Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Career Girls, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
rumi_1461 (2010)
Корекция и форматиране
egesihora (2018)

Издание:

Автор: Луиз Бегшоу

Заглавие: Работещи момичета

Преводач: Илвана Гарбедян

Година на превод: 2005

Език, от който е преведено: Английски

Издател: „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2005

ISBN: 954-26-0308-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7103

История

  1. — Добавяне

Единадесета глава

Роуина Гордън се облегна на меката тапицерия на седалката си, докато самолетът рязко се сниши, подготвяйки се за кацане. Протегна шия в опит да зърне очертанията на небостъргачите на Манхатън на хоризонта под нея, пълни с обещания и заплахи. В този миг поръчаното за нея такси щеше да спре на летище „Кенеди“. Ще чака да я отведе до „Мирър, Мирър“ — прочутото, скъпо нюйоркско студио със строго ограничен достъп. Наричаха го „Фабрика за мечти“. Където добрите групи влизаха, за да станат велики. Където звездите отиваха, за да се превърнат в мултиплатинени супернови. Където някаква магия се спускаше над записите на само няколко албума на година, превръщайки ги във вулканичен взрив от звук, който може да те зашемети дори и на домашната стереоуредба. Магия, която превръщаше стаята ти в Медисън Скуеър Гардънс. Която придаваше на барабаните дива сила, на китарите — забележителен звук, на вокалите — жестока прецизност, и изстрелваше записа ти на върха на класациите и на корицата на „Ролинг Стоун“.

Защото „Мирър, Мирър“ беше студиото, където записваше Майкъл Кребс.

А Майкъл Кребс бе най-добрият продуцент на света.

И Роуина Гордън трябваше да го има.

Отначало сякаш сънуваше наяве. В края на краищата, нещата вървяха толкова добре: Джош подписа договор с „Атомик Мас“, тя получи голямо повишение, увеличение на заплатата и чудесен нов апартамент на „Ърлс Корт“, а момчетата от групата се превърнаха в любимци на медиите. Малките им концерти станаха по-големи. Билетите за по-големите се разпродаваха веднага. Пет небезизвестни групи им предлагаха да им бъдат подгряваща група на турнетата им. И сред всички вълнения момчетата не се главозамаяха и продължаваха да пишат страхотни песни…

Затова Роуина на шега бе споменала пред Джош Оберман, че трябва да вземат Майкъл Кребс за продуцент. Да, да. Легендарният Майкъл Кребс, който работеше единствено със суперзвезди, вероятно имаше ангажименти за цяло десетилетие напред и би очаквал да платят няколко милиона за услугите му.

Разбира се, мултиплатинен албум би донесъл печалба от шест или седем милиона. За голяма група цената не беше неприемлива.

Но „Атомик Мас“ бяха нова малка група, току-що подписали договор и без нито един собствен сингъл. И бюджетът на Роуина бе сто хиляди долара.

Така че наистина го каза само на шега.

„Всемогъщи боже, какво правя тук?“, помисли тя, докато приглаждаше дългата си руса коса в стегната опашка на тила и се опитваше да изглежда спокойна, сякаш непрекъснато лети до Ню Йорк в бизнес класата. „Какво ще му кажа? Сто и петдесет хиляди долара? Той ще ми се изсмее в лицето. Сигурно ще си навехна някое ребро, когато горилите от охраната му ме изхвърлят на тротоара“.

Но Джош Оберман си беше такъв! Когато му хрумнеше нещо — край.

 

 

— Значи мислиш, че Кребс трябва да продуцира „Атомик Мас“? — бе попитал той протежето си.

— О, разбира се! — Роуина се усмихна широко и потупа касетите с демозаписи като горда майка детето си. — Те са най-добрата група и трябва да имат най-добрия продуцент. И веднага щом спестя милион долара, ще го наема за тях.

Оберман се изправи и закрачи по мекия килим в офиса си като нетърпелив леопард.

— Познавам Майкъл от много отдавна — каза той изведнъж. — Дадох му първата работа, когато бях в „Електра“. През седемдесет и четвърта. Ще се срещне с теб, ако го помоля.

— Джош, не говориш сериозно — възпротиви се Роуина. — Ще ни струва десет пъти повече от целия ни бюджет!

— Можем да си позволим до сто и петдесет хиляди долара — отвърна Оберман, проявявайки безразсъдна щедрост.

