Луиз Бегшоу
Работещи момичета (21)

Двадесет и първа глава

Смъртта на Нейтън Роузън промени доста неща.

Като основно облагодетелствано лице от завещанието му, Топаз Роси за една нощ стана много богата жена, с повече от четири милиона долара в сметката си. Освен това собственик на къща, рядко срещано в Ню Йорк.

Сега имаше и свободно място в борда на директорите на „Америкън Магазинс“. Джо Голдстийн, уверен в тежестта на магистърската си степен по бизнес администрация — Топаз се бе отказала от своята заради голямата натовареност в работата — се амбицира да го заеме. Скърбеше за приятеля си и горчиво съжаляваше за държанието си към него във връзка с Роси. Но знаеше, че Роузън е мъртъв и независимо колко голяма е мъката му, не би го върнала обратно. Животът и бизнесът продължаваха.

Джо възнамеряваше да стане член на борда, преди да навърши четиридесет, и президент на компанията — преди петдесет. Гауърс нямаше вечно да е в играта. Надяваше се, че Топаз Роси ще се задоволи с постигнатото и ще се съсредоточи върху трите си списания, защото, ако се опиташе да си съперничи с него и този път, щеше да я унищожи, а напоследък се чувстваше приятно с нея.

Топаз порасна. Отдръпна се леко от работата, за да има време за приятелите си. Ужаси се, когато осъзна колко малко знае за хората, с които работи от години. Излизаше на вечеря с Елиз и съпруга й и понякога гледаше бебето на секретарката си. Джош Стайн, който се бе преместил от „Уестсайд“ и сега бе художествен директор на „Ю Ес Уомън“, я запозна с приятеля си. Тя се държеше сковано в компания, но хората проявяваха разбиране. Започна да се чувства по-малко сама.

Намери си счетоводител, адвокат и брокер, който продаде къщата за огромна сума. Не искаше да се разстройва непрекъснато, спомняйки си как Нейтън бе обещал да се върне след минутка. Брокерът веднага вложи парите в нов апартамент — модерно жилище с три спални на Пето авеню, много просторно и светло.

Тя похарчи близо половин милион долара за вътрешния дизайн. Така имаше с какво да се занимава, а и бе съвсем в реда на нещата. Все пак щеше да стане най-младият досега директор в борда на голяма издателска компания. Надяваше се, че Джо няма да се състезава с нея този път; веднъж вече го бе победила и щеше пак да го направи, ако трябва, но напоследък наистина й харесваше компанията на този мъж.

 

 

„Хийт Стрийт“ се продаде в милион копия за шест месеца.

Майкъл Кребс натрупа цяло състояние от сделката.

Джошуа Оберман наследи Джон Уотсън като председател на „Музика Рекърдс“.

Роуина превърна „Лутър“ в напълно действаща компания. Намери сграда с поносим наем от другата страна на парка и я нарече „Музика Тауърс“ — е, не беше чак „Блек Рок“, но вършеше работа. Купи си пет чифта джинси и двайсетина тениски и престана да се притеснява за външния си вид. Всяка сутрин в осем вече се намираше в офиса, съгласуваше с Оберман договорите за дистрибуция, надзираваше компютърната мрежа и декораторите и държеше под око огромните телевизионни екрани, монтирани по стените, от които двайсет и четири часа се разнасяше музиката на MTV и VH1. Крачеше сред облаци прах и стърготини и си късаше нервите. Започна да наема служители и това се оказа забавната част от работата й; появяваха се толкова много талантливи хора, че направо не беше за вярване.

Подбираше момичета и момчета, които приличаха на нея — умни, напористи и страстни музикални фенове. Пък и никой от по-възрастните не искаше да работи в едва прохождаща компания. Опита се да привлече няколко известни имена и не успя. Това обаче не притесни особено началниците й; младите и бедни служители бяха много по-мотивирани и им излизаха по-евтино.

