Луиз Бегшоу
Работещи момичета (24)

Двадесет и четвърта глава

Светът около Роуина сякаш избухна.

Всичко изведнъж дойде на мястото си и всичко щеше да се реши тази нощ.

Погледна към морето от хора пред нея и под нея, простиращо се докъдето й стигаше погледът. Малки светлинки се появяваха на стадиона, когато феновете светваха със запалките си и ги вдигаха над главите си. До шоуто оставаха още двайсет минути, но момчетата от групата искаха да нажежат допълнително и без това напрегнатата атмосфера, бяха поръчали да се приглуши осветлението на стадиона, бяха надули до пръсване мощната система за плейбек и затъмнената арена се огласяше от силна музика, а един-единствен прожектор осветяваше огромните завеси, които скриваха сцената.

Запазеният знак на „Атомик Мас“ — въртяща се молекула в златно на син фон — грееше като огромен фар над публиката и приковаваше вниманието. Роуина различи вълни сред множеството, когато хората започнаха да се блъскат един в друг под звуците на „Парадайз Сити“ на „Гънс енд Роузис“. Тя крачеше напред-назад, сама в ложата за ръководството. Майкъл Кребс се бе затворил в „Мирър, Мирър“ и записваше с друга голяма група. Роуина го бе помолила да дойде, но той остана непреклонен — нищо не можеше да откъсне Кребс от записите на един албум. На нея й стана много неприятно; за „Атомик Мас“ можеше да направи изключение. Ако тя бе като майка за кариерата на момчетата, то Майкъл Кребс бе в ролята на бащата.

„Не можем ли да сме заедно поне в нещо?“.

Директорите от борда на „Музика Рекърдс“ трябваше да са пристигнали преди час.

„Атомик Мас“ — нейната група, нейните момчета. Бяха на ръба между това да ги определят като „голяма група“ и „жива легенда“. Беше й струвало неимоверно много да организира и продаде този концерт и компанията трябваше с усмивка да преглътне безпрецедентни промоционални разходи. Светът гледаше насам тази нощ. „Сега не мога да ви помогна, помисли си тя. Всичко или нищо, момчета. Всичко или нищо“.

Всичко, за което се бе борила през съзнателния си живот. „Лутър“ бе печелившо предприятие; „Атомик“ бяха най-нашумялата група на планетата, поне през близките пет минути; и сделката за музиката към филма „Представи си само“ беше такава, че дори и Питър Патерно би я подписал с гордост.

„Едно е сигурно, призна си Роуина. Това е. Най-доброто, на което съм способна“.

Ако сега не й дадат права за Северна Америка, никога нямаше да го направят. Беше съвсем просто. И когато — ако — Джошуа Оберман най-сетне пристигне на концерта, той щеше лично да й го съобщи. Не знаеше дали това е добре или зле.

Градусът на напрежението в „Колизеума“ се повиши. Бавните и тежки акорди на „Ентър Сендмън“ на „Металика“ изпълниха нощта и Роуина потръпна от щастие, когато десетки хиляди гърла подхванаха припева:

„Умира светлината.

Влиза нощта“.

„Какъв страхотен текст“, помисли си тя. Залюля се в ритъма на бас китарата, дългите й крака подеха темпото, а златната й коса се развя около нея. Възбудата във въздуха бе толкова наситена, че човек можеше да я вкуси. Къде беше Оберман? И къде, зачуди се тя със странен копнеж, беше Джон?

Последната песен прозвуча по мощната уредба. Беше на „AC/DC“. Нямаше как да не се засмее на иронията.

„Дълъг е пътят,

ужасно дълъг,

дълъг е пътят

към върха,

ако искаш да си в рокендрола…“

 

 

Топаз се облегна на стола си и се помъчи да не заплаче. „По дяволите, приеми го като мъж. Тоест като жена! Свърши някаква работа или излез се разходи. Направи каквото и да е, недей само да седиш тук и да се окайваш… просто недей“.

Нямаше полза. Огромна сълза се търкулна по бузата й, последва я втора, после и друга…

Притисна длан до устните си, за да заглуши сърцераздирателно хлипане. Засрамена от реакцията си и притеснена да не я види някоя от асистентките, които работеха пред кабинета й, тя стана от бюрото си и отиде до прозореца, после, с гръб към вратата, се облегна тежко на перваза и заплака.

Десет минути по-късно избърса лицето си, сложи си тъмни очила и позвъни за такси.

