Луиз Бегшоу
Работещи момичета (12)

Дванадесета глава

— Значи изборът е между тези двамата — обобщи председателят, прелиствайки едно от досиетата на бюрото си.

— Така бих казал.

Нейтън Роузън се загледа леко притеснен навън през стъклените стени на офиса. Обикновено не страдаше от световъртеж, но сега се намираше на шейсетия етаж, на покрива на кулата на „Америкън Магазинс“. По прищявка на Мат Гауърс, главен изпълнителен директор на компанията, стените бяха целите от стъкло, за да може да вижда целия Ню Йорк чак до океана. „Защото журналистиката е преди всичко наблюдение“, били думите му или поне така се говореше.

Нейтън Роузън беше нов в борда на „Америкън Магазинс“ и не бе свикнал с гледката. Както и да е, предпочиташе да си мисли, че е изнервен от височината, а не заради факта че тайно се среща с единия от кандидатите, които препоръчваше на шефа си.

— Не са ли малко млади? — отбеляза Гауърс.

Джо Голдстийн бе на трийсет, Топаз Роси — на двайсет и три.

— Да, сър. Деца чудо — усмихна се Нейтън, самият той едва на четиридесет и една. — Но и двамата са доказали, че могат да ръководят списания. Тиражът и приходите се вдигат, а разходите на всяко управлявано от тях заглавие намаляват.

Гауърс кимна, съгласен с фактите.

— Заложил съм много пари в този проект.

— Да, сър, знам.

— Джо Голдстийн има магистърска степен по бизнес администрация от „Уортън“ — отбеляза председателят. — А Роси?

— Тя завършва първата си година. Посещава занятията вечер и през уикендите, тъй като не иска да прекъсва работа.

— Програмата акредитирана ли е от „Айви Лийг“?

— Да.

Гауърс се замисли.

— Това е много добро отношение — каза той. — Наистина. Тези двама младежи срещали ли са се?

— Не. Голдстийн скоро се премести в Ню Йорк. Преди работеше в офиса в Лос Анджелис.

— Събери ги, Нейтън — нареди председателят. — Имат право да се запознаят с конкуренцията.

 

 

Джо Голдстийн беше в лошо настроение.

„Не искам да се занимавам с глупости — ядосваше се той. — Нямам нужда от този цирк. И без това нямаме време за губене“.

Засуети се безцелно с идеално поставената папийонка. Мразеше да носи смокинг. Чувстваше се скован и несръчен и смяташе, че прилича на келнер. Но човек не отказваше покана за вечеря от Нейтън Роузън, директор в „Америкън Магазинс“, отговорен за Източния бряг. И щом на нея пишеше: „Вечерно облекло“, значи обличаш такова.

От огледалото го гледаше красив и гневен млад мъж. Джо хладно огледа отражението си. Невъзмутимият му поглед обхвана черната като оникс коса, подстригана безмилостно късо, тъмните, напрегнати очи, изпъстрени със сиви точици, широката, гладко избръсната челюст. Беше привлекателен, гладката му кожа бе потъмняла до кафяво от калифорнийското слънце, имаше мускулесто тяло и дълги здрави крака, неудобно оковани в твърдия черен лен. Намръщи се.

На трийсет, Джо Голдстийн бе заклет ерген и доста добре се представяше като „Мъжът, който има всичко“. Беше най-големият от четирима сина на средно заможен търговец на дребно от Масачузетс и властта и отговорността на най-големия брат му придаваше вида на човек, който съвсем естествено очаква да стои начело. През целия си живот бе много амбициозен. Получаваше отлични бележки в гимназията — отначало, за да даде пример на братята си Клиф, Мартин и Сам, а после — защото да е най-добрият се превърна в негова втора природа. Всяка година завършваше с отличие, играеше като полузащитник във футболния отбор и получаваше титлата „С най-големи надежди за успех“ три години подред. Родителите му, вярващи в честния труд, Бог и семейните ценности, бяха наложили стандарти за най-големия си син, които той следваше неотклонно.

