Луиз Бегшоу
Работещи момичета (6)

Шеста глава

Изискаността беше първото нещо, с което се раздели.

— Ти искаш да наемеш това място? Сигурно се шегуваш — заяви третият хазаин, когато Роуина поиска да види неговата боксониера. Той огледа преценяващо бежовото й вълнено палто, костюма й марка „Армани“, луксозните й обувки. Присви очи. — Само ме мотаеш. Защо точно ти искаш да живееш в Сохо?

— Това е единственото, което мога да си позволя — отвърна Роуина.

Щеше й се човекът да отстъпи малко назад; дъхът му вонеше на чесън и къри. Опита се да се усмихне, да го предразположи, за да й даде под наем стаята. В първите две хазаите само я бяха погледнали и бяха затръшнали вратата под носа й.

Вече почваше да се отчайва. Парите в личната й сметка се стопяваха, не можеше да си намери никаква работа в музикалния бизнес, а родителите й я бяха отрязали без пукнат грош, докато не се съгласи да се откаже от идеята да работи в сферата на музиката. Роуина им бе отказала категорично. Когато завърши, бе решила да покори света. Нямаше начин да се върне в Шотландия с подвита опашка, да се извини и да обещае да стане послушна.

— Да бе — каза хазаинът. Огледа я похотливо. — Значи сме в играта, а, скъпа?

— Моля? — сепна се тя.

Той й намигна.

— О, не ме гледай така. Няма да кажа на никого, щом не искаш. Петдесет и пет предплата и плащане в брой в началото на месеца, в аванс.

За миг тя не разбра.

— Давате ми го под наем?

— Със сигурност нямам намерение да го дам даром — каза мъжът и протегна потната си длан.

Роуина бързо отвори чантичката си и му подаде банкнотите. Вече се беше научила да не предлага чек.

— Ако има някакви проблеми, хич не ме търси — каза човекът, отново я изгледа похотливо и се измъкна тромаво от стаята.

Тя се огледа продължително в замъгленото огледало на стената. Проститутка от висока класа? Тя?

После пак се погледна. Очертаващи фигурата й дрехи. Безупречен грим. Добре подстригана лъскава коса, спускаща се по гърба.

Беше прав. Не се вписваше в стила на Сохо.

 

 

На следващия ден Роуина занесе всичките си маркови дрехи до магазин за втора употреба и ги продаде. Също и брошките си, часовника „Патек Филип“ и златното си колие — и даже се насили да се пазари за цената. Жената качи първоначалната си цена с трийсет процента. Роуина знаеше, че въпреки това все още си е пладнешки обир, но се почувства като победителка. Учеше се.

Инвестира в чифт прилични джинси, няколко чифта боти, маратонки и черно кожено яке. Тениските бяха евтини, а от пазарите си купи шарени индийски шалове. През деня кръстосваше Лондон в търсене на работа. Вечер се упражняваше в готвене — за нея бе истинско предизвикателство, че не може да си позволи готовата храна на „Маркс и Спенсър“ — и ходеше из всички евтини барове, където свиреха рок музика на живо и където успяваше да влезе безплатно.

Когато по-късно се обърнеше назад към онзи първи месец, Роуина се питаше как изобщо го е преживяла. С всичките си романтични представи за това как се опълчва на родителите си и живее в бедност, докато намери работата на мечтите си! Как така изобщо не бе и помислила какво всъщност означава „бедност“? Да ти е студено, да гладуваш и непрекъснато да внимаваш за всяко пени — Роуина Гордън, която даже не бе сравнявала цената на две червила през цялото си следване в колежа. И защо представата за това как смело крачи по улиците и тропа на всяка срещната врата никога не бе включвала и ужасното чувство за провал, което я обземаше след всяка отказана нископлатена работа?

На два или три пъти едва не се отказа. В края на краищата не се налагаше да живее така. Имаше добро образование и отлични оценки. Би могла да стане адвокат, да започне работа в консултантска фирма — най-различни високоплатени и уважавани професии, където добрата диплома от „Оксфорд“ означаваше нещо. Получаваше отказ след отказ само защото искаше да влезе в звукозаписния бизнес, където дипломата се оказваше недостатък, а не предимство и никой не даваше пет пари за хобита като езда и ски.

Но в задушните малки клубчета, претъпкани с рокери и фенове на рок музиката, наситени с миризлив пушек от сценичните ефекти и под звуците на стереоуредбата, която гърмеше с песните на „Гънс енд Роузис“, Роуина Гордън за пръв път вкуси от свободата. Приеха я в тези среди. Запозна се с барманите и с някои от редовните посетители и те я приеха такава, каквато е. Без въпроси. Без да я съдят. Още едно хлапе на двайсет и една години, което обича музика.

А музиката беше наистина важна за нея.

Роуина постепенно опозна всички свирещи групи. Повечето бяха уморени подражатели — бледи подобия на бляскавите момчета от Лос Анджелис или на металягите от Ню Йорк. Но понякога, само понякога, чуваше и някоя група, която наистина я развълнуваше. А заради това си струваше всичко.

Надменната, студена Роуина Гордън изненадваше сама себе си.