„Ще си взема почивка през останалата част от деня, мрачно си каза тя, и ще плача или ще правя каквото си искам, за да се справя с това. Ще поздравя Джо като професионалист. Вярно, адски боли. Но голяма работа. Мама винаги ми е казвала, че все отхапвам по-голям залък, отколкото мога да преглътна… Важното е, че ако не притежавам нужните качества, по-добре е да го разбера сега, отколкото като стана на петдесет“.

Звънна телефонът.

„О, боже, махнете ми се от главата“.

— Здрасти, Топаз — се разнесе от слушалката сладникавият и завистлив гласец на Мариса. — Научих. Сигурно си съсипана.

Топаз погледна през прозореца към дребничките като калинки жълти таксита, пълзящи по Седмо авеню под безличната слънчева светлина. Усети как във вените й бликва малко сила.

— Какво да ти кажа, Мариса? Стават такива неща. Ще имам друг шанс.

— На твое място не бих разчитала на това, скъпа. „Америкън Магазинс“ се развива много бързо… Сега Джо Голдстийн раздава картите.

— И е много подходящ за този пост — твърдо заяви Топаз. — С нетърпение очаквам да работя в екипа му.

Мариса въздъхна престорено.

— О, Топаз! Не мисля, че трябва да разчиташ на… как да се изразя… На близко сътрудничество, каквото имаше в миналото…

Кокалчетата на Топаз побеляха, когато тя стисна силно слушалката.

— В миналото, в настоящето и в бъдещето, мила — сладко измърка тя. — Всъщност като втория по старшинство изпълнителен директор в компанията, Джо ме покани да разгледаме заедно ролята на нашите топ репортери. И двамата сме на мнение, че талантът ти направо се похабява в социалната сфера, скъпа… Джо смята, че ти ще бъдеш идеална за сериозна поредица в „Икономик Монтли“, нещо значимо, в което да изпробваш силите си.

— Какво например? — предпазливо попита Мариса.

— Например да отразяваш шест месеца селскостопанската депресия в Средния запад — изстреля Топаз. — Така ще можеш да пишеш за неща, които са по-близко до собственото ти ниво. Като отходните води в свинефермите.

Тръшна слушалката и се почувства малко по-добре.

Телефонът звънна отново.

— Слушай, който и да си, просто върви по дяволите, ясно ли е? — изкрещя тя. — Не съм в настроение!

— Чудесен начин да поздравиш стар приятел — меко я укори Джо.

— О! — Топаз се изчерви. — Извинявай, Джо. Не знаех, че си ти.

— Очевидно — съгласи се той.

Топаз реши да кара направо.

— Поздравления, Джо. Наистина. Искрено те поздравявам. Спечели по-добрият кандидат и всичко останало… ще се справиш отлично… разбира се, ще получиш оставката ми до края на седмицата и без лоши чувства.

Джо се засмя. Топаз се изчерви още по-силно, този път от негодувание. „Няма нужда да ми се присмива на всичкото отгоре. Предполагам, че това е привилегия на победителя“.

— Разбира се, че няма да си подаваш оставката, Роси — каза той.

— О, точно така ще направя — упорито настоя Топаз.

„По-скоро адът ще замръзне, отколкото да съм под твое подчинение, Джо Голдстийн“, помисли си тя.

— Топаз Роси — решително се намеси Джо, — не я приемам и „Америкън Магазинс“ няма да приеме оставката на най-добрата жена в американската преса.

— Ако бях най-добрата, щях аз да получа поста — сряза го Топаз, засрамена от себе си, но просто не можеше да се сдържи.

— Обаче — продължи Джо, без да й обръща никакво внимание — наистина трябва да обсъдим бъдещата ти роля. Защо не дойдеш в апартамента ми довечера? Ще сготвя нещо и ще поприказваме, докато вечеряме.

С невероятно голямо усилие тя успя да преглътне стотина различни хапливи реплики в отговор.

— Чудесна идея. Ще дойда в осем и половина — каза тя.

— Ще те очаквам с нетърпение — заяви Джо и прекъсна връзката.

„О, Джо, нещастно си помисли Топаз. Най-добрият ми приятел и най-големият ми враг. Ще ми се да беше тук. Тогава бих могла да поплача на рамото ти и едновременно с това да те сритам между краката“.

Телефонът звънна отново.

— Какво? Какво? — изкрещя тя.

— Таксито ви, госпожице Роси — прошепна ужасено момичето от рецепцията.

— О, добре — малко троснато каза Топаз. — Веднага слизам.