Джо помагаше на възрастните хора да пресекат улицата, всяка седмица отделяше от джобните си пари за благотворителност и ставаше прав, когато в стаята влезе дама. Само две неща му пречеха да се превърне в истинска карикатура на идеалния американски младеж републиканец: първо, беше евреин; второ, беше непоправим женкар.

Момчетата от семейство Голдстийн бяха учили в частно училище, издръжката в което едва бе по силите на родителите им. Беше старо, престижно учебно заведение и макар и не единствените ученици, които не бяха християни, се числяха към ограничено малцинство, погълнато от морето от богаташки деца от Бостън с попечителски фондове и корени във висшето общество. Джо никога не се почувства напълно спокоен там. Един ден мина да види най-малкия си брат Сам, тогава шестгодишен, и го завари да плаче в един ъгъл на площадката за игра. Няколко по-големи момчета го ритаха и удряха, крещейки обидни думи. Най-големият непрекъснато вдигаше ръка в нацистки поздрав и явно се опитваше да накара и малкия Сам да направи същото. Джо хукна по асфалта.

Беше на седемнайсет, два пъти по-едър от тях, и когато стигна до групичката, те веднага се дръпнаха изплашени и оставиха братчето му на мира.

Двама се разплакаха. Водачът на групата, четиринайсетгодишен хлапак, просъска насреща му:

— Чифутин!

Вдигна ръка в нацистки поздрав и я завря направо в лицето на Голдстийн. Не се притесняваше да отнесе един-два удара с юмрук. Всички знаеха какъв е полузащитникът евреин; не би ударил лошо хлапе, което е два пъти по-дребно от него.

Джо погледна брат си.

— Добре ли си? — попита той.

Сам изхлипа утвърдително.

Джо сграбчи дясната китка на водача на групичката и я стисна здраво. Обърна се към останалите грубияни, които го наблюдаваха с ужас.

— Ето така правят чифутите с фашистите — каза той. После му счупи ръката.

 

 

Никога повече не ги закачиха, но Джо не забрави случката. Престана да се опитва да се впише социално сред хора, които презира. Оттогава избираше приятелите си много внимателно, като прекарваше времето си само с момчета, чийто морал и всеотдайност приличаха на неговите. Академичните постижения също се превърнаха във въпрос на чест. Джо работеше по-усърдно и ставаше все по-добър, сякаш да докаже на самия себе си колко струва. Единственото му развлечение беше спортът, а по-късно — и жените.

След пубертета момичетата направо му се лепяха и той напълно се възползваше от положението. Казваше си, че е така, понеже е футболист, но след като влезе в „Харвард“ и се зае с вестника „Лампуун“ вместо със спорт, потокът от жени не секна. Нито пък след като завърши с отличие и се записа направо в бизнес школата на „Уортън“.

И Джо се възползваше. И защо не? Беше привлекателен, мускулест и добре надарен. Важно беше и че е умел и чувствителен любовник, който много се старае партньорките му да са задоволени. Практикуваше безопасен секс и говореше откровено за онова, което иска. Имаше си строги правила: не се забъркваше с момичета, които се обвързваха прекалено. Обичаше компанията на жените, харесваше му да спи с тях, но това беше всичко и той се стараеше да е ясно на всички. И дори при тези условия те пак се тълпяха около него — еврейски момичета и християнки, бели и черни, азиатки и мексиканки. Джо не подбираше много. Просто обичаше жените, от всички раси.

Само с един тип жени Джо изобщо не се погаждаше и определено не ги искаше в леглото си — амбициозните, агресивни жени с кариера. Смяташе, че феминизмът не е лошо нещо, до известна степен, разбира се, и че дамите трябва да се уважават. Но не харесваше жени, които се преструват на мъже. Джо ценеше високо състраданието и грижовността в една жена; печеленето на прехраната и защитата запазваше за себе си. Беше напълно последователен в старомодните си ценности. Смяташе, че „митът за красотата“ на Наоми Уотс е само куп истерични глупости. Знаеше, че много мъже тайно са съгласни с мнението му.