Не можеше да понесе мисълта да се откаже от мечтата си.

 

 

Една вечер влезе в „Аркадия“, в „Камдън Таун“, и завари мястото почти безлюдно.

— Какво става? — попита тя, като се приближи до Ричард, барман и неин приятел, който си приказваше с някакъв възрастен човек с дебело дълго палто. — Да не би „Блу Планет“ да са отказали да свирят?

Той кимна.

— Няма нищо, и без това много ги надценяват — тя сви рамене и седна на едно от високите столчета до бара. — Може ли един „Джак Даниълс“ и диетично пепси, моля?

Ричард й поднесе напитката и скришом погледна към човека, с когото бе разговарял.

— Чух, че „Музика Рекърдс“ току-що са подписали договор с тях за двеста хиляди.

Роуина се засмя.

— Нищо чудно. „Музика“ не може да различи рок банда от улична банда.

Възрастният мъж се изкашля.

— Защо говориш така, госпожичке? — попита той с отчетлив американски акцент.

Тя се изчерви.

— Вие да не сте техният мениджър? Съжалявам.

— Не, не съм им мениджър — отвърна той. — Но ще платя питието ти, ако ми кажеш какво не им е наред.

— Трябва да послушате Роуина — обади се Ричард. — Тя ходи на всеки концерт в града. И във всеки клуб също.

— Богаташко момиче, а? — попита възрастният човек.

Роуина се изсмя.

— Съвсем не. Не плащам за нищо. Приятели ме пускат безплатно. Знаете как става.

— Да, знам как става — иронично каза той, като се опитваше да си припомни какво е било да се мотае из джаз клубовете в Ню Йорк преди години.

Тя отпи глътка от чашата си. Приятелите й от „Оксфорд“ не биха я познали: седеше без грим, чувстваше се съвсем удобно и свободно в изтъркани джинси и изглеждаше дори по-млада, отколкото беше в действителност. Бе отслабнала, понатрупала мускули и връзваше косата си на обикновена конска опашка. Изглеждаше страхотно.

— Искате да знаете защо сделката е била неизгодна за „Музика Рекърдс“? — нахакано попита тя. — Добре. Ще ви кажа.

Десет минути по-късно, с блеснали от оживление очи, тя все още говореше за всички онези евтини и неангажирани групи.

— Стига, стига — засмя се Ричард, като сложи ръка на рамото й. — Стана му ясно.

— Не, всичко е наред — каза възрастният човек. — С какво се занимаваш, когато не се биеш за място на първия ред, госпожичке?

Тя сви рамене.

— С нищо. Искам да работя за някоя звукозаписна компания, но не мога да получа работа. Но още се опитвам. Кой пита?

Под погледа на ухиления Ричард американецът извади от протрития си портфейл визитка с позлатени ръбчета.

— Казвам се Джошуа Оберман — представи се той. — Знаеш ли кой съм?

Роуина усети как пламва като домат от глава до пети. Джош Оберман бе истинска легенда в музикалната индустрия. Освен това президент на „Музика Рекърдс ЮК“.

— Да, сър — каза тя.

— Казах, че името ми е Джошуа. Не се превземай. Просто се яви в моя отдел „Личен състав“ утре в десет сутринта. Наета си на работа — добави той за всеки случай и стана.

— Като каква? — попита смаяно Роуина.

— Търсач на таланти, разбира се — рязко отвърна Оберман. — Ти как мислиш?

 

 

Първият ден, в който Роуина мина през вратите на „Музика Рекърдс“ като техен служител, бе един от най-щастливите в живота й. Стигаше й само един поглед към футуристичното фоайе с мебели от черна кожа и полиран хром, с младите красиви секретарки, които влизаха и излизаха от приемната с тениски и нахакано поведение, с монтираните на стената телевизионни екрани, от които звучаха музикални клипове, за да разбере, че е открила призванието си.

Нищо не можеше да помрачи настроението й. Нито навъсената, мрачна жена в „Личен състав“, която попълни формуляр с личните й данни и настоя да позвъни в кабинета на президента, за да получи потвърждение, че Роуина не си измисля; нито фактът, че останалите търсачи на таланти в отдела отказваха дори да се престорят на дружелюбни към новата си конкурентка, когато я развеждаха наоколо; нито дори миниатюрната кабинка, която щеше да е неин офис, или пък символичната сума, която щеше да получава, а това означаваше, че ще трябва да остане в мизерната си квартира.

Роуина бе готова да пролива кръв и пот за „Музика Рекърдс“. Те й бяха дали шанс.

— Здрасти! Добре дошла в екипа — каза Матю Стивънсън без никакъв ентусиазъм. — Сядай.

Махна й да седне в огромен фотьойл с тапицерия от бежова кожа, стоящ в ъгъла на просторния кабинет. Слънцето струеше през прозорците с изглед към Темза и осветяваше модерната стереоуредба и окачените в рамки на стената златни и платинени дискове.

— Аз съм шеф на „ИР“, или „Изпълнители и репертоар“ — каза с въздишка Стивънсън.

