Луиз Бегшоу
Работещи момичета (28)

Двадесет и осма глава

В офисите на „Уолстрийт“ на фирма „Моън Макаскил“ — известните инвестиционни банкери, Джералд Куин се взираше в широкия екран на компютъра си. На него просветваше сделка по превземане: „Меншън Индъстрис“ бе изкупила акциите на малката компания „Пит Груп“ — собственик на списание, базирана в Минеаполис. Сделката бе съвсем дребна, не заслужаваше особено внимание на пазара. Но интересуваше Джери.

Всичко, което правеха „Меншън“, го интересуваше.

Куин бе на двайсет и шест, щастливо женен, завършил с отличие бизнес школата на „Уортън“ и опитен анализатор. Беше изгряваща звезда в „Моън Макаскил“ и специалността му бе да следи действията на големите конгломерати и да предсказва какъв би могъл да е следващият им ход. Месеци наред изтощително ровене в библиотеката на компанията, изнурително изучаване на структурните сделки и инстинктивното усещане за това как мислят големите предприемачи бе дало резултат и Джералд бе много, много добър в работата си.

Наблюдаваше „Лордс Хенсън енд Уайт“. Следеше сър Джеймс Голдсмит. Внимаваше какво прави Бари Дилър. Държеше под око Рупърт Мърдок. И наблюдаваше Конър Майлс от „Меншън Хаус“.

Джералд отпи кафе от голямата пластмасова чаша на бюрото си. Превземането бе враждебно, но „Пит“ не бяха оказали особен отпор. Кой би могъл да ги вини? Случаят бе като при Давид и Голиат. „Пит Груп“ бе стара семейна компания, притежаваща два местни вестника и спортно списание. Преди три години бяха пуснали акции на борсата, а едно скорошно разместване на дяловете бе довело до това, че семейството изгуби — със съвсем малка разлика — контрол над фирмата. И всевиждащото хищническо око на „Меншън“ сметна това за открита покана.

„Меншън Индъстрис“. Компанията бе истински огромен монолит, който покриваше целия свят, и все пак повечето хора изобщо не бяха чували за нея. Разбира се, познаваха отделните компании, които тя притежаваше: „Пембъртън Дайъмъндс“ в Южна Африка, „Фрейжа Тимбър“ в Швеция, „Нечъръл Фудс“ във Франция. Конър Майлс беше хищник, който ловуваше на дъното, като Лари Тиш, което означаваше, че купува евтино обезценени компании, после ги раздробява и ги продава на части или ги слива една с друга, за да постигне големи икономии. Традициите, политиката към персонала, качеството на продукцията — всичко това не значеше нищо за Майлс. Парите бяха единственото важно нещо. На всяка компания, която превземеше, той налагаше собствени управители и в деветдесет процента от случаите уволняваше старото ръководство. Кого го е грижа, че са в компанията поколения наред? Щом не могат да осигурят на „Меншън“ печалбите, които те искаха, бяха вън. Точка по въпроса.

В бизнес средите Конър Майлс предизвикваше страх.

Сред банкерите си бе спечелил възхищение. А Джералд Куин бе най-големият му почитател. Да наблюдава как действа Конър Майлс, мислеше си той, бе като да следи промяната в световните центрове на печалба: след войната „Меншън“ навлезли много в строителството; през шейсетте — във фармацевтиката; през седемдесетте обърнали вниманието си към компютрите; през осемдесетте — към продукти от висока класа в най-различни сфери (господи, това бе невероятно десетилетие, човек можеше да направи пари само като диша), а през деветдесетте — към сферата на развлеченията и свободното време.

Знаеше, че голямото им пазаруване няма да започне още няколко месеца. Но „Пит Груп“ бе един от първите симптоми, макар и прекалено дребен, за да го забележат повечето анализатори.

„Но «Моън Макаскил» го забеляза“, помисли си Куин и се усмихна.

 

 

Що се отнася до Топаз, всичко свърши. Изхвърли Роуина Гордън от съзнанието си. Имаше хиляди други неща, за които да мисли.

 

 

— Храмова церемония — каза Джо. — Ще се оженим под сватбен балдахин и това е.

— Но ти от години не си стъпвал в синагога. Не си религиозен — възмути се Топаз. — Ще се венчаем в катедралата „Свети Патрик“.

— Няма начин.

— Има начин.

Споразумяха се да сключат граждански брак, а след това да получат благословията на един равин и един католически свещеник.

 

 

— Имаш ли някакви планове за преструктуриране на този клон на компанията? — попита Мат Гауърс новия си директор.

— Колко време можеш да ми отделиш? — каза тя в отговор и кръстоса прекрасните си глезени в обувки на висок ток от „Ан Клайн“.