— Навярно се…

— Никакви възражения — настоя Оберман. — Летиш до Ню Йорк, за да се срещнеш с него. Вземи демозапис. Ако хареса музиката, може да го направи и за толкова пари. На Майкъл може да му хареса да започне с напълно неизвестна група. Той обича да рискува. Ще го накарам да изпрати такси, което да те отведе до студиото, а останалото оставям в твои ръце.

— Шефе, напълно си изгубил ума си. Няма никакъв шанс да се получи.

Оберман я погледна със странно изражение.

— „Атомик Мас“ са твоя група, Роуина — каза той. — Постарай се да се получи.

 

 

— Мога ли да взема чашата ви за шампанско, госпожице? — попита красива стюардеса с мек американски акцент. — Ще кацнем само след секунди.

— Благодаря — отвърна Роуина, стресната в мислите си.

Господи, наистина го правеше! Пристигаше в Ню Йорк за пръв път. За да се опита да сключи сделка със супер продуцент. Лично. Съвсем сама. Ето я! Статуята на свободата!

— О, господи! — изрече на глас Роуина.

Никога през живота си не се беше чувствала толкова нервна.

 

 

— По каква работа? — любезно попита митническият служител.

Не че го интересуваше. Момичето очевидно не приличаше на наркотрафикант, престъпник или нелегален имигрант, но докато й задаваше въпроси, можеше да се наслаждава на дългите й, стройни крака в тесни панталони, на нежната извивка на гърдите й под прилепналата еластична блузка, на разкошната руса коса и направо неприлично секси устни — меки, сочни, естествено леко издадени — които контрастираха с деловото сако и елегантното куфарче.

— Имам среща — отговори тя с отчетлив английски акцент.

Служителят се оживи още повече. Каква сладурана. Звучеше като принцеса Даяна, изискана и нетърпелива. Направо му се искаше да я разгорещи.

— С кого?

— С един продуцент.

— О! — той я погледна многозначително. — Значи сте актриса?

Роуина поклати глава с усмивка.

— Не такъв продуцент.

— Е, добре дошли в Съединените американски щати — с въздишка каза мъжът.

Налагаше се пак да се заеме с обичайното. Дебели туристи и пищящи деца. Страхотно…

Доволна, че всичко мина, Роуина затика количката с багажа си към залата за пристигащи, като се молеше таксито на „Мирър“ да не се е отказало да я чака. И без да дразни Майкъл Кребс, щеше да й е достатъчно трудно. Вгледа се в тълпата роднини, служители на компании и шофьори на таксита, които държаха малки табелки с имена. Нищо. Провери пак. Определено нямаше „Гордън“. По дяволите! Налагаше се да се обади и да обясни…

— Госпожице Гордън? — почтително попита някой.

Тя се извърна и се озова пред висок частен шофьор в пълна униформа — шапка с козирка, сив костюм, всичко.

— Да, аз съм — отговори тя, като се стараеше да не го зяпа нахално.

— Господин Оберман ни даде описанието ви, госпожице — обясни той и пое количката й. — Бихте ли ме последвали, лимузината ви е паркирана отпред. Господин Кребс би искал да знае дали ще се срещнете с него веднага, или предпочитате първо да отидете до хотела?

— Ще идем направо в студиото — каза Роуина. „Лимузина! Боже!“ — Ако е удобно за господин Кребс да ме приеме сега.

Шофьорът почтително докосна козирката на шапката си и я поведе към изхода, а Роуина пристъпваше на три крачки зад него с плахата надежда, че всички ще спрат да я зяпат. Не можеше да повярва. Това бе послание за „Музика“ от Кребс. Когато Оберман предложи да изпрати такси, той отговаря с…

Роуина излезе навън под яркото слънце и усети как ахва от удивление.

Паркирана пред обичайната колона от коли, стоеше най-голямата, най-дългата и най-неефективната от екологична гледна точка кола, която някога бе виждала. Простираше се пред нея, блестяща, лъскава и абсолютно показна. Имаше три задни врати. Шофьорът прибра куфарите й в огромния багажник с изключително внимание, сякаш бяха марка „Луи Вуитон“ и съдържаха кралските скъпоценности, а не обикновените й тениски и пижами от „Маркс и Спаркс“. Тя заобиколи и отвори третата от задните врати, като се мъчеше да спре да се блещи и да се държи нормално. Какво би направил Джош? Вероятно и окото му нямаше да трепне.