 

 

Частният самолет бе преполовил разстоянието между Стокхолм и Лос Анджелис, а четиримата мъже още спореха.

— Но това беше аргументът ти преди шест месеца, Ханс — каза Джошуа Оберман. — А „Лутър“ вече носи печалба. И не само това, ами тя има три или четири нови групи, които продават албуми, а не просто песни. Исках да присъстваме в местния репертоар и тя го постигна.

Президентът на „Музика — Холандия“ и новоназначен директор на финансите го изгледа злобно с целия гняв, който можеше да се излъчва от петдесет и три годишен мъж с червени мустаци.

— Истинска лудост е да се слага човек от отдел „Изпълнители и репертоар“ на висок корпоративен пост, Джошуа. Дай ми един пример, в който това е дало добър резултат.

— Роджър Еймис в „Полиграм“.

— Освен Роджър Еймис.

— Клайв Дейвис в „Ариста“.

— Тези двамата са изключения от правилото — заяви Ханс Бауър.

— Дейвид Гефен — продължи Джош Оберман. — Рик Рубин. Ръсел Симънс. Чарлс Копълмън…

— Не можеш да сложиш жена начело на компанията в Северна Америка! — възрази Морис Льобек.

Възрастният мъж изгледа строго членовете на изпълнителния комитет.

— Е, господа, според моя часовник имате три часа да ме убедите да не го правя — заяви той.

 

 

Беше рано привечер и летният въздух в Манхатън бе благоуханен и топъл. Вятърът леко разлюляваше клоните на дърветата в Сентръл парк. Доколкото изобщо бе присъщо на Ню Йорк да се отпусне, градът се отпускаше през май. Топаз гледаше как децата шумно ближат сладоледа си и как конете тичат по алеите, безропотно теглейки пълните с туристи файтони.

Чувстваше се странно.

Седеше на балкона в апартамента си и отпиваше от чашата шампанско. Бе облякла тъмнозелена рокля от „Ан Клайн“, която обгръщаше с меката си материя разкошно оформеното й тяло, а после рязко свършваше до коленете, за да разкрие великолепните й прасци. Прическата й бе в ренесансов стил — половината й коса бе прибрана в богат кок високо над тила, а останалата се спускаше покрай лицето й на дълги рубинени къдри. На лявата й китка имаше дебела златна гривна, а изящната извивка на глезена й се подчертаваше от лъскавите черни обувки на „Шанел“.

Чувстваше се богата и зашеметяващо красива.

Изпитваше и усещането за пълен провал.

Мразеше Джо Голдстийн. Беше я победил.

В същото време копнееше да се люби с него.

„Истината е, че винаги съм го желала, от първия миг, в който го зърнах, напомни си тя сама. Но сега би трябвало да го мразя! Отне ми мястото в борда, негодникът… Мариса бе права за това… «Америкън Магазинс» и всички останали в този град не търпят губещите“.

Роуина Гордън, разбира се, бе покорила целия свят.

Топаз усети леки тръпки на омраза да плъзват по кожата й само при мисълта за това. Онази кучка беше направила всичко както трябва. Поначало се бе родила в подходящо семейство. Бе посещавала престижно училище. И при първата възможност бе предала най-добрата си приятелка, която я бе обичала като родна сестра… „Поне не можеш да впишеш «президент на Съюза» в блестящата си биография“, доволно си помисли тя.

От другата страна на парка проблясваше сградата на „Музика Рекърдс“.

Задоволството й се изпари.

Бе се върнала вкъщи и когато включи широкоекранния си телевизор, насреща си видя някакъв тъп водещ по MTV, който направо припадаше от възторг по адрес на „Атомик Мас“. Какво бе направила тази жена, че да продаде всички билети за „Колизеума“? Топаз знаеше със сигурност, че в понеделник четвърт от местата бяха празни. „Само почакай да видиш отзивите, Роуина. Групата ти ще е залязваща сензация като «Уайтснейк».“

Утехата бе нищожна и Топаз бавно отпи глътка от шампанското си, като се опитваше да изтрие от съзнанието си представата за триумфа на врага й. „Нямам нужда от това, помисли си тя. Няма да й позволя тази последна победа. Няма да я оставя да ми вгорчи живота“.

Стана и отиде до хладилника, оглеждайки се пътьом в стенното огледало. Изглеждаше великолепно. „Джо Голдстийн не ме заслужава“, каза си тя с усмивка. Е, поне щеше да го направи със стил. Бе купила две бутилки невероятно редки вина: отлежало шампанско „Моет и Шандон“ и „Шато Лафит 1953“. Може би бе добре да махне гривната и вместо това да си сложи диамантеното колие. В крайна сметка все още ръководеше две от най-печелившите списания в Съединените щати.