Джо Голдстийн беше свестен човек, но сексист.

Не харесваше жени като Топаз Роси. Не искаше да вечеря с тях. И никак не му се нравеше да се преструва, че се съревновава с тях за директорския пост на ново списание от висока класа с икономическа тематика. Мъжко списание. Което все едно бе направено за него, но за което сега се налагаше да се преструва, че се бори, така че „Америкън Магазинс“ да спазят коректния тон.

Мразеше да си губи времето.

 

 

Топаз въздъхна.

— Господи — обърна се тя към един гълъб, — завиждам на този мъж.

Никога не бе срещала Джо Голдстийн и не знаеше много за него. Едно обаче знаеше със сигурност — беше мъж. Следователно трябваше да му завижда в такива моменти. За Нейт и господин Голдстийн „вечерно облекло“ бяха само две обикновени думички, а не заповед, всяваща страх в душата.

Завъртя се наоколо в шестия си поред костюм, чудейки се дали този става. Носеше къса пола от мек велур на Норма Камали, шоколадовокафява копринена блуза от Дона Карън и високи обувки с каишки на петата от „Сен Лоран“. Множество златни гривни звънтяха на дясната й ръка, а стройните й крака проблясваха в отразяващия светлината чорапогащник от „Уолфорд“. Имаше агресивен вид, от висока класа, в секси, но делови стил, който бе на мода в момента. А в крайна сметка тя изкарваше прехраната си именно от модата, така че за нея да изглежда добре и професионално означаваше едно и също.

През прозореца се виждаше Сентръл парк, обагрен в зелено и златно, окъпан от вечерното слънце. Топаз си позволи да се усмихне. Дори и за стандартите на Ню Йорк издигането й изглеждаше бляскаво и невероятно бързо. Беше редактор на очерците в „Ю Ес Уомън“ само от няколко месеца, когато в списание „Гърлфренд“ се освободи постът на главния редактор, тъй като жената, която го заемаше, напусна, за да се омъжи. Отначало Топаз дори не помисли да се кандидатира. Тъкмо бе получила голямо повишение, а и никой не заема ръководното място на водещо тийнейджърско списание на двайсет и три години. Но после бордът огласи, че ще се проведе вътрешен конкурс за свободния пост; всеки изпълнителен директор или старши редактор можеше да се кандидатира, като предложи портфолио от идеи, включващи всичко — от макет до рекламни стратегии и абонамент. Предложенията трябваше да са анонимни, така че, също като на изпит, журито нямаше да знае кого са харесали или не, докато не обявят резултатите.

Инициативата бе дошла направо от главния изпълнителен директор, господин Гауърс, който опитваше да насърчи вътрешната конкуренция. Топаз осъзна, че като редактор и тя може да се кандидатира — и никой няма да разбере, ако не успее.

Тогава промени мнението си. В продължение на два месеца се потопи в литературата за тийнейджъри, музиката за тийнейджъри, телевизионните програми и стотиците списания за млади хора. Проучи статистиката за филмите, посещавани от младежи, и се обади на счетоводителите на петнайсет от големите рекламни агенции. Работеше нощем и през уикендите и не каза на никого, че ще участва в конкурса, дори и на Нейтън.

Пробният брой, който направи, приличаше на истински динамит — смесица от младежки феминизъм, идеи за евтин грим и облекло, новини за тийнейджърски групи и компютърни игри. Придружаващата го документация за финансови разчети и потребителския профил представляваше цели осемнайсет страници сериозно проучване.

Предложението на Топаз беше блестящо, толкова по-добро от всички останали, че изобщо не можеше да става дума за сравнение. Стана най-младият главен редактор в историята на компанията и през следващите шест месеца обновеното списание „Гърлфренд“ увеличи пазарния си дял с шестнайсет процента.

Беше красива, успяла и само на двайсет и три години.

