Луиз Бегшоу
Работещи момичета (31)

Тридесет и първа глава

Три седмици по-късно Роуина Гордън бе отново в бизнеса.

Този път всичко изглеждаше напълно различно от последния й офис. Нямаше скъпи килими и специално проектирани прозорци. Нито столове „Иймс“. Нямаше дори и кафе машина.

Започна в евтино помещение на „Мелроуз“ с два телефона, факс машина и осемнадесетгодишна секретарка. Нещата бяха различни, когато човек сам плаща сметките.

Джон Меткалф й предложи да й даде каквото поиска — начален капитал, офис в сградата на „Метрополис“. Роуина му благодари, но отказа.

— Това е нещо, което трябва да направя сама — заяви тя. — Просто няма да е правилно да приема помощ от някого.

— Поне се премести да живееш при мен. Тогава ще можеш да продадеш твоята къща и да използваш парите.

Тя го целуна нежно и чувствено и целувката предизвика тръпка в слабините му.

— Не мога. Преди за малко да изгубя независимостта си. Ти ми помогна да се измъкна от това положение, помниш ли?

— Не става дума само за теб — призна си той, а възбудата му личеше под панталона. Тя я забеляза и притисна ръка между краката му, като го погали през плата. Той изстена. — Моля те. Искам да си близо до мен.

— Сега си близо до мен — каза Роуина и посегна да разкопчае ципа на тънката си рокля. Коприната се плъзна надолу по тялото й като вода и той изпита разтърсващ прилив на страст, когато забеляза, че тя е гола отдолу. Дългите й стройни крака бяха добили златист тен, а зърната на гърдите й бяха прекрасно розови на фона на бледата кожа на малките й гърди. Тя се наведе назад, разкривайки русия триъгълник между гъвкавите си бедра. — Искаш ли да дойдеш по-близо?

Без да продума, той разкопча джинсите си и ги изрита настрани, докато я вземаше в прегръдките си. Пенисът му, твърд и набъбнал от копнеж, се притискаше към плоския й корем.

— Мина много време — каза той.

— Прекалено много — отвърна Роуина.

Тя си спомни за последния път, когато се бяха любили с Джон седмица след партито на Елизабет Мартин, а след това неканен изникна и споменът за последния път, когато бе докосвала Майкъл по този начин.

Джон усети как страстта й се разгаря. Пъхна пръста си в нея, опипвайки я. Тя вече мигновено бе влажна.

— Искаш ли да си поиграем? — прошепна той в ухото й. — Или да минем направо към действие?

Вместо отговор тя се усмихна и разтвори крака — провокативен сексуален жест.

Джон усети как желанието го обзема напълно и се насочи към най-чувствителното й място, проникна в нея, сантиметър по сантиметър, докато потъна чак до края. Тя се движеше в ритъм с него, притискаше го, сякаш искаше от него да проникне още по-дълбоко, да я изпълни още повече.

— Толкова си прекрасна — каза той.

Очите й бяха здраво стиснати и той забеляза как зърната й се втвърдиха и набъбнаха пред очите му. Джон се наведе и ги пое с устни, подръпвайки ги лекичко като жадно дете. Прониза я удоволствие и тя усети как се разгорещява още повече. Нуждаеше се от мъжкото му докосване, харесваше й силата на ръцете му и мускулестото му тяло, което можеше да усети през тънката памучна тениска, която не бе свалил.

Той започна нетърпеливо да се движи в нея, търсеше верния ритъм, подтикван от усещането за стегнатата й, влажна плът около пениса му. Когато ускори темпото, тя почувства как собственото й тяло му отговаря и накрая останаха единствено сладките тръпки, които я разтърсваха, и неговият тръпнещ и неумолим член. Изпита невероятно силен оргазъм.

Джон избухна в нея, задържа я в прегръдките си още миг и после излезе от потното й и треперещо тяло. Вдигна ръце и леко наклони лицето й нагоре към себе си.

— Както ти казах — промълви той, — няма връщане назад.

Тя взе дясната му ръка и я докосна с устни, целувайки го нежно и с благодарност.

— Само напред — отвърна тя. — Именно затова не мога да се пренеса при теб.

Нищо, което той изтъкваше или правеше, не можа да я разубеди. Прекарваше с него почти всяка нощ, но отказваше да продаде къщата си. Щеше да направи всичко сама и нямаше да е задължена никому.

