Луиз Бегшоу
Работещи момичета (26)

Двадесет и шеста глава

Мениджърът на турнето на „Атомик Мас“ Уил Маклауд крачеше зад сцената със свиреп вид както обикновено и другите гледаха да не му се пречкат. Той беше постоянно в движение, търсеше къде нещо би могло да се обърка, преди проблемът да се е появил, проверяваше дали всичко е наред с групата, решаваше хиляди проблеми за една вечер — от вода във високоговорителите до разрешителни за камионите и летателния график на частния самолет, и винаги, непрекъснато проверяваше отново и отново списъка с гостите. Ламинираният му пропуск с неограничен достъп на служител на турнето подскачаше по гърдите му, докато тичаше, но хората от охраната из цяла Европа, Америка и Далечния изток рядко искаха да им го показва. По принцип човек поглеждаше Уил само веднъж и не му препречваше пътя. Не и ако ценеше способността си за придвижване.

Има нещо като правило, особено в средите на хард рока, според което грубата външност прикрива сърдечни мъже, привързани към семействата си, които вечно мечтаят за жените си и малките си дъщерички в Алабама. В случая с Уил Маклауд грубата външност прикриваше също толкова груб характер. Той не беше женен, беше родом от Глазгоу и корав като камък. Интересуваше се единствено от това шоуто да е добро, да си получи заплатата, да си намери момиче за секс и да се напие. Освен това държеше на приятелите си. Маклауд нямаше семейство и не искаше такова, беше абсолютно пристрастен към живота на път, но когато се сприятелеше с някого, беше му верен до гроб.

По време на трите световни турнета „Атомик Мас“ и до известна степен жените и приятелките на момчетата бяха станали негови приятели. А също и мениджърът им Барбара Линкълн.

Маклауд леко се изненада, че се оказа в това положение. Барбара имаше същия шанс да му стане приятелка, колкото и някой активист на движението за защита правата на хомосексуалистите. Тя просто не беше неговият тип. Беше жена, а това в по-голяма част от случаите автоматично я изключваше от групата на потенциалните му приятели. Освен това беше и негов шеф, което вече бе направо прекалено, що се отнася до Уил. Трето, тя се намираше на светлинни години от определението „едно от момчетата“. В изключително редките случаи, когато имаше нещастието да срещне жена по време на турнето (всъщност да срещне жена, която работи за турнето — снабдителка, помощник-гардеробиерка или по-рядко срещаната и от бяла лястовица жена шофьор на камион или механик), тогава поне очакваше девойчето да направи и невъзможното, за да стане част от групата на момчетата: да се смее гръмко на неприличните шеги, да не обръща внимание, ако някой от служителите „забавлява“ някоя почитателка зад генераторите или псува като хамалин, и въобще да се старае да остане незабележима.

Барбара, необяснимо защо, бе отказала да прави всичко това.

Тя се появяваше на турнето, облечена в „Шанел“ или „Армани“, напълно гримирана и често носеше бижута. Не се шегуваше заедно с екипа, а ако момчетата четяха порно списания, при появата на госпожица Линкълн, ги напъхваха набързо под дивана. Не че й оставаше много време за общуване с екипа. Обикновено проверяваше дали момчетата от групата са добре, после намираше организатора на концерта и местния представител на компанията, представяше им се и веднага се залавяше за работа. Поемаше изцяло контрола над продукцията само пет минути след като пристигнеше на арената. Като я гледаше, Маклауд се чудеше как така телефонът не е имплантиран директно в ухото й.

Веднъж бе говорил с групата за това.

— Трябва да разбереш — каза му Джо, — че Барбара е умна. Имам предвид наистина страхотен ум. Може да се погрижи за всичко, така че да не ни измамят финансово организаторите, агентите и всички останали. А по отношение на звукозаписната компания — преди тя работеше за тях, затова й е пределно ясно точно какво става, а и познава всички. Отлично се разбираме с тях, нали? Тя се грижи за всичко и оставя на теб организацията на пътуването.