Когато шофьорът се обади по домофона, тя беше готова.

Изпрати въздушна целувка на отражението си в огледалото, стиснала по бутилка във всяка ръка. Уха! Беше истинско момиче от страниците на „Плейбой“. Джо щеше да остане без дъх.

„О, я по-добре си признай още нещо, Роси. Влюбена си до уши в шефа си. Отново“.

 

 

Завесата на сцената се дръпна и стотици лазерни прожектори се врязаха в небето, кръстосвайки се във фантастична паяжина. Възторжените викове на близо осемдесет хиляди момичета оглушиха калифорнийското небе. Продължиха да викат сякаш до безкрай.

Роуина Гордън, двайсет и седем годишна, шеф на музикална компания, делова жена, талантлив ръководител на отдел „Изпълнители и репертоар“, захапа кокалчетата на пръстите си, за да не направи същото.

Беше абсолютна, пълна масова истерия.

И тогава се появи групата.

 

 

— Казвам ти, мъжете няма да искат да работят с нея — говореше Морис, почервенял от гняв, докато се мъчеше да върне самообладанието си.

Не беше за вярване. Жена никога не бе участвала в борда на голяма музикална компания, никога в цялата история на звукозаписния бизнес. Това беше някакъв фарс. Старият глупак щеше да направи всички за посмешище.

— Няма дори и трийсет години — простена Ханс, прочел мислите му.

— Няма никакъв опит в класическата музика — обади се и Джейкъб ван Рийс, хващайки се за сламка.

Джош Оберман ги изгледа всички — хленчещи, увъртащи, мрънкащи. Жалка картинка. Спомни си как Роуина бе нахлула в кабинета му преди пет години и бе хвърлила на бюрото му куп дискове, изпълнена със страст и енергия. Кои бяха тези европейски лицемери? Само високоплатени счетоводители.

— Ако служителите откажат да работят с нея, просто ще се наложи да ги заменим, нали така? — напълно спокойно отбеляза той.

Морис и Ханс преглътнаха нервно.

— Но вие ще можете да работите с нея, нали? — запита се той гласно.

— О, да — бързо отвърнаха и тримата.

— Какво толкова виждаш в нея, Джошуа? — нещастно попита Джейкъб.

Той фиксира тримата президенти на клонове с презрителен поглед.

— Тя е синът, който никога не съм имал — заяви Джош.

 

 

Джо Хънтър стоеше в средата на сцената. Китарата на Зак виеше прекрасно в мрака. Алекс тичаше към мониторите от лявата страна, стиснал здраво бас китарата, и поздравяваше морето от щуреещи фенове в онзи край на стадиона, усещайки как великолепието на този миг се влива във вените му. Това бе по-силно от властта. По-добро от богатството. От секса.

Запя:

„Защо не започнем от края.

Радвам се да те видя пак,

чул ли си нещо ново…“

Ответният рев на публиката разтърси основите на сградата.

 

 

— Здравей, Роуина — обади се Джон Меткалф.

Тя тъкмо си мислеше, че по-добре не би могло да бъде.

— Джон! — възкликна тя, шокирана от това колко се радва да го види. — О, радвам се да те видя, чудесно е, че си тук!

Това вероятно бе най-прекрасният миг в живота й и тя откри, че й е приятно да го сподели с него. Беше облечен с джинси и бяла тениска, която силно подчертаваше едрото му, загоряло тяло. На мускулестия му гръден кош висеше ламиниран пропуск за неограничен достъп за сценичните работници.

Роуина се усмихна при мисълта, че един филмов магнат би могъл да пренася наоколо кашони и материали за сцената; макар че при други обстоятелства той би бил достатъчно едър и силен, за да върши подобна работа…

— Страхотно шоу, млада госпожице — поздрави я Джон. — Направо ме изкушава да се захвана с музика за известно време.

— Може да ти намеря място някъде — отвърна тя.

Джон поклати глава.

— Шегуваш ли се? Не бих понесъл понижението в заплатата.

— Господи, голям негодник си! — разбесня се Роуина. — Ти, проклет…

— О, я млъквай — нежно я смъмри Джон Меткалф, грабна я в прегръдките си и я целуна.

Тя дори не се престори на шокирана.