 

 

Изборът с какво да се захване се оказа труден.

Можеше да работи за някоя продуцентска компания или да стане мениджър на група — не с Майкъл или „Атомик Мас“, но с други. Това обаче би означавало да работи за някого и да получава процент от печалбата.

„Не. Никога вече не искам да съм на пост, от който могат да ме уволнят. И искам да притежавам акции, а не да вземам заплата“.

Можеше да основе собствена звукозаписна компания. Но всяка група, с която би подписала договор като малка и независима компания, щеше да я напусне заради някоя от големите в бизнеса още щом вкуси първите плодове на успеха. Винаги така ставаше. Разходите за запис бяха се повишили значително от времето, когато Дейвид Гефен бе основал своите компании, и макар все още осъществимо, беше много по-трудно…

„Но не това е истинската причина, нали?“, запита се тя сама. „Истината е, че «Атомик Мас», Джош, Барбара и останалите означаваха всичко за мен. Когато ми беше отнето, се почувствах съсипана. Музиката е моят живот. Музиката е прекалено важна, за да рискувам“.

Нямаше да влага емоционален капитал. Щеше да започне от началото, като делова жена, и да държи настрани страстта си към музиката.

Щеше да владее ситуацията.

 

 

Роуина прие възможно най-добрия компромис, който й хрумна. Трябваше музиката да е включена, защото в тази област тя беше специалист, но освен това трябваше да е абсолютно лишено от емоции. Трябваше да работи, за да живее, а не да живее, за да работи.

Взе един лист и изреди основните си способности:

1. „Изпълнители и репертоар“. (Е, това не й беше от голяма полза сега.)

2. Представяне на нови продукти.

Роуина подчерта това и остана да седи и да се взира пред себе си. Представяне… изглеждаше добра идея. Нали бе успяла да направи най-мащабното спасяване в сферата на маркетинга, когато „Атомик Мас“ бяха резервирали „Колизеумът“ прекалено рано по време на турнето си „Хийт Стрийт“ в Съединените щати? И това беше нещо, което Кребс не бе направил вместо нея.

„Беше изцяло мое дело“, помисли си тя с усмивка. Толкова добре се бе почувствала тогава.

Но непредвидени катастрофи не се случваха всеки ден, а големите музикални компании си имаха собствени експерти по маркетинга, както и големите рекламни компании и агенти.

Тогава кой имаше нужда от помощ?

Не беше ли очевидно? Всички, които не можеха да си позволят да наемат специалисти по маркетинга. Независимите звукозаписни студиа. Колежите за рекламните си кампании. Малките клубове из страната.

Не можеха да си ги позволят обаче, именно в това бе проблемът. Как тогава някой от тях можеше да си позволи да наеме нея?

Отговорът й дойде мигновено: само някой от тях не би могъл. Но много от тях биха могли.

 

 

Същата вечер Роуина отиде при Джон в къщата му на плажа в Малибу, за да му разкаже за плановете си. След като си бе взела дълъг и освежителен душ, бе измила косата си и се бе загърнала в един огромен мек и пъстър халат за баня, той дойде при нея на терасата, понесъл две изстудени чаши и кана с коктейл „Маргарита“.

— Все още ли ти предстои онази конференция в Сан Антонио?

Той кимна и по лицето му премина сянка.

— Да. И все още имам проблеми със записите. Планът, който ти измисли, предотврати съдебното дело, но сега групата отказва да помогне за промоцията на албума. А „Вдигни очи“ е първият сингъл.

Тя отпи от питието си. Знаеше, че „Блек Айс“ са една от групите, с които се преговаря най-трудно. Те мразеха големите компании по принцип и винаги намираха недостатъци: нямало достатъчно плакати в магазините, нито достатъчно просвирване в радиото, нито представяне в MTV. Повдигаха възражения на всеки етап от работата — от художествената обработка до разпространението. Помнеше много добре и тях, и упорития им мениджър Али Кахед.

„Блек Айс“ обаче продаваха много албуми. Те бяха първата голяма група за „Музика — Северна Америка“, с която тя не бе подписала договор лично и която бе помогнала за успешното израстване в кариерата на младия търсач на таланти Стив Голдмън, който бе станал шеф на отдела й „Изпълнители и репертоар“. Последният им албум бе дебютирал направо на четвърто място в класацията на „Билборд“.