Малка тълпа се беше събрала пред вратите на летището и любопитно наблюдаваше сцената. Роуина почувства как вековната сдържаност на шотландските й прадеди се надига в протест срещу подобна вулгарност. Изчерви се силно, бързо се вмъкна в колата и затвори вратата, благодарна, че това чудовище има огледални прозорци. Поне никой нямаше да може да види кой е вътре. Вероятно щяха да си помислят, че е Мадона…

 

 

Четиридесет минути по-късно малко се бе поотпуснала. Колата се движеше толкова плавно — струваше й се, че лети. Бе звъннала в Лондон от вградения телефон, после включи телевизора на MTV — където и да се намираш по света, някои неща си остават същите — и извади уокмена си. „Спомни си защо си тук!“

Най-новият и най-добър демозапис на „Атомик Мас“ прозвуча в ушите й, докато минаваха през центъра на Манхатън. Замаяна от красотата на града — извисяващите се небостъргачи, огромните неонови билбордове — тя се намести удобно на кожената седалка и реши просто да се наслаждава на гледката. О, спокойно може да свикне с това, помисли си Роуина, докато завиваха по Таймс Скуеър на път за студиото. И какво като Кребс е решил да изпрати лимузина? Може пък и да се съгласи да приеме сто и петдесет хиляди долара за нова група. В края на краищата те наистина бяха много добри. И по думите на Джош той обичаше да рискува.

Едно тихо гласче в главата й повтаряше, че сигурно се шегува.

Нямаше начин да стане.

А Оберман й бе казал да се постарае и да го направи. Господи!

Лимузината плавно спря. Роуина изключи музиката и погледна навън. Намираха се пред правоъгълна ниска сграда от черен гранит.

— Пристигнахме, госпожице — обади се шофьорът. — Вие можете да влезете, а аз ще закарам куфарите ви до хотела.

— Благодаря — каза тя, притеснено му подаде огромен бакшиш от двайсет долара и слезе от колата.

Зърна отражението си в стъклата на прозорците: дългата й коса бе разрошена, очите — уморени от полета. Трябваше първо да се поосвежи в хотела. Е, какво пък… Вече беше прекалено късно!

Пое си дълбоко въздух и влезе във фоайето през автоматичните врати, които се отвориха със свистене. Приемната на студиото бе в разточително оранжево, върху мокета бе застлан персийски килим, навсякъде имаше мебели от тъмен махагон, меката светлина на лампите на тавана и по стените действаше успокоително, а на бюрото на рецепцията стоеше огромна, с бъбрековидна форма, кристална ваза, пълна с бели рози.

— Мога ли да ви помогна? — попита безупречно облечената служителка, като я огледа неодобрително.

Роуина се почувства безкрайно неловко, застанала в този дворец с омачканите си дрехи, малка демо касета и предложение за джобни пари към Майкъл Кребс. Господи, дори хората от рецепцията му носеха „Шанел“.

— Идвам при господин Кребс — каза тя с цялата увереност, която успя да събере. — Той ме очаква. Казвам се Роуина Гордън, от „Музика Рекърдс“ в Лондон.

Момичето въведе името й в компютъра си и й отправи малко по-приветлив поглед.

— Да, госпожице. Ще му съобщя, че сте тук.

Каза тихичко нещо по вътрешния телефон и отново се обърна към нея.

— Чудесно. Минете направо през онези врати, там ще ви посрещнат и придружат до кабинета му — добави тя и й се усмихна, разкривайки прекрасните си и скъпоструващи зъби.

Роуина кимна отсечено и с разтуптяно сърце влезе в централната част на звукозаписния комплекс. „Стига! Можеш да се справиш“.

— Госпожице Гордън? — обърна се към нея поредният учтив служител. — Насам, ако обичате…

Тя го последва. Минаха покрай три студиа и стигнаха до централния офис, където той й отвори вратата с широка усмивка.

Роуина отметна косата си зад ушите и пристъпи в кабинета на продуцента. Стаята беше голяма и изпълнена с блестящ хром, черна кожа и високотехнологичен лукс. Майкъл Кребс работеше върху нещо на бюрото си, цялото от стъкло и отрупано с телефони, факсове, скъп компютър и разнообразно звукозаписно оборудване.

Сърцето й се сви. Да предложи сто и петдесет хиляди долара на този човек щеше да е обида. Но това беше проклетият й бюджет! Толкова отпускаше шефът й…

— Майкъл Кребс? — обади се тя.

Той стана, натисна няколко клавиша на компютъра си и се обърна към нея с усмивка.

— Роуина, радвам се да те видя — Кребс се приближи до нея и сърдечно разтърси ръката й. Тя забеляза как очите му бързо и преценяващо обходиха тялото й. — Джош Оберман е твой голям фен. Разказа ми всичко за теб, освен защо си тук.