Гауърс прокле наум модата на дългите поли, но част от него с облекчение отбеляза, че Роси както винаги е в крак с тенденциите. Страстта й към модата бе изтикала женските списания на „Америкън“ на предните редици по вестникарските щандове; бяха отказали да хабят пространство за прозрачни сутиени, дизайнерски тоалети в стил гръндж или ултракъси миниполи, скроени за анорексични тийнейджърки, и това им бе спечелило много почитатели сред американските жени, на които бе омръзнало да им се казва, че трябва да се стремят да постигнат фигура, всъщност биологически невъзможна за повечето от тях.

— Давай — предложи той.

— Добре — започна Топаз. — Искам да променя основно вида на „Ю Ес Уомън“, да закрия напълно „Уайт Лайт“, да организирам разпространението на „Уестсайд“ в национален мащаб и да започна издаването на модно развлекателно списание, което да съперничи на „Венити Феър“, само че ние няма да се занимаваме с истории за бизнесмени — нашето ще бъде само за звезди.

— Нейт Роузън никога не е опитвал нещо толкова радикално — отбеляза шефът й.

Тя сви рамене.

— Ще ми трябва подкрепата ти, Мат.

— Имаш я — отвърна Гауърс, леко развеселен от смелостта й. — Ти нали ще се жениш скоро? Ще бъдеш доста заета.

— Истина е — съгласи се напълно новият му директор.

 

 

— Толкова много пъти съм се местила, не мога да го направя пак — оплака се Топаз. — Какво му е на твоя апартамент?

— Не е достатъчно голям. Нито пък твоят.

— Бяха ни напълно достатъчни досега.

Джо я притегли към себе си, като обгърна с едрата си загоряла ръка талията й.

— Не са достатъчно големи за деца — каза той.

— Деца? — повтори тя.

— Да — усмихна се широко Джо. — Нали се сещаш, синове, дъщери. Неизменно допълнение към модерната семейна двойка.

Тя грабна пакетче чипс и го замери с него, а Голдстийн се пресегна светкавично, сграбчи китката й и я притисна под себе си. Топаз го усети как се възбужда, легнал върху нея, докато двамата се гледаха, останали без дъх и усмихнати. В очите им блестеше желание.

— Хайде да се поупражняваме — промърмори Джо и се пресегна да разкопчае копринената й блуза.

Тя запомни това лято като най-горещото, най-напрегнатото, най-ужасяващото, най-тежкото, най-вдъхновяващото и най-страстното време в живота си.

 

 

Оказа се затрупана с работа. Финансови разчети, преработка на стила, маркетингови промени — цяло чудо бе, че изобщо успява да излезе от сградата. Но имаше крайно наложителна нужда от преструктуриране и Топаз бе решила да го направи. Сега тя беше шефът и никой, освен Мат не можеше да й се противопостави, а на двайсет и осем години се бе научила да се доверява на инстинктите си.

Някои задачи бяха болезнени, като например уволняването на целия екип на „Уайт Лайт“. Но списанието така и не можа да се съвземе след фиаското с „Атомик Мас“ и беше по-добре да се намалят загубите за компанията. Топаз се постара според възможностите си да намери работа на служителите в други издания на „Америкън“ и се погрижи журналистите да получат добри обезщетения, но не се поколеба да действа като делови човек. Решението бе окончателно.

Имаше и други много трудни задачи, като например цялостната промяна на вида на „Ю Ес Уомън“ предвид силната съпротива на редакторския екип. Но Топаз уволни главния редактор и привлече на своя страна повечето от колегите му с нагледни представяния и презентации. След като приключи с тях, те вече смятаха, че идеята всъщност е била тяхна.

А други начинания си бяха истински кошмар. Като това да създаде от нищото луксозно модно списание и да превърне „Уестсайд“ в национално издание. Новото му заглавие бе „Стейтсайд“ и Топаз си го представяше като „Вилидж Войс“ за цялата страна, отразяващо радикални виждания и неформални културни събития от Сан Франциско до Далас, от Питсбърг до Детройт, както и от Ню Йорк. За тези два проекта тя завзе три празни офиса на трийсетия етаж и ги превърна във военен щаб, където по всяко време на деня можеха да се намерят цял куп журналисти и чиновници, които си разменяха идеи. Най-добрите предложения се записваха с тебешир на черните дъски и оставаха там, а атмосферата бе толкова продуктивна в творчески план, че редактори от другите списания се отбиваха, за да откраднат по някоя идея.

На Джоузи Симънс й хрумна най-блестящата. Голяма статия във всеки брой на новото издание „Влияние“ под рубриката „По-голям размер“ — в която да се разказва за жени, които не се побират в тесните дрешки на супер моделите или пък са по-възрастни от двайсет и пет, или са с различен етнически произход; силни, красиви жени от целия свят, и при това много.