Беше дебел, плешив ветеран в бизнеса, с крив нос и обичаше сам да избира своите търсачи на таланти. Но Оберман получаваше онова, което искаше, а той явно бе харесал момичето.

Стивънсън бе виждал това и по-рано: някое хлапе впечатляваше Джош на концерт или му пишеше вълнуващо писмо и Оберман, винаги нащрек да открие новия Дейвид Гефен, го вземаше на работа в отдел „Маркетинг“ или „Международни връзки“, и никой не можеше да направи нищо по въпроса. Обикновено изкарваха няколко месеца, може би дори година, а после изгубваха интерес и напускаха или ги уволняваха след приличен срок. Със сигурност знаеше, че и с това момиче ще стане така. Но какво можеше да направи? Старецът беше капризен.

— Това означава, че се опитваме да подпишем договор с талантливи групи, а после им помагаме да си създадат репертоар, тоест песни. Преди означаваше да им избираме песни, на които да направят кавъри, но сега предимно помагаме на групата да си намери добър продуцент. Ясно ли е всичко?

Роуина кимна енергично. Тя знаеше всичко това от друга гледна точка, разбира се, но не искаше да изглежда прекалено самоуверена.

— Работата ти — продължи шефът й — е да слушаш касетите, които разни ентусиасти ни изпращат, да им изпратиш писмен отказ по пощата и вечер да излизаш и да търсиш групи.

— Ами ако някой изпрати добър запис?

— Ако са добри, свирят на живо. Някой ги е чувал. Имат си мениджър. Ясно?

Тя кръстоса крака. Не искаше да дразни новия си шеф, но не можеше да се въздържи.

— Тогава защо изобщо си правим труд да ги прослушваме?

— Ако случайно се окаже, че греша — отвърна Стивънсън с неприятна усмивка и протегна лепкава длан. — Добре дошла в музикалния бизнес.

 

 

Не грешеше. След три дни на Роуина й стана пределно ясно. Всяка сутрин секретарката, която тя делеше с четирима други от отдела, домъкваше огромна торба с касети в кабинката й и оставяше Роуина да ги зяпа смаяно. Отначало, тъй като искаше да е справедлива към всички, тя слушаше половината от всяка касета. Когато откри, че едната торба е заменена от две, двете стават три, а тя изобщо не напредва с планината от работа, се ограничи до една песен. Накрая Джак Райх, който работеше в съседната кабинка, се смили над безнадеждния й оптимизъм.

— Виж, Роуина — каза той, като дръпна слушалките от ушите й. — Трийсет секунди, ясно? Трийсет секунди. Имаш да прослушаш стотици записи от тези нещастници, куп писмена работа и всички онези групи, които са достатъчно сериозни, че да свирят на живо. Деветдесет процента от тези банди, за които си водиш бележки, досега вече са се разделили.

Грабна касетата, която тя прослушваше, и я вдигна пред очите си.

— Виждаш ли датата на това? Септември. Отпреди пет месеца. Толкова време отнема да стигнем до непотърсените записи.

— Трийсет секунди? — повтори тя.

— Трийсет секунди — настоя Джак — е много щедро.

Не се шегуваше. Роуина постепенно се разочароваше от музикантите. Нямаше и представа колко много лоша музика е възможно да се създаде, докато не почна да търси група, която е достатъчно добра, за да се инвестира в нея. Дните й бяха запълнени от касета след касета пълен боклук — хората носеха касети, на които се бяха записали как пеят под съпровод на караоке. Нощите й бяха заети от дълги, изморителни пътувания из страната, за да наблюдава поредица посредствени изпълнители и абсолютно некадърни рок банди. Опозна всеки мухлясал мрачен клуб от Оксфорд до Тръро и като най-младия търсач на таланти в екипа никога не я допускаха близо до по-обещаващите изпълнители.

Трудно можеше да намери приятели в работата. Джак Райх се отнасяше мило с нея, но той бе мениджър в „ИР“ с три подписани договора и винаги бе зает. Другите й колеги, всички мъже и по-млади от нея, изобщо не я забелязваха. Секретарките ясно даваха да се разбере, че предпочитат да флиртуват с момчетата, отколкото да печатат нейната документация, а Матю Стивънсън се отбиваше в офиса й всяка седмица според Роуина като някакъв лешояд, изгарящ от нетърпение да я уволни.

„Откри ли вече нещо?“, подсмихваше се иронично той и тя трябваше да му отговори: „Не, още не“.

Господи, наистина й се искаше да го направи! Направо й се късаше сърцето! Ето я нея — рок фен, пристрастена към музиката, а сега и търсач на таланти за голяма компания, молеща се от все сърце да бъде впечатлена. И виждаше или чуваше стотици групи всеки месец, всички молещи я да се впечатли от тях.

Но не можеше. Не можеше да го направи. Нямаше отговор за Матю, защото всичко, което прослушваше, се оказваше толкова ужасно, всяка песен — толкова посредствена.

Продължаваше усърдно, чувствайки се все по-изолирана и потисната. Навярно трябваше да зареже всичко и да стане адвокат. Навярно във Великобритания напълно липсваха таланти. Навярно нямаше какво да се открие. И тогава се натъкна на „Атомик Мас“.