— Благодарна съм, че можахте да ми отделите малко време — отвърна Роуина. — И благодаря за колата.

Смаяно осъзна, че се изчервява. О, боже! Защо първо не отиде до хотела да се преоблече? Той изглеждаше невероятно, зашеметяващо красив.

Майкъл Кребс бе малко над четиридесетте, с двайсетина години по-възрастен от нея. Висок, мускулест и строен, с интелигентни черни очи и посребрени слепоочия. От държанието му се излъчваше съвсем естествено пълно самообладание и сила. Роуина забеляза, че носи спортна риза, джинси и маратонки — никакъв „Ролекс“, бижута или нещо, което да показва богатството му. Дори и в тези великолепни офиси никъде не се виждаха златни или платинени дискове, а тя знаеше, че би могъл да покрие стените на целия комплекс с тях, ако поиска. Всичко в него сякаш казваше: Няма нужда да се хваля сам.

Но именно очите му я омагьосваха — хипнотични, приковаващи, оградени от най-невероятните гъсти, тъмни мигли, дълги като на жена. Не можеше да откъсне погледа си от неговия — чувстваше се прозрачна, сякаш той прозираше всичко в нея.

Лека сексуална тръпка започна да се разгаря между краката й.

— Колата ли? Нищо особено. Държим няколко на разположение за групите, които записват тук — каза Майкъл. Махна към черното кожено канапе. — Защо не поседнеш? Не искам да те държа права. Сигурно си изтощена.

— Благодаря — отвърна тя, седна и се пресегна за касетата си.

Направо й се гадеше от нерви. Майкъл Кребс беше продуцент от световна класа, а тя бе прелетяла Атлантика, за да го помоли да работи с напълно неизвестна група, и то за смешни пари. Не знаеше откъде да започне.

Кребс дръпна един стол за себе си и седна срещу нея, напълно спокоен. Какво красиво момиче. Фантастична коса. Много чувствени устни. За миг си представи как поема с тях пениса му. И безкрайно дълги крака — боже, човек можеше да се изгуби между тях. Направо му се прииска да е ерген. Беше толкова сладка, личеше си, че е силно притеснена, и изобщо не успяваше да го скрие. Горкото хлапе, на Оберман вероятно му е хрумнала някоя щура идея и е изпратил тази зашеметяваща мацка да му свърши черната работа.

Какво бе казал старият хитрец? Че това хлапе е умно, упорито и чудесен търсач на таланти? „С естествен усет към рок музиката“, така ли се бе изразил?

С този външен вид? Как ли не!

— На какво дължа удоволствието? — внимателно попита той.

Роуина се сепна и затършува в чантата си за демокасетата. Протегна я към него.

— Искаме да продуцирате тази група, с която имаме договор — каза тя. — Смятаме, че вие сте идеален за тях. Наричат се „Атомик Мас“.

Майкъл Кребс озадачено поклати глава.

— „Атомик Мас“? Нищо не ми говори — каза той. — Сигурно нещо съм блокирал. Припомни ми как се казваше последният им албум.

Тя преглътна с мъка.

— Никога не са записвали нищо — отвърна Роуина. — Това ще им е първият запис.

Той я зяпна.

— Оберман иска от мен да работя за новопоявила се група! Това се казва новина — заяви той. — Ще похарчи толкова пари за нова група?

„О, боже!“, помисли си Роуина.

— Можем да ви предложим — „Джош ще ме убие“ — двеста хиляди долара.

Смаян, Кребс се ухили широко.

— Правилно ли чух? Двеста хиляди?

Тя кимна. Все още стискаше демокасетата като пълна идиотка. Дори не си бе направил труда да я вземе от нея.

— Госпожице Гордън, информирали са ви погрешно — осведоми я Кребс. — Наистина имам свободно време в графика си за следващите два месеца, но цената е един милион. Най-малко. И никога не работя с неизвестни изпълнители.

— Но не бихте ли искали да представите на света нова група? Да започнете от нула? Мислех, че обичате да рискувате, господин Кребс — студено заяви Роуина.

За своя изненада — бе се ядосала. Как можеше така да отхвърля „Атомик“, след като дори не ги е чул?

Майкъл долови предизвикателството в тона й. Интересно. Може би момичето наистина има кураж.

— Някога го правех. Но времената се менят — също толкова студено й отвърна той. — И цената е милион долара, минимум.

— Но ние нямаме милион.

— За двеста хиляди дори не бих станал от леглото си.

Роуина се изправи вбесена.