 

 

„Атомик Мас“ свиреха с цялата си жар „Карла“, когато членовете на борда на „Музика“ най-сетне стигнаха до ложата за ръководството, запъхтени от изкачването на толкова много стълби, макар множество услужливи хора от охраната да им бяха показали всички преки пътища. Президентите на различните клонове потръпваха от силната музика и неистовите крясъци на феновете; Джейкъб се опитваше да прикрие факта, че е получил ерекция, след като бе минал покрай две тийнейджърки, които, полудели от обожание, така разкъсаха блузките си, че гърдите им изскочиха и подскачаха в такт с ритъма на музиката. И Джош Оберман ги забеляза и му се прииска да е с четиридесет години по-млад. Беше във възторг от свършеното от Роуина; сцената му напомняше за изпълнението на „Бийтълс“ на стадиона „Ший“.

Идва все по-близо, става все по-ясно, не ти вярвам вече, махам се оттук, извисяваше се невероятният глас на Джо.

Изведнъж мъжете от борда се заковаха на място. Морис, Ханс и Джейкъб бяха безкрайно щастливи. Сега старецът определено щеше да се вразуми.

Роуина Гордън, изпълнителен директор на „Лутър Рекърдс“, лежеше просната по гръб под тялото на Джон Питър Меткалф III, председател на борда на „Метрополис Студиос“, и го целуваше страстно, извивайки се под шарещите му по тялото й ръце. Меткалф бе вдигнал полата й почти до бикините, излагайки на показ прекрасното й дясно бедро.

Джошуа избухна в лудешки смях.

— Как си, Джон? — изрева той. — Виждам, че вече си се запознал с нашия президент на компанията за Северна Америка!

 

 

Джо Голдстийн се ласкаеше от мисълта, че разполага с най-хубавия апартамент в квартал „Трайбека“ — огромно помещение, с отделна баня. Сам бе остъргал боровите дъски на пода и старателно ги бе покрил с тъмен лак. Меката светлина от червените лампиони проблясваше по дървото. Седеше на канапето под плакат на Сид Фернандес, пичър в отбора на „Мете“ и идол за Голдстийн. На север през прозорците се виждаше кулата на Емпайър Стейт Билдинг.

На вратата се звънна и той отиде да отвори. Беше с мека памучна риза, изтъркани джинси и маратонки.

Топаз стоеше на прага му във вечерен тоалет, предизвикателна, нервна и зашеметяващо красива. На шията и ушите й проблясваха диаманти. Лъчите отразена светлина огряваха сините й очи и червената й коса. Тъмнозелена рокля обгръщаше предизвикателно гърдите и дупето й, изкушавайки го. Без всякакво съмнение тя бе най-красивата жена, която някога бе виждал.

— Исусе Христе! — възкликна той поразен.

— Не казвай това! Ти не си християнин — сряза го Топаз, размекната от копнеж по него. „О, боже, колко е красив негодникът!“.

Тя се промуши покрай него и влезе в апартамента, като се мъчеше да си поеме дъх при този внезапен прилив на желание.

— Донесох ти подарък, за да те поздравя — каза тя и грубо тикна в ръцете му двете бутилки. — Браво!

Думите й прозвучаха толкова сковано, колкото се чувстваше тя самата. Но какво би могла да каже? „Трябваше да съм аз! Бъди проклет за вечни времена, задето ми съсипа живота! Какво ще кажеш да скочим в леглото?“.

— Хайде, стига, Топаз. Ти не си примерна католичка, нали така? — попита Джо, докато отваряше шампанското и се чудеше колко дълго да я остави да се мъчи, преди да й каже.

— Не обиждай проклетата ми религия — каза Топаз, може би не толкова набожно, колкото трябваше.

Джо кавалерски издърпа стола й и двамата седнаха.

Махагоновата маса бе украсена със сребърни свещници и розови и бели рози и Джо бе сервирал прясно нарязано манго за предястие. Наля шампанското в две кристални чаши „Лалик“.

— За директора на „Америкън Магазинс“ за Източния бряг — каза Джо и вдигна чашата си.

Топаз преглътна гнева си. Веднъж, само веднъж щеше да го остави да злорадства за нейна сметка.

— За Джо Голдстийн — вдигна наздравица тя.

Джо я погледна над масата. Освен ако жестоко не се лъжеше, зърната й бяха настръхнали. „Цялата тази борба сигурно й се отразява“, помисли си той. Спомни си колко бе мразил тази амбициозна по мъжки жена онази нощ и колко се бе разгневил, когато установи, че пенисът му явно е на друго мнение… и как тя бе отвърнала с пълна сила на омразата му… докато онова единствено докосване не бе разпалило страстта им… Спомни си колко лудешки се бяха любили на онова бюро, колко силна и настоятелна бе взаимната им нужда и как бе заличила напълно разума…

Топаз облиза капка мангов сок от устните си.