 

 

На Уил му трябваше доста време, за да се убеди. Накрая стана неин почитател — на сто и третия концерт от турнето „Хийт Стрийт“, в Рио. Бе влязъл в офиса на продукцията и завари Барбара, облечена в ефирна черна коприна, да спори с организатора.

— Не е особено практично — неодобрително коментира облеклото й Уил.

Навън бе страхотна жега, цареше пълен хаос, докато сглобяваха сцената и проверяваха капризните електрически инсталации, и повечето от момчетата на Маклауд бяха вир-вода от пот. Барбара, която само за миг престана да крещи на Васкелес, организатора на концерта, се обърна към Уил и кресна: „Затваряй си голямата уста, ще нося каквото си искам!“, и продължи с разправията.

Леко изненадан, Маклауд се заслуша в думите й.

— Аз не мога позволи го — хленчеше мъжът. — Инфлация.

— Това е кражба — изръмжа Барбара — и ти ще върнеш онова, което си взел в повече, приятелю, иначе няма да излезем на сцената.

— Не можете прави така, имате договор…

— Да, ти — също. И в договора пише по десет долара за билет. Не седемнайсет.

— Вие също получи повече пари — увещаваше я Васкелес, разперил безпомощно ръце. — Аз получи повече, група получи повече, всички щастливи, аз честен човек, ще плати и на вас също…

— Феновете ни няма да са щастливи, глупак такъв — изкрещя Барбара. — Не ме интересува, че ще има повече пари за групата! Дойдохме тук, за да свирим за всички, а не за тъпите богаташчета с басейни! Излез и кажи на всички, че всеки, който има билет за седемнайсет долара, може да го покаже на задния вход и да си получи веднага допълнителната сума, а всеки нов билет ще се продава за еквивалента на десет долара — или няма да излезем на сцената. И не се опитвай да ме изиграеш, защото проверих обменния курс, преди да напусна хотела тази сутрин.

— Невъзможно — сви рамене човекът. — Аз не мога направи това.

Барбара се обърна към Маклауд.

— Уил — каза тя, — колко време им трябва на момчетата да разтурят всичко?

— Два часа най-много — отвърна той с широка усмивка.

— Чудесно — зарадва се Барбара. — Ще им кажеш ли да почват веднага?

— Няма проблем, шефе — кимна Маклауд.

Организаторът го зяпна уплашено.

— Не! Не може направите това! Има сто хиляди човека чакат! Стане бунт!

Маклауд погледна мениджъра въпросително.

— Уил — обади се тя, — ти видя споразумението за цената на билетите, нали?

— Да — потвърди той.

— Кажи ми нещо — продължи Барбара. — Явно ми е изскочило от ума. Съгласихме се на специална цена за по-бедните територии, нали?

— Точно така — отвърна Маклауд и изгледа свирепо организатора.

— Аха. Така си и мислех. Би ли ми напомнил за колко ставаше дума?

— Десет долара в местна валута — изръмжа Маклауд, който се забавляваше.

— Десет долара. Не седемнайсет.

— Определено не седемнайсет.

— Абсолютно сигурно е, че не са седемнайсет.

— Десет долара.

— Е, знаеш ли какво? — продължи Барбара. — Очевидно на някои хлапета в Бразилия са им взели по седемнайсет долара, за да чуят „Атомик Мас“.

— За билети, продадени на черно?

— Продадени от официалния организатор. Какво смяташ, че трябва да направим в случая, Уил?

Васкелес погледна нервно към Маклауд. Шотландецът се бе надвесил над него.

— Смятам, че трябва да се връщаме у дома — безгрижно отвърна Уил. — И да се постараем и другите групи да разберат за този организатор.

— Прибирай багажа, Уил.

— Не! Не! — примоли се дребният човечец. — Те ще бунтуват се! Убият мен!

— Наистина ли? — попита Барбара и по тона й личеше, че изобщо не я е грижа.

Васкелес захленчи отчаяно.

— Добре, добре. Аз върне седемте долара…

Барбара се вторачи заплашително в него.