„Много жалко, че Оберман не е обяснил на момичето правилата на играта“, помисли си Майкъл. Изглеждаше умна и страстна. Щеше да се изкаже ласкаво за нея пред Джош, когато му се обади да го наругае, задето му губи времето. Но Оберман си беше такъв: напълно луд, играещ по собствените си правила.

— Съжалявам, че си пътувала напразно — каза той с усмивка.

Роуина избухна.

— Времената явно наистина са се променили. Някога бяхте герой, господин Кребс. Истински визионер. Господи, бях окачила статии за вас на стената, когато учех в колежа! Невероятно е какво могат да направят няколко платинени албума, нали?

Хвърли му касетата.

— Задръжте я като подарък. Може да ви напомни на какво са способни няколко хлапета, на които им пука за музиката. Но предполагам, че вас не ви е грижа вече. Интересува ви само звънът на парите, нали?

Скочи на крака.

— Няма нужда да ставате. Сама ще намеря изхода.

Удивен, Майкъл се загледа след нея.

 

 

Роуина пусна душа и остана под силната струя вода, която масажираше врата и раменете й, премахвайки напрежението в мускулите й. Отметна дългата си мокра коса назад, като изстискваше балсама от нея и я изплакваше.

„Нищо не освежава така човек, както измиването на косата“, помисли си тя, спря водата и се загърна в един от меките бели халати на хотела. Душът бе накарал цялото й тяло да се съживи отново, зърната на гърдите й се бяха втвърдили от хладния въздух в стаята, усещаше кожата топла и жива. Определено щеше да излезе тази вечер. Бе поспала и се чувстваше добре. Навярно щеше да си купи „Вилидж Войс“ във фоайето и да провери кои групи свиреха на живо.

Имаше само една нощ в Ню Йорк. Не искаше да я пропилее, като седи в стаята. През прозореца можеше да види Манхатън, проблясващ в нощта, колите се движеха по правите улици като реки от светлина. Градът беше вълнуващ и оживен. Искаше да се слее с тълпата, да стане част от него.

На вратата се почука силно.

— Влезте — извика Роуина и пристегна колана на халата си.

Чудесно. Умираше от глад. Бе си поръчала огромен сандвич с осолено телешко и ръжен хляб, и студена бира — в крайна сметка, когато си в Рим, прави като римляните…

— Здравей отново — каза Майкъл Кребс и влезе.

Роуина направо подскочи от изненада и машинално пристегна още по-здраво халата си.

— Какво правите тук? — стресна се тя.

— Имаме адреса на хотела ти, забрави ли? Нали докарахме тук багажа ти — напомни й той. — Реших, че е добре да дойда да те видя, преди да отлетиш обратно.

Тя не каза нищо.

— Знаеш ли, много отдавна никой не ме е пращал по дяволите — отбеляза Кребс, оглеждайки очертанията на стройното й тяло под халата. „Престани!“, нахока се той сам. — Оберман каза, че си упорита. Не ме е излъгал.

Засрамена, Роуина започна да се извинява, но продуцентът я прекъсна.

— Чух твоята група. Беше ми любопитно — каза той. — Доста добри са.

— Да, така е — съгласи се тя със затаен дъх. Дали се канеше да й каже онова, което тя се надяваше да чуе?

— Добре, ще го направя — заяви Майкъл Кребс с блеснали очи. — Но не за двеста хиляди. Ако ще поемам риска да работя с тези момчета, искам да имам дял от бъдещето им. „Музика“ няма да ми плаща нищо, но ще получа пет процента. От цялата печалба.

— Пет процента от цялата печалба? Това може да са страшно много пари — възрази Роуина, като се мъчеше да сдържи вълнението си.

Кребс я погледна.

— Не си играй с мен, хлапе. Ще сключим ли сделка или не?

— Да, сър — съгласи се тя тържествуващо. — Благодаря ви, господин Кребс. Сигурна съм, че няма да съжалявате.

Майкъл Кребс! Майкъл Кребс щеше да продуцира „Атомик Мас“! Това бе ударът на века!

— Дано да е така. И можеш да ме наричаш Майкъл — каза Кребс, наслаждавайки се на реакцията й.

Отново я огледа преценяващо. Жена му гостуваше на родителите си тази седмица и нямаше нужда той да се прибира вкъщи. А това момиче го вълнуваше: талантлива, смела, умна, малко безразсъдна… „Е, оправда се пред себе си, сега ще работя с нея“.

— Защо не се облечеш, Роуина? — предложи той. — Ще ти покажа Ню Йорк.