— „Неподправени секс бомби“ — подметна Джейсън Ричмънд и всяка жена в стаята въздъхна доволно.

— Ще дадем модел за подражание на обикновените жени — каза Джоузи и подчерта заглавието „Как Даяна изглежда по-добре, когато качва килограми“, сложи снимка на Дрю Баримор до тази на Фелиша Рашад от „Шоуто на Козби“ и на Шарън Стоун от партито за четиридесетия й рожден ден.

— Това — заяви Мат Гауърс, когато го видя — ще се продаде в милионен тираж.

 

 

В личния й живот също бе много натоварено. Двамата с Джо сякаш спореха за всичко. За сватбата. За гостите. За медения месец. Къде да си купят къща.

— Имам много приятели. Искам да споделят този миг с нас — каза Джо.

— Аз също, но не искам да правим цирк — настоя Топаз.

— Хайде да идем на ски в Алпите — предложи Джо, понесъл цял куп туристически брошури.

— Това е също толкова романтично, колкото и изкопни работи на открито — ядоса се Топаз. — Как можеш да си мислиш за спорт на медения ни месец!

— Така ли? А ти какво искаш? Да обикаляме по цял ден музеите в Европа ли?

— Харесва ми Сохо. Можем да си намерим нещо наистина страхотно там — каза Топаз. — Кварталът е прекрасен.

— Шегуваш се, нали? Аз искам мансарден етаж на Пето авеню — отвърна Голдстийн. — Спокойно можем да си го позволим.

„Господи, какъв инат е този човек!“, беснееше Топаз, след като Джо сложи вето на поредната й идея.

„Тя ще ме подлуди за шест месеца. Най-много“, мислеше си той, загледан мрачно в упорития израз по лицето на годеницата си.

Но и двамата не можеха дълго да се сърдят един на друг. Главозамайващ прилив на любов обземаше Джо или Топаз, а другият незабавно го усещаше и се възбуждаше и тогава никой не казваше нищо за известно време. Направо не можеха да свалят ръце един от друг; любеха се бавно и нежно, играеха различни игри, правеха лудешки секс върху масата, на пода или прави до стената.

— Всички терапевти твърдят, че това е най-лошият начин да се реши един спор — успя да изрече Топаз, когато Джо пъхна пръсти в нея, докосвайки я в най-интимните кътчета.

— По дяволите терапевтите — изръмжа той, възбуден до крайна степен от парещата й влага, докато проникваше в нея.

— О, обичам те, обичам те толкова много! — шепнеше тя, останала без дъх.

— Личи си — подразни я той.

Спряха се на голяма сватба, меден месец във Венеция и къща от осемнадесети век на „Бийкмън Плейс“.

 

 

— Мразя го — заяви Топаз и тръшна телефонната слушалка. Ръцете й бяха здраво стиснати в юмруци отстрани на тялото. — Мразя го и няма да се съглася.

— Разбира се, че ще го направиш — спокойно каза Тиз Кори, докато прелистваше пробния брой на „Влияние“.

Просторният директорски кабинет бе абсолютно разхвърлян, по безукорния килим с цвят на карамел имаше купища снимки, изрезки, цветни графики, бележки и финансови справки. Вече цяла седмица на чистачите бе забранено да влизат тук, защото, както бе изтъкнал Джейсън Ричмънд: „Кой изобщо може да каже какво ще хвърлим на боклука?“.

Списанието трябваше да излезе от печат след по-малко от месец и бойното поле се бе преместило в кабинета на Топаз. Някои директори сериозно се притесниха от това, но Гауърс даде ясно да се разбере, че трябва да й се предостави свобода на действие. Роси вършеше голяма работа, независимо колко невиждан дотогава метод използваше, и докладите й пред борда вече показваха подобрения в оперативните разходи.

Някога, през петдесетте години, когато бе взел назаем три хиляди долара, за да основе „Уийк ин Ривю“, размишляваше Гауърс, и той самият бе доста затънал в работата. И се бе справил добре.

— Оставете Роси на мира — нареди той. — Остава само още месец.

И в кабинета на Топаз се бе развихрил истински ураган от творчески хаос.

— Знаеш ли какво ми каза току-що? Не можел да повярва, че няма да взема неговата фамилия. И през цялото време досега нито веднъж не го е споменал! Просто е предполагал, че ще приема неговото име! Може да върви направо в ада! — възкликна Топаз през сълзи.

Тиз се опита да запази сериозно изражение на лицето си. Всяка седмица имаше нова криза, всяка седмица сватбата се отменяше и после Топаз винаги се връщаше в офиса сияеща от глава до пети от пълно щастие.