— Направи го — просъска тя. — Точно както казах. Върни парите веднага, не утре, не другата седмица, а незабавно. И ще ти кажа и още нещо. Моят отговорник за турнето ще те наглежда, в случай че пак имаш някои проблеми със смятането в последния момент. Ако объркаш нещо — с ледено спокойствие изрече тя, — той ще ти откъсне топките и ще ги завре в гърлото ти. Ясно ли се изразих?

Васкелес преглътна тежко.

— Да, сеньора — отвърна той с мъка.

Маклауд бе във възторг.

— Тя е фантастична — каза той на Марк Томас, когато по-късно същата нощ прибираха екипировката.

— О, бизнесът е в кръвта й — съгласи се барабанистът. — Най-добрият мениджър от женски пол след Шарън Осбърн.

Уил Маклауд стана добър приятел с шефката си и неин верен съюзник. Не провеждаха особено често задълбочени разговори, най-вече защото той не разбираше нищо от дизайнерски тоалети, сделки за милиони долари или двулични любовници, а тя не се интересуваше от футбол. От друга страна, когато седнеха да си приказват, обикновено бяха на едно мнение за важните неща — за групата, шоуто, арената и организацията на турнето. Барбара Линкълн го оставяше да си върши работата. До това лято разбирателството им бе абсолютно стабилно.

Това лято Джейк Уилямс започна да взема кокаин.

Отначало Уил не коментира факта. Ако Джейк бе един от служителите му, първия път щеше да му се развика, а втория — направо да го уволни. Но той не беше от работниците, а свиреше на ритъм китарата.

— Джейк извън контрол ли е? — попита го Барбара.

Уил се поколеба. Знаеше, че докато албумът завладява света, тя ще може все по-малко да пътува с тях. Уил се бе превърнал в нейните очи и уши. Тя му се доверяваше. Вярваше в него.

Замисли се за всяка бира, която бе изпил заедно с Джейк Уилямс, всеки футболен мач, който бяха изиграли, и за основния, ненарушим кодекс на турнето. Който включваше и заповедта: Не предавай приятелите си.

— Не, добре е — отговори Маклауд и започна да отбягва телефонните разговори с нея.

Разбира се, редовно пращаше по факса отчета за продажбите на билети и се обаждаше в офиса, но избираше време, когато тя е най-заета и някой от помощниците й се заемаше с него. Това бе предаване на доверието.

„Но какво, по дяволите, да направя?“, мислеше си Маклауд.

Момчетата от групата също не бяха глупави. Веднага разпознаха сигналите и Уил знаеше, че това не им хареса. Отначало всичко изглеждаше под контрол: Джейк никога не го правеше пред „Атомик“, рядко — по време на шоу, и изобщо не говореше за това. Човек почти можеше да го забрави. Почти, но не съвсем.

Турнето „Хийт Стрийт“ се проточи — обиколиха големите арени, откриха фестивала „Монстерс ъв Рок“ през лятото и продължиха да пълнят стадионите до пръсване. Докато продажбите на албума нарастваха по целия свят, от офиса на Барбара увеличаваха броя на датите, като резервираха по четири концерта в градове, които първоначално бяха заявили по един, и освен това добавиха и допълнителни маршрути за турнето, когато се включиха и нови територии; сега бяха тръгнали към Нова Зеландия и Австралия, после трябваше да вместят Япония, Хонконг, Тайван и Тайланд и накрая и най-новите места, добавени наскоро към картата на международните концертни турнета — Джакарта, Индонезия и Сингапур, както и Индия.

Една година се превърна в осемнадесет месеца, те от своя страна — в две години, а все още не се виждаше краят. Сега хората от поддръжката работеха на три смени, изнемогвайки с отпуски от по три седмици, освен Уил, който не можеше, а и не искаше да се връща у дома. Непрестанният прилив на адреналин го поддържаше във форма. Беше като водач на монголските орди, пълен господар на тази огромна сила, кръстосваща света.