В Ню Йорк имаше много личности, които да й служат за пример: Андре Наръл, който ръководеше „Ъптаун“; Ричард Грифитс от „Епик“ — друг неин сънародник, в чийто списък влизаха имена, на които можеше само да завижда: „Спин Доктърс“, Брад, „Скрийминг Трийс“, „Рейдж Агейнст дъ Машийн“, „Ивс Плъм“ и още, и още; Моника Линч от „Томи Бой“ и безброй други.

„Обсешън“ постигнаха някакъв успех; втората група, с която Роуина подписа договор, траш бандата „Стиймър“, се справяха по-добре.

Офисите започнаха да се пълнят с хора и в „Лутър“ вече се смесваха стърженето от трионите, бръмченето на компютрите и звуците от стереото, на което гърмеше „Айс Кюб“ или „Шугър“. Роуина напълни цял един етаж с телефони и факс машини и отделът за промоциите незабавно започна работа; в рамките на седмица Роксана започна да звучи по градските радиостанции, а „Атомик Мас“ — в специализираните за метъл музика.

Никога досега Роуина не се беше чувствала толкова жива.

Вземайки си поука, се бе погрижила да има на разположение и добри счетоводители и администратори. До края на годината „Лутър“ стана разрастващ се концерн и Джош Оберман най-сетне смяташе, че ако изкарат на пазара повече продукция, могат да се заемат със собствена дистрибуция.

Роуина все още се чувстваше обсебена от Майкъл, но бавно и мъчително, поради липсата на нещо, което да я подхранва, надеждата й започваше да чезне. И въпреки това не можеше да се откаже от него, а и Майкъл нямаше никакво намерение да я остави да си тръгне. Харесваше я. Желаеше я. И макар че никога не би си го признал, Роуина означаваше за него много повече от приятелка или поредната любовница.

Майкъл се нуждаеше от възхищението й, харесваше му интелигентността й и част от него — онази, в която таеше спомена за пренебрежението на родителите си, за изневярата на първата му любов и мисълта, че жена му се интересува повече от децата им — се наслаждаваше на факта, че е обект на такава сляпа, безразсъдна и неудържима любов.

По природа не беше жесток човек. Казваше на Роуина и искрено вярваше в думите си, че иска тя да си има други любовници. Да бъде щастлива. Да си намери мъж, който е свободен. Но я познаваше безкрайно добре и знаеше, че няма никаква реална конкуренция сред мъжете, с които тя понякога се насилваше да излиза. Роуина мразеше да го прави и се стараеше само за да докаже сама на себе си, че не е напълно безнадежден случай.

Срещаше се с много мъже, но досега оставаше сляпа за всички. Кребс изпълваше сънищата й, мечтите й, живота й.

Това беше истинска любов.

Беше ужасно.

 

 

— Имам новини за теб — усмихна се на Топаз асистентката й Мери Кеш, докато й подаваше кафето. — Но са само клюки.

— Обикновено това е най-надеждният източник — каза Топаз.

Наистина го вярваше. Мери бе не само блестящ офис мениджър, но и винаги отлично осведомена какво се приказва в секретарската мафия.

— Говори се, че момчетата от горните етажи търсят да купят спортно издание.

— Наистина ли? — попита шефката й. Звучеше логично.

— Да, и когато намерят, ще подберат екип, който да организира закупуването, и ще следят отблизо работата на екипа…

— И най-добрия ще направят член на борда на директорите?

— Точно така.

Топаз усети как по вените й се разлива чист адреналин. Не се бе вълнувала толкова, откакто бе починал Нейтън.

— Освен това чух — добави Мери, която се радваше, че шефката й отново се интересува от нещо, — че същият човек, който ми каза на мен, тайничко е говорил с Линда тази сутрин.

Линда беше секретарката на Голдстийн.

— Аха — замислено промърмори Топаз.

— Вие двамата нямаше ли да ходите на мач на „Метс“ довечера? — многозначително попита Мери. — Това няма ли да се отрази на отношенията ви?

— Да, ще ходим и може би ще се отрази — отвърна Топаз. — Но знаеш ли какво? Ако стане така — толкова по-зле!