— А ти си предполагала, че той няма да се сърди, че няма да го направиш — изтъкна тя разумно. — Мисля, че и двамата е трябвало да обсъдите това по-рано.

— Ще му върна пръстена — рязко отсече Топаз.

Чувстваше се зле и беше нещастна. Сигурно се разболяваше заради стреса; цяла седмица повръщаше всяка сутрин веднага щом стигнеше в офиса.

— Обади му се и му кажи, че го обичаш, че ще се гордееш да си негова съпруга, но би искала да запазиш своето име. Питай го как ще се чувства, ако ти поискаш от него да се прекръсти на Джо Роси.

Шефката й леко се усмихна на идеята.

— И ако ти каже, че традицията е такава, отговори му, че ти не си традиционно момиче.

— Топаз, одобри ли виолетовото като цвят за рубриката „По-голям размер“? Хората от продукцията ми вадят душата за това — попита Тристам Дръмонд, художественият редактор на „Влияние“, нахлувайки в стаята. — Вече сме закъснели с два дни след крайния им срок.

— Джак Левинсън от отдел „Продажби“ иска да се срещне с теб за рекламите на „Ревлон“ — съобщи секретарката й.

— Благодаря ти, след десет минутки — обеща Топаз. Прекара ръка по челото си. — Виолетово заглавие…

— Решихме, че тъмнозлатисто ще изглежда по-добре — напомни й Тиз.

— „Хенри Бендел“ са на втора линия — обади се секретарката. — За пробите. Не могат днес следобед, тази вечер удобно ли ти е?

Патрик Махони, новият редактор на „Икономик Монтли“, влезе в кабинета с измъчен вид.

— Алън Грийнспан току-що ми отказа интервю — каза той. — Незабавно трябва да го заместя с някого. Мислиш ли, че Джо може да ми намери някой в NBC?

 

 

„Влияние“ и обновеното списание „Ю Ес Уомън“ бяха шумно рекламирани във всички издания. Незабавно станаха хит. Първият брой на „Влияние“ се разпродаде в цялата страна за четиридесет и осем часа.

Джо Голдстийн и Топаз Роси се ожениха на частна церемония в „Пиер“ пред стотина гости. През цялото време се държаха за ръце.

Булката беше с кремава рокля, изпъстрена с нежни златни нишки и блестящи малки перлички. Наситеночервената й коса бе прихваната отзад с наниз от златни мъниста и се спускаше топла и прекрасна по гърба й под дълго романтично було от стара английска дантела, закрепена на върха с коронка от бели розови пъпки. Почетните шаферки Тиз Кори и Елиз Делука бяха облечени в розови костюми на „Шанел“. Джо Голдстийн и по-малкият му брат и негов кум Мартин бяха в традиционните смокинги и за пръв път Джо явно се чувстваше удобно в подобно облекло.

Празненството след церемонията бе истинска сензация: приятелите им от NBC, „Харвард“, „Америкън Магазинс“ и „Оксфорд“ изпиха доста шампанско, ядоха много пушена сьомга и танцуваха до късно вечерта. Речите ставаха все по-закачливи и предизвикателни с напредването на нощта, но повечето хора се съгласиха с Джейсън Ричмънд, който нарече събитието „Не точно брак, а по-скоро сливане“.

Тази нощ, когато се прибраха в младоженския апартамент в „Риц Карлтън“, Джо подаде на Топаз голяма квадратна кутия.

— Сватбеният ти подарък — каза той.

Тя го погледна в очите и го отвори. Вътре имаше дълго колие — красиво бижу, инкрустирано с петнайсеткаратови диаманти и великолепни малки камъчета топаз.

— Съжалявам, че все избирам колиета — притеснено каза Джо.

Топаз се пресегна и го погали по бузата, а очите й бяха плувнали в сълзи.

— Харесва ми почти толкова много, колкото обичам теб — каза тя.

Целунаха се.

— Аз имам два подаръка за теб — продължи Топаз. — Единия не можах да донеса, защото е в гаража вкъщи. Но другият е тук.

Бръкна в портмонето си и му подаде омачкан лист хартия с печата на семейния им лекар.

Озадачен, Джо го разгъна и го прочете. После го изглади с ръка, погледна смаяно жена си и отново го прочете внимателно, просто за всеки случай.

— Искаш да кажеш, че…

— Бременна съм — каза Топаз, усмихвайки се на мъжа си.

За момент останаха така, опиянени от щастие. После Джо грабна Топаз в прегръдките си възможно най-внимателно, сякаш е направена от крехко стъкло.

— Ще бъдем заедно, докато сме живи — заяви той. — Нищо не може да се обърка сега.