Бе се превърнала в ценен кадър за списанието. Нейтън, на път да стане член на борда и отново неин пряк началник, й забрани да се съгласява с публикуването на неин профил във „Венити Феър“. Продавай списания за „Америкън“, а не за „Конде Наст“, бе казал той.

„О, така значи?“, помисли си Топаз, докато наместваше ръкавела си. Донякъде подозираше, че новият директор има и по-лична причина да не иска тя да се озовава под светлината на прожекторите. А това отношение я изправяше пред голям проблем, на който скоро трябваше да обърне внимание.

Но това можеше да остане настрани засега. Тази вечер не ставаше въпрос за личния й живот. Когато обявиха, че „Америкън Магазинс“ ще търсят редактор за „Икономик Монтли“ вътре в компанията, Топаз посвети цели две седмици на кандидатурата си. Нямаше опит във финансите, нито с мъжките списания, но изложи идеите си с такава страст и яснота, че Нейтън просто нямаше как да не я представи на Гауърс. Макар че ясно й даде да разбере, че другият кандидат е с много по-големи шансове.

И така, вечерята беше заради този Голдстийн и страховитата пречка, която той представляваше по пътя й нагоре в кариерата. Защото Топаз искаше да докаже, че една жена е способна на много повече от това да ръководи женско списание. Искаше да покаже, че може да се справи с всичко.

Искаше да бъде от големите играчи.

Искаше „Икономик Монтли“.

 

 

Нейтън Роузън, най-новият директор на „Америкън Магазинс“, се молеше Топаз да се държи прилично. Тя оставаше единственият фактор в живота му, който не можеше да контролира.

Крачеше из апартамента си и за хиляден път провери безукорно подредената маса с покривка от ирландски лен и чаши от италианско стъкло. Пое си дълбоко въздух и огледа гостната, като потърси спокойствие в символите на успеха навсякъде около себе си — мраморната камина, малкото платно на Сезан, окачено над бюфета в стил „Чипъндейл“. Апартаментът му бе пример за дискретен ергенски лукс — от меките, кремави кожени фотьойли до модерната стереосистема, от която в момента се носеха звуците на „Малка нощна музика“. Имаше едно от най-хубавите жилища в Горен Ийст Сайд.

„Никак не е зле за четиридесет и една години — напомни си Нейтън. — Мога да се оправя с Роси“.

Спря да крачи и се усмихна. Май тази последна реплика трябваше да се перифразира. Именно неспособността му да спре да „оправя“ Топаз му причиняваше проблеми.

Роузън се срещаше с Топаз от онази лудешка нощ, когато я бе обладал на бюрото в редакторския кабинет на „Уестсайд“. Не бе успял да се въздържи. И досега си спомняше как го бе дразнила по време на вечерята, изкушавайки го с тялото и красотата си, предизвиквайки го да я вземе. Е, така и бе станало, и се оказа фантастично. Най-страхотният секс, който някога е правил. Нейтън изобщо не се съмняваше, че половината удоволствие онази вечер се дължеше на факта, че се бе борил с желанието си към Топаз от мига, в който бе влязла в кабинета му за първи път.

Хилядите причини, поради които не трябваше да прави секс с нея тогава, оставаха в сила и сега: беше толкова млада, той й беше шеф, а и всичко бе станало по-сериозно с времето. Сега съществуваше по-голям риск, като се имаше предвид, че през изминалите две години тя бе станала редактор на списание, а той — директор, отговарящ за Ню Йорк и целия Източен бряг.

Което водеше до ситуации като тази: той, Нейтън, щеше да е част от жури, което ще избира между двама кандидати. А той имаше връзка с единия от тях.

Топаз му казваше, че простият изход е да си признае. Да започне да излиза с нея открито. Да признае на Мат Гауърс, че са любовници, и да види какво ще каже главният изпълнителен директор, като тя твърдеше, че той няма да каже абсолютно нищо.

Нейтън не беше толкова сигурен.