Двете се засмяха.

 

 

— Сигурна ли си? — настоятелно попита Джо.

— Мери Кеш. Кълна се — отговори Линда.

— Добре, благодаря.

Затвори телефона и се загледа през прозореца. От четиридесет и третия етаж се откриваше великолепна гледка — виждаха се покривите на небостъргачите, река Хъдсън и дългите и прави улици с проблясващи дребни коли по тях. Това бе голямата награда: Ню Йорк. Нищо по-малко, що се отнася до него. Ню Йорк бе градът на медиите и тук истинските господари бяха само два типа хора: големите шефове на масмедиите и хората от „Уолстрийт“. Ако можеше да избира, той лично би предпочел телевизията.

Но дори и толкова амбициозен човек като Джо не можеше да се оплаче от скоростта на издигането си.

Член на борда на директорите на „Америкън Магазинс“ преди да е навършил трийсет и пет!

Беше разкошен есенен ден в Манхатън, слънцето леко затопляше прохладния въздух и навън бе сухо и свежо.

Искрено се надяваше Топаз да не го приеме лично, но той нямаше да се откаже от този шанс. Заради никого.

 

 

— Срещаш ли се често с Дейвид? — попита Роуина приятелката си, придържайки с рамо телефонната слушалка, докато разглеждаше отчетите за продажбите на „Битър Спайс“.

— Не много — отвърна Барбара. С Дейвид Хамънд, шеф на отдел „Изпълнители и репертоар“ във „Фънхаус Рекърдс“, Великобритания, излизаха от години. — Той се хвана с някакво момиче от Централна Европа и продължи да се среща и с мен.

Роуина се намръщи.

— Сигурно много те е заболяло.

— Да, тежко го преживях. И нали знаеш, че веднъж, преди две години, спах с един мъж, след като с Дейвид тъкмо се бяхме разделили?

— Но тогава не бяхте заедно.

— Така е. Но той всеки път ми го напомня. Сякаш е равностойно на това, че той води онази Елвира на всяко медийно събитие…

— При това продължава да спи и с теб?

— Да — Барбара въздъхна. — Смешно е. Но съм сексуално пристрастена и го обичам, колкото и голям негодник да е. Какво ли не правят жените, колко ниско могат да паднат, когато са влюбени.

— Знам — съгласи се Роуина, която си мислеше за Майкъл. — С разума си може да си наясно, че мъжът не струва. Много им е лесно да пишат в списанията как, ако разбереш какъв тъпак е, вече ще си излекувана. Пълни глупости.

— Сърцето те командва.

— Винаги.

— Присъщо е за жените — отбеляза Роуина.

— Как е работата? Като не говорим за нас.

— Ако не броим вас — доста добре; а включително с вас — великолепно. Сега развивам компанията, създавам връзки — нищо сензационно. Оберман се опитва да сключи сделка за саундтрак — договор за изключителни права между музикалната компания и филмово студио.

— Ти ще правиш саундтрака за всички филми на това студио?

— Точно така. А те ще притежават част от компанията ми.

— Звучи интересно. И ще ти помогне да се изкачиш по корпоративната стълбица.

— Схващаш бързо, скъпа.

 

 

— Чудесна смяна — зарадва се Топаз. — С този играч навярно ще имаме шанс.

— Не бих се обзаложил — каза Джо и захапа една трета от хотдога си. Преглътна и добави: — Хвърлянето му горе-долу го бива. Удрянето изобщо го няма. Ние и „Падрес“ имаме най-ниските резултати в удрянето в цялата лига, забрави ли?

— Благодаря за обобщението — каза Топаз и го изгледа гневно. Мразеше хората, които не вярват в победата. — Аз обичам спорта — добави тя.

Джо гледаше втренчено право към терена.

— Обичам и списанията — обади се Топаз.

Той се обърна към нея, откъсвайки поглед от играта.

— Слушай, Роси — каза той, — ако това е опит от твоя страна да бъдеш тактична, няма полза. Предполагам, че си чула за спортното списание.