С изключение на групата и още неколцина човека, мениджърът на турнето контролира всички, докато са на път. Властта му е абсолютна. Думата му е закон.

А Уил Маклауд си разбираше от работата. Беше справедлив шеф и работниците го уважаваха. Грижеше се всички да получат цялата си заплата, и то навреме, но ако хванеше някой да се размотава или непростимо да нарушава етикета, орязваше надницата му или го уволняваше. (Да разпродаваш безплатните билети, които ти се полагат, беше непростимо; да придумаш някоя почитателка да прави секс с теб в замяна на петоразреден пропуск с ограничен достъп — не. Феминизмът изобщо не бе засегнал Уил.) Маклауд командваше кораба си със здрава ръка и живееше заради приключенията, атмосферата и приятелството си с групата и момчетата от екипа.

Освен това получаваше добри пари. „Атомик Мас“ бяха щедри и след като стадионите се пълнеха, а албумите им се разграбваха от магазините, изведнъж около тях се завъртяха много сериозни пари. Продажбите на рекламни материали счупиха рекорда в Америка и „Брокъм“, производителите на рекламните им тениски, едва смогваха да задоволят търсенето. Уил ги забелязваше навсякъде — в баровете, по летищата, по будките за вестници. Където и да идеха, все имаше някой с тениска на „Атомик“. Златната молекула на син фон бе станала толкова популярна, колкото и ухилените черепи на „Металика“ или логото на „Гънс енд Роузис“.

Всички забогатяваха. Дори и на път, далеч от очевидните символи на богатството като къщи и коли, това се забелязваше лесно. Един счетоводител за турнето бе заменен с трима. Жената на вокалиста бе обсипана с диаманти. Алекс, басистът, започна да носи златен „Ролекс“. Зак, китаристът, редовно поръчваше бутилки шампанско за целия екип след края на всеки етап от турнето, а това включваше стотици хора. Групата престана да наема частен самолет и си купи собствен.

А Джейк Уилямс вземаше повече кокаин.

Сега Уил знаеше, че е направил грешка. Не биваше да го прикрива, не биваше да се притеснява да се намеси. Момчето се разболяваше. Вече не внимаваше и често излизаше от тоалетната с грозно бяло петно на бледото си лице. Когато Маклауд му го казваше, той само изругаваше и се избърсваше. Ставаше все по-слаб; винаги бе имал стройна фигура, но сега изглеждаше направо анорексичен. Дрехите висяха по тялото му. Ставаше раздразнителен, зъл и дребнав, когато бе друсан — качества, които не бяха част от характера му. И освен това нямаше никаква причина да спре.

Джейк Уилямс нямаше шеф и изкарваше стотици хиляди долари на месец. Можеше да се пристрасти към всеки познат на човечеството наркотик и да си угажда, колкото си ще, без изобщо да забележи колко скъпо му струва.

В продължение на два месеца все още свиреше добре.

После започна да пропуска репетиции.

След това започна да греши и на сцената.

Предния ден, за пръв път, откакто Маклауд работеше с тях, Джейк пропусна полета. Уил изпрати групата да тръгват и резервира два билета в първа класа за следващия полет до Рим. После хукна към хотела и успя да се добере до стаята на Джейк едва след поредица от щедри подкупи и страшни заплахи. Намери китариста проснат в безсъзнание на леглото, кльощавото му тяло бе полуголо, а от вената на ръката му стърчеше спринцовка. Маклауд я извади много внимателно.

„По дяволите! Господи, вече е минал на хероин…“.

Местният лекар, повикан спешно и още по-щедро подкупен, за да държи устата си затворена, го събуди и му даде очистително, за да го накара да повърне.

— Можеш да благодариш, на който там бог почиташ, че изобщо е жив — каза той на Уил, който и по-рано бе ставал свидетел на подобни истории и те никога не бяха свършвали щастливо.

Поне не бе взел свръхдоза. Маклауд облече Джейк и едва го завлече до самолета, където закопча колана на седалката му и каза на стюардесата, че е болен.