А и истината бе, че адски се срамуваше да не се превърне в пример за банално клише — четиридесет и една годишен мъж с двайсет и три годишна приятелка. Как ги наричаха? „Дженифър“-ки, точно така. Модерният еквивалент на това да наденеш тениска с надпис „Криза на средната възраст“! А той изобщо не страдаше от проклетата криза на средната възраст! Справяше се добре в живота и знаеше накъде е тръгнал — две врати по-нататък по коридора, към кабинета на Мат Гауърс. Смяташе, че докато стане на петдесет и четири, амбициите му ще са напълно изпълнени.

От друга страна, не можеше да се откаже от Топаз. Тя не беше „Дженифър“-ка, някоя тъпа блондинка. Беше страхотно силно, самоуверено момиче, с естествен талант за пресата. Интелигентността и ентусиазмът й направо го оставяха без дъх. О, господи, сексът… Нямаше как да не е доволен, че тя иска именно него, след като знаеше със сигурност, че половината мъже в компанията биха дали месечната си заплата, само за да докоснат гърдите й за миг. Тя се промени и в сексуално отношение: събаряше го на леглото, възсядаше го и си тръгваше, след като свърши, също толкова често, колкото искаше и той да доминира над нея. Топаз имаше нужда от разнообразие и експерименти. Което отчасти беше причина толкова силно да я желае.

Налагаше се да вземе решение — миналата седмица тя му бе казала, че или ще заживеят заедно, или ще скъсат. „Всемогъщи боже!“, помисли си Роузън. Да има Топаз близо до себе си през цялото време… червената й коса, млечнобелите й гърди, всичко в тялото й, което го подлудява, да се разхожда тук непрекъснато. Тя щеше да иска да я задоволява през цялото време…

Самата мисъл го оставяше без дъх!

Плашеше го до смърт!

Бе я помолил за отсрочка, за да помисли над това след селекцията, но тя категорично бе отказала.

— Какво правим с теб в извънработно време, това няма нищо общо с бизнеса — бе казала тя.

Представяше си я съвсем ясно и сега — как се приближава до него, слага ръка на бедрото му и пъха игривия си, секси, подлудяващ го език в ухото му.

— Не мога да съм търпелива. Искам те. Обичам те — бе прошепнала тя и тогава Нейтън Роузън бе усетил познатите сребърни нишки на желанието да плъзват по цялото му тяло, да сграбчват слабините му и трябваше да я измъкне от офиса.

Прокара ръка през посребрената си коса, не знаеше дали да се вбеси, или да се изпълни с гордост. Господи, никога не бе мислил, че пак ще минава през това. Да се регистрира в хотели по обед, защото нуждата му от тази жена е толкова голяма, че не може да чака.

„Изборната процедура, Роузън“, напомни си Нейт, връщайки се в мислите си към вечерята. Може би това щеше да убеди борда, че не става дума за лични предпочитания, защото знаеше със сигурност, че ще гласува за Джо Голдстийн. Едно ново списание като „Икономик Монтли“ просто бе замислено да го ръководи човек като Джо. Роузън не смяташе, че Топаз, колкото и умна, колкото и доказано талантлива, е готова вече за сериозно, високобюджетно, ориентирано към мъжката аудитория списание като това. Нейтън възнамеряваше да гласува безпристрастно за по-добрия кандидат за поста.

И освен ако Джо наистина не оплеска сериозно представянето си, това нямаше да е Топаз Роси.

Тя нямаше да му се сърди. Беше справедлива, когато ставаше дума за бизнес. Единственото му притеснение бе, че ще започне да го дразни пред Джо, ще изтърве нещо. Ако стане така, взаимоотношенията му с Голдстийн, които той ценеше, щяха да се окажат застрашени.

На вратата се позвъни. „О, боже!“, възкликна Нейтън Роузън.

Посрещна гостите си — първо Джо, после и Топаз. Бяха пристигнали с няколко секунди разлика.

— Здравей, Нейт Роузън! — поздрави Джо стария си приятел.