— Точно така.

— И… ще искаш ли да те включат в екипа, който ще подготвя купуването му?

— Всъщност искаш да попиташ дали ще се кандидатирам за борда?

— Точно това имам предвид — потвърди Голдстийн.

— А ти?

Двамата дълго се гледаха един друг със съжаление.

— Нека битката да бъде честна.

— Добре.

— Без лоши чувства — настоя Топаз. — И от двете страни.

— Съгласен съм.

— Нека си създадем правило никога да не говорим за бизнеса след работно време.

— Хайде да гледаме проклетия мач, Топаз.

На терена излезе Гари Шефийлд, а топката щеше да му подаде Пат Рап.

— О, не! — изохка Джо.

— Това изобщо няма да влезе в зоната! О, не! — извика Топаз и скочи от мястото си. — Не!

Шефийлд замахна и удари ниска и бърза топка от външната страна, като я запрати високо над трибуните от лявата страна.

— Свършено е! — изстена Голдстийн с болка в гласа.

— О, господи! Не мога да го понеса — Топаз закри очите си с ръце, за да не стане свидетел на тъжната сцена при поредната атака на противниковия отбор.

— Искам да знаеш, че няма да пестя сили или да те жаля по никакъв начин — каза Джо.

— Нито дума за бизнес.

— Добре.

Топаз го закара с колата си до ресторант „Рене Пуйол“ на Западна петдесет и първа улица, за да вечерят заедно.

— Шоколадовата им торта направо се топи в устата ти и е истински райски дар — каза тя.

— Френска кухня. Нещо по-различно — отбеляза Джо.

— Какво ядеш обикновено?

— Италианска храна.

Тя му се усмихна.

По време на вечерята говориха дълго — за политика, религия, музика. Топаз разбра, че Голдстийн е бил доста самотен след преместването си на Източния бряг; не се бе чувствал толкова зле като нея, но все още му липсваха старите приятели.

— Трябва да се връщам — каза накрая Джо, поглеждайки часовника си. — Чака ме една жена.

— О, извинявай — обади се Топаз. — Не знаех, че имаш приятелка.

Джо се засмя.

— Не ми е приятелка, просто едно момиче. Казах на портиера да я пусне да влезе към десет часа, така че по-добре да не се бавя дълго.

— Просто едно момиче? — повтори тя.

— Да. Джоана или Джоуни, нещо такова. Срещнах я в един бар и се уговорихме да се видим тази вечер.

— Само за да правите секс?

— Точно така — спокойно отвърна той.

— Тази жена знае ли, че я наричаш „просто едно момиче“ и дори не знаеш името й?

— Не ми чети морал, Топаз — отговори Джо вече не толкова спокойно. — Тя ще получи точно това, което иска. Момичета, които обикалят такива заведения, не си търсят „сериозна и значима връзка“.

Той наблегна на последната фраза.

Топаз усети, че се ядосва.

— И ти си бил в същото заведение, Джо. Това какво означава? Че си жиголо ли?

Голдстийн се изчерви.

— За мъжете е по-различно и ти го знаеш.

— Много си прав, че за мъжете е различно. Тях не ги заклеймяват, че са курви само защото имат сексуални желания.

Джо се дръпна като от удар.

— Не обичам да слушам мръсни думи от устата на дама.

Топаз замълча, после бръкна в портмонето си и хвърли две стотачки на масата.

— Върви по дяволите, Джо Голдстийн. И двойният ти стандарт също — спокойно изрече тя и си тръгна.

 

 

Шефовете на компанията обявиха екипа, който щеше да подготви закупуването на „Атлетик Уърлд“. Имаше само двама кандидати с необходимото старшинство в управлението: Джо Голдстийн и Топаз Роси. Служителите в сградата надраскаха по стените коментари като: „Втори рунд“ и „Реваншът“.

Топаз изпрати на Джо копие от книгата на Сюзън Фалуди „Отпор: необявената война срещу американските жени“.

В отговор той й прати „Правилният ред на нещата“ от Ръш Лимбау.