Трябваше да направи нещо. Бързо.

Със свито сърце Маклауд позвъни на домашния телефон на Барбара Линкълн.

 

 

— Мога ли да говоря с Джошуа Оберман, моля? — учтиво се обади Топаз Роси.

Точно пред нея огромните прозорци на шейсетия етаж разкриваха гледката към остров Манхатън, прострян в краката й. Ако се обърнеше надясно, можеше да види „Музика Тауърс“, високата сграда до Сентръл парк, която проблясваше на слънцето.

„Изглежда толкова спокойно. Не за дълго“.

— Да?

Топаз се усмихна на сърдития глас, любопитна да чуе как звучи по телефона шефът на Роуина. Стар, сприхав, интелигентен.

— Господин Оберман, обажда се Топаз Роси от „Америкън Магазинс“.

— Знам точно коя сте — студено отбеляза Оберман. — И предполагам, че имате много основателна причина за обаждането си.

Тя се усмихна.

— Да, сър, смятам, че е така. Бяхме изпратили наш репортер да отразява в продължение на месец първия етап от турнето „Зенит“ на „Атомик Мас“ и планираме да публикуваме голяма статия в списание „Уестсайд“ следващата седмица относно зависимостта на Джейк Уилямс от хероина и кокаина.

Последва пауза.

— Без коментар.

— Разбирам, господин Оберман. Обаждам се просто за да сме наясно относно официалната политика на „Музика Ентъртеймънт“ по отношение употребата на незаконни наркотични вещества.

— Политика ли? Не разрешаваме подобно нещо, нито го толерираме. Съвсем ясно е — отсече Оберман.

— Значи ако служител на вашата компания насърчава някой музикант да взема забранени наркотици, това би било основание за незабавно уволнение?

— Да, но никой от моите служители никога не би направил подобно нещо — сряза я Оберман. — Това ли е всичко, госпожице Роси? Аз съм зает човек.

— Благодаря ви, господин Оберман, бяхте изключително любезен — сладко измърка Топаз.

Затвори телефона и се усмихна весело.

 

 

Барбара извървя пеша последните стотина метра по „Пасео Вирхен дел Пуерто“, след като се наложи да слезе от таксито заради полицейските бариери към стадион „Висенте Калдерон“, чийто огромен силует се очертаваше на фона на вечерното небе, осветен отвсякъде от прожекторите. От високоговорителите се разнасяше силна музика, в момента звучеше разтърсващият рап рок на „Хаус ъв Пейн“. Наоколо имаше хиляди фенове — задръстваха улиците и се тълпяха пред различните входове отстрани на стадиона, седяха по бордюрите на тротоарите с бира и хотдог, пушеха трева, скупчваха се около масите с рекламни стоки и крещяха на испански и на още няколко различни езика. Ламинираният й пропуск, окачен на обикновена черна връзка, бе прибран на сигурно под блузата й. Всъщност бе скътала малката пластмасова карта до гърдите си и използваше сутиена си, за да задържи връзката, така че той да не се подмята. Някое от хлапетата можеше да го откъсне, а никога не би се добрала зад сцената без пропуск. Не говореше испански, а охраната на концерт на „Атомик Мас“ напоследък бе като на някой държавен глава.

Барбара си проби път през феновете от едната страна на стадиона; явно задната част на сцената беше от този край, тъй като можеше да различи всички камиони с генератори, скупчени един до друг — дебели проводници и гумирани кабели тръгваха от тях и водеха към задния вход на арената. Когато се измъкна от голямата тълпа, разхлаби връзката на ламинираната карта и я извади над блузата си, стигайки до първата редица от охранители.