— Здрасти, Джо! Как ти се струва Манхатън? — Нейтън поздрави първото си откритие, като го сграбчи в мечешка прегръдка.

За първи път бе забелязал Голдстийн в „Лампуун“ и още докато следваше в „Уортън“, го бе наел на работа във финансовите секции на две издания. Голдстийн също представляваше пример за феноменален успех. Нейтън се усмихна на приятеля си. „Какъв откривател на таланти съм само“, самодоволно си помисли той. Не се съмняваше, че Джо ще стане отличен мениджър на новото списание, както и на сега ръководените от него „Америкън Сайънтист“, „Екзекютив Офисър“ и „Уийк ин Ривю“.

— Здравей, Топаз — добави той.

Щеше му се да беше предпочела нещо по-строго официално; най-доброто, на което можеше да се надява, бе да си създаде полезен приятел и съюзник в лицето на Джо. Можеше да научи много от него — той владееше официалните бизнес стратегии, с които Топаз нямаше опит. Съмняваше се, че Голдстийн би одобрил подобен външен вид за една делова жена — беше прекалено женствен, прекалено привличащ вниманието. Или поне привличаше неговото, по дяволите.

— Джо Голдстийн, запознай се с Топаз Роси, нашия главен редактор на „Гърлфренд“ — представи ги един на друг Роузън. — Топаз, знам, че си виждала служебната автобиография на Джо.

— Приятно ми е да се запознаем — каза Топаз и подаде ръка на Джо.

Защо на него не му бяха изпратили нейната служебна автобиография? Тя го огледа преценяващо. Красив, мускулест, доволен от себе си. От първия миг не го хареса.

Голдстийн енергично се здрависа с нея, като потисна раздразнението си. Караха го да се състезава с нея? Момичето едва бе излязло от пелените. И каква пола само носеше. Нямаше защо да пита как е стигнала толкова далеч толкова млада. През живота си не беше виждал толкова апетитно дупе и гърди.

— Приятно ми е — каза той.

Нейтън подаде и на двамата по чаша шампанско.

— Хайде да вечеряме — предложи той.

 

 

Започнаха с предястие от артишок и аспержи в масло.

— Госпожице Роси — обади се Джо, — познавате ли добре световната икономика?

Роузън се сви на стола си. „О, не! О, не! Моля те, господи!…“.

— И защо да не разбирам от икономика, господин Голдстийн? — попита Топаз, ядосана от тона му. — Защото съм жена ли?

„Не само изглежда като кукличка, помисли си Джо, ами при това е войнствена феминистка. Супер! Добре, значи искаш да играем с открити карти, така ли, сладурче? Чудесно!“.

— Въпросът ми бе съвсем невинен, госпожице Роси. Или предпочитате да бъда по-конкретен. Според вас коя нация има най-голям потенциал за растеж през следващите пет години? — попита той и с безразличие зачака да чуе неизменния отговор: Япония.

Топаз се замисли за миг.

— Корея — отвърна тя. — Макар че въпросът е прекалено общ. Как може някой да предскаже точно къде ще бъдем след две години, какво остава за пет?

Джо се изненада, но се съвзе. Значи е прочела няколко стари броя на „Икономист“. И какво от това? Реши да играе твърдо.

— Корея не е актуална — каза той. — Би трябвало да обърнете внимание на Китай. Показателите на растежа сочат…

— Не е актуална! — прекъсна го Топаз. — Ще ви кажа какво не е актуално: да се гледат провинциите, които граничат с Хонконг, и да се смята, че и останалата част от Китай може да забогатее също толкова бързо, без цялата икономика да се срине…

— Нищо не може да спре процеса… — рязко се намеси Джо. — Но несъмнено модните снимки в Пекин са ви направили експерт по въпроса.

Топаз пламна. Знаеше, че всички издания под контрола на Голдстийн са насочени към точно същия пазарен дял като „Икономик Монтли“, за разлика от нейното.