Сделката за „Атлетик Уърлд“ се оказа доста сложна. Списанието беше семейна собственост, едно от малкото големи спортни издания извън издателския конгломерат — „засега“, както отбеляза Матю Гауърс. Имаше проблем — „Атлетик Уърлд“ представляваше част от малка групичка спортни компании. Собственикът, мъж на средна възраст, притежаваше още и спортна зала и компания за производство на връзки за маратонки по специална поръчка на клиента, както и средно по размери предприятие за продажба на стоки, свързани със списанието.

Джо предложи бордът да си потърси по-лесна мишена.

Те единодушно отхвърлиха предложението му. „Америкън Магазинс“ бе уморена от рисковани нови начинания. Компанията търсеше вече създадена клиентела, готова марка.

Топаз заложи на силните си страни и поиска да й възложат проучването на списанието, на тиража и рекламната му стратегия и как те биха могли да се подобрят. Джо се хвана на работа с подобаващо усърдие, за да намери инвестиционна банка и купувачи за останалите части от групата.

И двамата бяха в стихията си. Председателят и директорите от борда ги следяха отблизо и бяха изключително впечатлени.

 

 

— Нека си изясня нещо — каза Кърк и налапа голяма поничка. Кърк бе най-добрият приятел на Джо; двамата тичаха заедно сутрин преди работа. — Тя е умна, забавна, има страхотно тяло…

— Бомба. Истинска бомба.

— И харесва бейзбола!

— Да.

— И ти я остави да си тръгне? Човече, наистина си се побъркал — отбеляза Кърк.

— Ами да — обади се Джо, докато налагаше боксовата круша. — Там е проблемът. Прекалено мъжки се държи.

— Мъжкараните обикновено са страхотни в леглото — коментира приятелят му.

— Не съм спал с нея, ясно. Говоря ти, че загубих приятел.

— Но вие двамата бяхте неразделни през последните шест месеца! И през цялото това време не успя да я вкараш в леглото си? — подразни го Кърк.

— Господи, Кърк! Казах ти, че нещата не стоят така. Просто си говорехме — за политика, за изкуство, нали разбираш.

— Аха!

— О, моля те! — сряза го Джо, изгубил търпение. — Проклетата жена се състезава с мен за членство в борда на директорите. В борда. Отказва да отстъпи и милиметър. Честно казано, писна ми от нея. Прекалено млада е, няма никакъв опит и направо ще я размажа. Да върви по дяволите! Без мен.

Бясно заудря с юмруци крушата.

Кърк се засмя.

— Джо, приятелю — обади се той, — здравата си загазил.

 

 

Беше седем вечерта и офисите на „Гърлфренд“ се опразваха. Топаз довърши разговора си със заместник-главния редактор Сю Чиноу и отиде да си направи нова кана кафе.

Предстоеше й дълга нощ.

— Поръчах храна — каза Джо, когато тя се появи в кабинета му пет минути по-късно. — Обичаш ли китайска кухня?

— Да — студено отвърна Топаз, дръпна един стол и рязко отвори папката, която носеше. — Кафе?

— Да, благодаря. Черно — също така рязко й отговори и Джо.

Във враждебно мълчание и двамата се заеха да разглеждат графиките за движението на капиталите.

Час по-късно вече бяха потънали в онова, което политиците наричат „свободна и откровена дискусия“.

— Но жените, които тренират, са напълно различни от онези, които са любители на спорта! — викаше Топаз. — Също както при мъжете, тъпак такъв! Тренировките в зала не са спорт! Това са физически упражнения!

— Не. Грешиш — през стиснати зъби процеди Джо. — Те харесват Фло Джойнър, защото се гримира, а не заради бързината й.

— Не. Мъжете я харесват, защото се гримира.

— Махни жените от читателския профил! — крещеше Джо.

— Няма. Това променя финансите…

— Не ми говори за финанси, Роси! Какво мислиш, че съм правил през изминалия месец?…

— Стоял си пред огледалото и си мастурбирал вероятно — грубо го сряза тя.