С подходящото представяне „Вдигни очи“ можеше да продаде много музикални албуми за „Представи си само“ и много тениски за „Сърцето ми принадлежи на Далас“.

— Мога да ти кажа какво да направиш — каза тя.

— Наистина ли? Надявам се да ми помогнеш — отвърна Меткалф и прокара ръка през косата си. — Защото това си е една голяма каша. Новите момчета в „Музика“ треперят от Кахед и няма да си помръднат и пръста да ми помогнат.

Роуина повдигна чашата си към него.

— Поздравления — каза тя. — Току-що стана първият ми клиент.

 

 

Когато на следващата сутрин й изпратиха договора от „Метрополис“ по куриер, Роуина подписа страницата пред секретарката си Джоан и човека, който продаваше кожени ботуши в магазина отсреща.

— Оставили са място, за да впишем името на компанията си — посочи Джоан.

Роуина сви рамене.

— Някакви предложения?

— Наречете я „Каухайд“^[1] — предложи продавачът на ботуши, — не може да има рокендрол без кожа.

И така се роди „Каухайд Консултанс“.

 

 

През първите два часа Джоан просто седеше и четеше „Влияние“. Шефката й работеше мълчаливо, разгърнала големи листове на бюрото си и си записваше имена и телефонни номера, с големи цветни маркери съставяше списък с магазини, радиостанции и музикални списания, като понякога свързваше някои от тях с линии. Най-накрая излезе — ръцете й бяха изцапани с ярки пъстри петна — и подаде на Джоан малък лист със седемдесет имена и номера.

Джоан повдигна вежда.

— О, това е само първата част — заяви й Роуина. — Мислиш ли, че ще се справиш?

— Готова съм, щом кажеш — отвърна с усмивка момичето.

Може би тази работа нямаше да се окаже пълен провал все пак.

 

 

Щом веднъж се зае да работи, Роуина не спираше. Внимателно подбра потенциалните си клиенти: свободомислещи програмни директори, управители на магазини, които й дължаха услуги, журналисти и шефове на телевизионни станции, с които бе работила, когато се занимаваше с „Атомик Мас“.

— Господи, Роуина! Как си? Къде, по дяволите, се изгуби? — попита Джак Флеминг от „Ролинг Стоун“.

— „Блек Айс“? Да, ще ги пускаме по радиото — каза Джо Морета от KXDA. — Дадено. Няма проблеми. Кога ще минеш насам?

— Ще направя каквото мога — обеща Пит Майер от MTV. — Радвам се, че се върна в играта.

На обяд Джоан поръча и за двете пица и диетична кола, а Роуина се обади на Джон и му изреди всички медии, в които така бързо бе уредила представяне.

— Не мога да повярвам! Как, за бога, успя да го направиш? — попита той удивен.

— О, още не съм свършила — отвърна тя. — Това беше само за загряване. Сега кажи колко пари си склонен да ми отпуснеш за рекламен бюджет?

— Реклама ли? Това не е ли работа на „Музика“?

— Зависи какво целиш. Ако искаш да продадеш няколко албума, вече сме го направили. Ако искаш да помогнеш на рекламната кампания на филма си…

— Колко пари ти трябват? — попита Джон, стреснат от деловия й тон. Тя използваше личната му линия, но ставаше дума само за бизнес.

„А тази сутрин се любихме на плажа“.

Тя назова сумата.

— Добре — съгласи се той. — „Сърцето ми принадлежи на Далас“ ще излезе на екран две седмици след като този сингъл бъде разпространен масово. Мислиш ли, че чрез него ще можем да направим малко реклама и на филма?

— Точно това е идеята — каза Роуина. — Имам нещо предвид, но ми трябва рекламен бюджет, за да го реализирам.

— Добре, Роуина — отвърна Джон. — Получаваш го. Изненадай ме.

— Непременно ще го направя — обеща тя.

Същия следобед Роуина даде на Джоан втори списък. В него имаше имена на програмни директори и редактори от основните медии — лични приятели, но все пак добре настроени към нея хора. Номерът беше да похарчи малко пари там, където ще получи максимален резултат; знаеше, че няма смисъл да се насочва просто към списанията и станциите с най-голям тираж или аудитория. Най-важно бе влиянието, което имаха. На това я бе научила работата с Майкъл Кребс.