Те само я погледнаха и стотина килограма заплашителни мускули се отстраниха от пътя й. Феновете, които се бяха скупчили около кордона, я зяпнаха и се развикаха умолително след нея на испански. Барбара мина през тунела, водещ към района зад сцената, като се оглеждаше за някой познат или за табелка, насочваща към съблекалните или офиса на продукцията. Наоколо минаваха забързани служители от екипа, понесли стойки за китари и допълнителни стикове за барабаните, заети с последните довършителни детайли по подготовката на сцената за „Атомик“ и изнасящи оборудването на подгряващата група. Чудеше се как е минало изпълнението на новата подгряваща група „Накълхедс“. Щеше й се да види и тях, но бе решила, че е по-добре да не се появява на арената преди началото на шоуто; иначе все някой щеше да я забележи и да каже на Маклауд или на Джейк, а тя не искаше да им даде време да се скрият. Никой не знаеше, че е тук. Искаше да си остане така.

Зави зад ъгъла и се озова в снабдяването. Зад амфитеатралната сцена бяха подредени дълги сгъваеми маси с топли и студени закуски, огромни димящи тенджери с чай и кафе, хладилна камера с кока-кола, бира и минерална вода. Когато Барбара влезе, хората от екипа се подкрепяха и се закачаха с момичетата, които се грижеха за храната.

Запъти се към централната маса и се обърна към най-едрия мъжага, когото видя.

— Уил Маклауд тук ли е?

— Не е в снабдяването, скъпа — отвърна той, без да я познае. — Провери в офиса на продукцията, около стотина метра нататък и после наляво, точно под стълбите. Ако го няма там, съблекалните са на първата площадка по-нагоре по същите стълби. Ще се ориентираш ли?

— Разбира се — каза Барбара. „Дотук добре“, помисли си тя. — Предполагам, че Джейк Уилямс не се е мяркал?

— Не си губи времето — изръмжа мъжагата, но без излишна грубост. — Тук е. Но не е на разположение. Вече се видя с неговите хора тази вечер, ако ме разбираш. Уил Маклауд се оправя с него.

— Вие, момчета, нямате ли нещо против? — попита Барбара, като се стараеше да се сдържа.

В отговор получи свиване на рамене от повечето хора.

— Обикновено Уил го държи настрани от нас — отвърна едрият й събеседник. — Вярно, понякога се държи като голям негодник, но това е заради наркотиците.

— Е, това не е мой проблем — обади се човекът до него.

— Преди беше много готин — ядосано каза първият. — А сега умира, така че можеш да проявиш малко разбиране, нали?

— Благодаря, разбрах — каза Барбара и отмина.

Навън се стъмваше, можеше да зърне небето през скелето зад сцената. Никога досега не бе идвала тук, но на повечето стадиони районът зад сцената изглеждаше по един и същи начин: бетонна настилка, вечната смрад на бензин, тичащи наоколо хора, екипи от служители, тикащи огромни подвижни стълби, които бяха толкова тежки, че имаха нужда от колела, за да ги преместват.

Екипът на едно турне в действие е внушителна гледка — като колония от силни мравки работнички с бирени коремчета. Те могат да издигнат огромна сцена само за един следобед, а после да разглобят всичко за два часа. Барбара трябваше да направи път на няколко от работниците и леко се обърка, но накрая намери офиса на продукцията без много суетене. От лявата й страна пътеката към предната част на сцената бе осветена от цветни прожектори, които кръстосваха стадиона. Бяха спрели вече музиката от високоговорителите.

Часовникът й показваше трийсет минути до началото на шоуто.

Барбара си пое дълбоко въздух. После блъсна и отвори вратата.

Маклауд се бе навел над една просната на дивана фигура. Наложи й се да погледне втори път, за да познае, че е Джейк. Беше с обичайните си джинси и тениска, но те висяха неприлично по тялото му, нагънати и омачкани, а ребрата му направо стърчаха през кожата. Измършавелият му гръден кош се повдигаше спазматично, сякаш му костваше огромни усилия да диша.

Костеливата му ръка стискаше здраво малко стъклено шишенце, което Маклауд се опитваше да изтръгне; виждаше се разпилян по ръцете му бял прашец.

Тя притисна ръка до устните си потресена.

— На Джейк му е зле — изръмжа Маклауд, без да се обръща. — Който и да си, разкарай се.

Скована от ужас, Барбара се разплака.