава“, помисли си тя. Имаше си достатъчно проблеми и без чужда помощ.

Всички гледаха много сериозно на „Атомик Мас“.

Никой не вземаше на сериозно „Музика Рекърдс“.

Уважаваха Роуина Гордън като човека, който бе подписал договор със сензацията на деня, и редовно я засипваха с предложения за работа, а разни агенти, рекламодатели и всякакви хора, които си мислеха, че може чрез нея да се доберат до Барбара Линкълн, направо бяха готови да й целуват краката.

Но като изпълнителен директор на „Лутър Рекърдс“, както бе нарекла новата дъщерна компания на „Музика“ в Ню Йорк, не можеше да убеди нито една група да подпише договор с нея.

Никой известен мениджър не искаше да повери новата си група на европейска компания, която само се пробва в Америка. Не, всички се радваха да работят с „Музика“ в Европа, но нека първо някоя голяма американска компания да подпише договор с групата, а после да даде правата за Европа на „Музика“.

Проблемът при това положение бе, че американската музикална компания получаваше процент от приходите. Какъвто получаваше и „Музика“, когато „Електра“ продадеше сингъл на „Атомик Мас“.

И така — нямаше да имат американски изпълнители.

А тя, Роуина, щеше да се провали.

Погледна към светлините на Манхатън от малкия претъпкан офис на „Лутър“ на върха на висока и тясна сграда на улица „Леонард“ и си каза, че няма да се предаде. Майкъл Кребс живееше тук, „Атомик Мас“ вкусваха за пръв път големия успех тук и именно тук се продаваха петдесет процента от всички музикални записи в света. А и бездруго харесваше Ню Йорк. Бе намерила приятели в сградата, в клубовете, в „Марке“, „Ботъм Лайн“ и навсякъде другаде, където я познаваха. Джош Оберман правилно бе разбрал, че иска да промени живота си.

Тук хората се интересуваха какво прави, а не кои са родителите й.

Нима Рик Рубин не бе успял, напомни си строго Роуина, когато под носа й се затръшна поредната врата. Разбира се, че щеше да се справи. Трябваше само да намери наистина талантлива и съвсем нова група, която да иска да подпише договор с нея въпреки риска. Група, която е толкова неизвестна и нова, че дори си няма мениджър.

Загледа се в града. Това бе точното място за нея, усещаше го с мозъка на костите си. Не беше ли Статуята на свободата като ангел хранител за момичетата с кариера?

„Бъди проклета, Топаз Роси, помисли си Роуина. Тук съм и ще остана“.

Трябваше само да подпише договор с добра група. Бързо.