Знаеше всичко за „Сърцето ми принадлежи на Далас“: Горчиво-сладка съвременна романтична история, разказ за една жена, разкъсвана между любовта на живота й, тексаски адвокат, и лекар, който бе баща на детето й и щеше да е по-добър родител за него. Тя предпочита лекаря заради момчето си, а след това за своя изненада постепенно се влюбва в него.

Роуина не смяташе, че филмът е лош, просто не съвпадаше с очакванията на хората от „Метрополис“. Те бяха заложили на силно драматичен и с претенции за „Оскар“ филм. А се бе получила иронична любовна комедия с няколко сърцераздирателни сцени.

Лично тя вярваше, че всеки, който е харесал „Когато Хари срещна Сали“, ще хареса и този филм, но хората в отдел „Маркетинг“ на „Метрополис“ имаха друго мнение. Предварително бяха представили продукцията си като класически сантиментален филм от рода на „Крамър срещу Крамър“ или „Думи на обич“. Роуина предполагаше, че първоначалните отзиви от предварителните прожекции са толкова лоши, тъй като почитателите на „Крамър срещу Крамър“ са се разочаровали.

Не бе коментирала изобщо. Филмите бяха работа на Джон, а не нейна. Ако той й бе дал съвет за „Атомик Мас“, докато тя работеше за „Музика“, щеше да му се развика да си гледа работата.

Но сингълът „Вдигни очи“ й даде идея.

Седмица преди песента да се завърти по радиото огромни билбордове се появиха в Ню Йорк, Лос Анджелис и Далас — на обикновен черен фон с огромни бели букви пишеше: „ВДИГНИ ОЧИ КЪМ СВОЯ ИЗБОР“.

Два дни по-късно в „Ню Йорк Таймс“, „Лос Анджелис Таймс“ и други големи вестници се появиха реклами на цяла страница със същото простичко послание. Не се споменаваше за филма, албума или сингъла.

Кампанията имаше незабавен успех. Хората започнаха да звънят в радиостанциите и да питат какво означават рекламите. На едно кръстовище в Манхатън стана задръстване, докато шофьорите извиваха вратове нагоре, за да погледнат билборда.

Тогава излезе „Вдигни очи“.

Първоначалните й усилия в широк мащаб дадоха резултат и удивените рекламни консултанти на „Музика“ откриха, че съвсем новият им сингъл вече е пласиран из радиостанциите в ключови градове, и то от кого — от Роуина Гордън.

След това започнаха конкурсите, които Роуина бе организирала в другите станции и в списанията.

„Кой е най-трудният избор, пред който сте се изправяли?“.

„Какво бихте направили от любов?“.

Това бе популярна психология в най-простия й вариант. Всеки се е отказвал от нещо, смяташе Роуина, всеки се е влюбвал и се оказа, че е била права — из цялата страна телефоните на радиостанциите направо прегряха.

Накрая се появи и видеоклипът. „Блек Айс“ категорично бяха отказали да заснемат клип и момчетата от „Метрополис“ бяха решили да комбинират и използват стари техни клипове. Но на Роуина й хрумна по-добра идея. „Няма да показваме изобщо групата. Ще покажем филма“, предложи тя и в резултат се получи страхотен рекламен клип с най-добрите моменти от „Далас“, сглобени заедно и показани на фона на агресивния поп-фънк на песента.

В MTV много го харесаха.

Последните обаждания на Роуина бяха до нейни стари приятели, които работеха в специализираните издания, както музикални, така и за кино — „Въраяти“, „Холивуд Рипортър“, списание „ХИТС“ и други. Във всички се появиха статии, в които пишеше нещо от рода на: „И точно когато си мислехме, че сме видели всичко…“.

 

 

В седмицата, в която излезе, „Вдигни очи“ стигна до номер едно в „Хот 100“, а две седмици след това „Сърцето ми принадлежи на Далас“ се прожектираше в кината при пълни зали.

Али Кахед, удивен, че неговата група е реализирала най-големия хит в кариерата си, се обади на Сам Нийл и му заяви, че може и да се съгласят да участват в промоцията на саундтрака.

Ник Лардж се обади на Джон Меткалф и официално го поздрави.

А късно една вечер телефонът в спалнята на Роуина звънна.

— Ало? — обади се тя, изненадана.

Номерът й го нямаше в указателя, Джон в момента летеше към Сан Антонио, а единственият друг човек, който го знаеше, беше Джоан.

— Здрасти, хлапе — каза Джош Оберман. — Защо, по дяволите, се забави толкова?