Джо пребледня от гняв.

— Какво каза?

— Чу ме.

— Ако беше мъж, щях да те натупам.

— О! Какъв голям мъж си само — присмя му се Топаз. Защо беше толкова красив и такъв негодник? — Спомни си, че аз ти разказах играта в битката за „Икономик Монтли“. Помисли си за това, Джо. Смятай го за генерална репетиция.

Голдстийн стана от мястото си и се приближи до нея.

— Просто не искаш да го разбереш, нали, сладурче? Този пост вече е мой. Ти и един хляб не можеш да купиш и те го знаят. Ще докладваш на мен и това наистина ще ми хареса.

Топаз стоеше само на сантиметри от него.

— Кого наричаш „сладурче“? — просъска тя.

— Ти как мислиш, скъпа? И какво ще направиш? Ще ме съдиш за сексуален тормоз ли?

Тя го погледна — тъмнокос, красив, предизвикващ я неустоимо. Беше с джинси и скъпа тъмносиня риза.

— О, това не е сексуален тормоз, красавецо — каза Топаз. — Но това вече е.

И тя сграбчи яката на ризата му и я съдра отпред, при което малките копчета се разпиляха с трополене по масата за съвещания.

Гръдният му кош бе широк, със здрави мускули и покрит с малки твърди къдрави косъмчета. Топаз се опита да запази самообладание. Невероятно силно, всепоглъщащо желание се разля по тялото й.

— Какво, по дяволите… — тихо се обади Джо.

Не биваше да повдига темата за сексуалното напрежение. Докосването на ръката й по врата му — дори това кратко и гневно докосване — го бе разтърсило. Чудеше се дали ще се осмели да я целуне. По дяволите, толкова възбуден беше. Не смееше да погледне надолу, за да не привлече вниманието й към този факт.

— Извинявай… увлякох се… — промърмори Топаз. — Може би ще намеря карфица, за да я закрепим засега… ще ти купя нова, разбира се…

Опита се да загърне тялото му, ръцете й докоснаха гърдите му, ребрата му.

— Престани да ме докосваш! — изръмжа Джо.

— Добре — отвърна му рязко тя. — Аз…

Пое си дълбоко дъх. Голдстийн я сграбчи за раменете и я събори по гръб на твърдата маса.

— Какво правиш? — прошепна тя.

— Опитай се да познаеш — отговори той, обхвана с длани лицето й и я целуна жадно, засмука горната й устна, пъхна език в устата й.

„Не бива да правя това“, помисли си Топаз.

Топлина заля долната част на тялото й.

Тя отвърна на целувката му страстно.

 

 

— Не! Хайде, продължавай — подкани я Мариса, абсолютно запленена.

— Ами — продължи Лиза — портиерът чул викове в един през нощта, женски викове, горе в заседателната зала, затова изтичал натам и Джо се обадил, че всичко е наред, но той настоял да влезе и да провери, а Топаз Роси седяла там със зачервено лице и копчетата й били закопчани накриво, и дишала задъхано…

— Не! — прекъсна я пак Мариса, като се опитваше да потисне завистта си. Джо Голдстийн беше най-красивият мъж в цялата компания.

— … а Джо прибирал ризата си в панталоните — тържествуващо завърши Лиза.

— Каква мръсница! — възмути се престорено Мариса. — Позволила му е да направи… това с нея в заседателната зала! Първо Нейтън, сега и това. Е, сега вече той няма да иска да има нищо общо с нея, разбира се.

Лиза не беше убедена в това, но запази мнението за себе си. Мариса Матюс беше влиятелна водеща на рубрика.

— Топаз Роси просто използва по-възрастни, богати мъже. Ще го съобщя на всички.

— Всички знаят — каза Лиза, — а и той не е чак толкова по-възрастен.

 

 

Джо се обади на Топаз.

— Искаш ли да идем на мач в събота?

— Разбира се — зарадва се тя.

Фернандес направи няколко великолепни високи хвърляния и извади от игра шестима от противниковия отбор.