— Аз съм експерт в продаването на списания — отвърна му тя.

Незабелязано и от двамата, Нейтън беше скрил лице в дланите си.

Знаеше си, че тази проклета вечеря не е добра идея.

 

 

— Е, Роузън, как мина? — попита Гауърс.

— Спокойно може да се каже, мисля, че за това издание има жестока конкуренция, сър — отговори директорът.

Председателят на борда се засмя.

— Значи имаше фойерверки, така ли?

— Също като на Четвърти юли, сър — каза Нейтън.

 

 

През следващите два месеца битката за „Икономик Монтли“ се превърна в любим спорт за хората от „Америкън Магазинс“. Джо и Топаз бяха изключително учтиви един към друг на събранията на ръководството, но сътрудничеството им се простираше само дотук. Всички бяха запленени от откритото съперничество и залаганията за решението на борда се превърна в истинска лотария, макар че след първата седмица никой не приемаше залози за Голдстийн дори и при петнайсет към едно. Само сътрудниците на „Гърлфренд“, „Ю Ес Уомън“ и няколко репортери от „Уестсайд“, които бяха свидетели как бившата им колежка вече на два пъти успява да получи абсолютно невъзможно повишение, бяха склонни да заложат на Топаз. В крайна сметка Джо Голдстийн бе с пет години по-възрастен, имаше магистърска степен по бизнес администрация и ръководеше не едно издание като Топаз, а цели три, и то всичките насочени към образования и богат мъж.

Колкото повече Джо опознаваше Топаз, толкова по-малко я харесваше. На второто събрание на редакторите, на което присъстваха заедно, тя му направи забележка, че й е отворил вратата. Голдстийн стана още по-твърд. Така да бъде. Що се отнася до него, тя вече се бе отказала от специалното отношение, което се полагаше на една дама.

Топаз зае мястото си, вътрешно зарадвана от реакцията на Голдстийн, когато му се бе нахвърлила. Направи го нарочно, за да го ядоса. Най-много мразеше типове като Голдстийн — той поставяше жените на пиедестал, а всъщност не ги уважаваше изобщо. И отгоре на цялото й неодобрение към отношението му, знаеше съвсем категорично, че според всички в сградата почти със сигурност „Икономик Монтли“ ще бъде дадено на Джо. Не вярваха в шансовете й и тя обвиняваше него за това.

По-рано на събранието Джейсън Ричмънд, заемащ редакторското място в „Уестсайд“ след Роузън, бе представил предстоящата поредица от очерци за жени — свещеници.

Джо се засмя.

— Както отбелязва доктор Джонсън — обади се той, — „жена да проповядва, е като куче, ходещо на задните си крака. Не го прави добре, но човек се изненадва, че изобщо го прави“.

Около масата настана тишина, докато всички очакваха да видят дали Топаз Роси ще му отвърне подобаващо. Тя не ги разочарова.

— Както отбелязва Топаз Роси — имитира го тя, — доктор Джонсън е проклет глупак, на когото вероятно не му става.

Последва смях.

— Защо просто не отстъпиш и не спестиш малко време и на двама ни? — измърмори Джо към Топаз, когато излязоха от залата.

— Върви по дяволите! — изсъска тя. — Мога да се справя с работата също толкова добре, колкото и ти.

— О, не се притеснявай, скъпа — отвърна Джо. — Има място и за теб в „Икономик Монтли“ — винаги ще се намери работа за асистентка с готино дупе.

Той я потупа отзад и отмина, като остави Топаз без думи от яд.

 

 

На следващата сутрин „Екзекютив Офисър“ започна да публикува първия от поредицата задълбочени профили на водещи фигури в икономиката. Главният редактор Джо Голдстийн лично бе интервюирал Алън Грийнспан от Федералния резерв. Статията получи много ласкави отзиви и бе обсъждана в предаването „Добро утро, Манхатън“ на WHRT.

Топаз Роси и Джо Голдстийн трябваше да се изправят пред борда на директорите след шест седмици.