„Край, помисли си Джо. Забрави за дразненето. Ако се възбудя още малко, масата ще се вдигне с цял инч над пода“.

— Не предлагах тост за себе си — каза той просто. — Това е твоята титла сега. Аз не приех поста.

— Какво?! — възкликна Топаз.

— Не разбираш ли английски? Предложиха ми да стана програмен редактор в NBC. Ще трябва да сляза малко надолу по стълбицата, за да върша тази работа, но така влизам в телевизията, а именно това винаги съм искал да правя.

Топаз отпи неприлично голяма като за дама глътка от чашата си. Стаята се завъртя пред очите й.

— Така значи! Реши, че можеш да ме оставиш да се пържа в собствен сос един ден, така ли, проклетнико? — развика се тя, като се опитваше да сдържи радостта си.

„Горката Мариса“, помисли си тя злобничко.

— Защо просто не престанеш — дрезгаво се обади Джо — и не ме помолиш любезно да правя секс с теб, както ти се иска.

— Не е вярно — доста неубедително отрече Топаз.

— Напротив, Роси — каза той, стана от мястото си и заобиколи масата към нейната страна. — Иска ти се. Цял ден си копняла за мен. Сега вече си влажна. Представяше ли си го? А? Чудеше ли се дали ще седя в онова голямо черно кресло в директорския кабинет и ще те накарам да коленичиш до бюрото ми и да го поемеш в уста?

Тя бе толкова възбудена, че едва си поемаше дъх. Седеше като омагьосана на стола си и наблюдаваше как Джо бавно се приближава към нея, а джинсите му са ужасно издути отпред.

— Защо да правя секс с теб? — небрежно попита тя. — Та ти дори вече не си човек от пресата.

Джо се надвеси над нея, слабините му бяха точно пред лицето й.

— Ще ми достави удоволствие да те накарам да си платиш за това — каза той.

Топаз гледаше втренчено очертанията на пениса му и изпита непреодолимо желание да го усети в себе си.

— Помоли ме да правя секс с теб — нареди Джо.

— Моля те, Джо — прошепна тя, изгаряна от страст.

— По-силно — настоя той, опитвайки се да сдържи подтика си да й се нахвърли на секундата.

— Моля те, вземи ме — каза тя, разтреперана от копнеж.

— Ще те обладая, когато съм готов — отвърна Джо, после коленичи и стисна здраво левия й глезен, и започна бавно да гали с език нежната вдлъбнатинка под кокалчето на глезена й.

Топаз изстена.

Джо се придвижваше нагоре по краката й сантиметър по сантиметър, отказвайки да бърза, задържаше я, ако тя се опиташе да се притисне в него. Накрая стигна до горната част на бедрата й и грубо смъкна бикините й.

Топаз се скова.

— Джо… Аз никога…

Но той вече усещаше благоуханието на нейното желание.

— Ще ти дам онова, което искаш, Топаз Роси — изръмжа той.

После, докато тя тръпнеше от страст, той бавно обходи с върха на езика си клитора й.

— О, господи! — извика Топаз. — О, боже мой!

— Недей да богохулстваш — подразни я Джо.

След това продължи да я гали с език.

— О, Джо! Обичам те! Обичам те! За бога, моля те, обладай ме! Обладай ме! — молеше се Топаз, обезумяла от удоволствие.

Пенисът на Джо бе толкова набъбнал, че направо изпитваше болка. Без да спира да гали Топаз, той изрита маратонките си и смъкна джинсите.

— Наистина го искаш, нали — каза той. — Нищо, че си католичка. Искаш еврейският ми пенис да потъне в теб. Нали така?

Топаз се извиваше под ласките му, напълно изгубила дар слово.

Джо грубо я свали от стола и без да може да се сдържи и секунда повече, проникна в нея, изгубвайки се в удоволствието на стегнатата й гореща плът около него.

Двамата бяха в пълен синхрон.

— Обичам те — каза Джо.

— И аз те обичам — отвърна Топаз.

— Може да забременея — каза Топаз.

— Знам — каза Джо.

— Ще се ожениш ли за мен? — попита Топаз.

— О, да — отвърна Джо Голдстийн и я облада за четвърти път. — Да.