Луиз Бегшоу
Работещи момичета (14)

Четиринадесета глава

От седем часа нататък цяла флотилия от лимузини се понесе по Америка авеню към „Виктрикс“, най-изискания хотел в Манхатън.

Това бе партито на годината. На десетилетието.

Бе по-трудно да се снабдиш с покана за него, отколкото с пропуск за бала по случай встъпването в длъжност на Клинтън или за първокласни места на приема, организиран от Суифти Лазар след официалната церемония по връчването на наградите „Оскар“. Да те поканят на това парти означаваше, че си сред каймака на висшето общество в Ню Йорк, а ако не — че не си се справил добре. Беше равносилно на смъртна присъда в очите на обществото. Влизаща в сила незабавно.

Защото в това парти имаше нещо различно, дори и като оставим настрани единайсетте милиона долара, похарчени за организирането според клюките. То не бе обикновена прослава на американския разкош, когато списъкът с гостите се състоеше от обичайната стара гвардия: господин и госпожа Милиардер Финансист, господин и госпожа Милионер Публицист и съседите им по вила в Хамптън. Елизабет Мартин изобщо не се интересуваше от подобни хора. Най-богатите не я вълнуваха. А само най-добрите.

Елизабет бе на двайсет и осем години и омъжена за най-богатия човек в Запада, което означаваше, че парите са последната й грижа. Интересуваха я единствено личните постижения и тя организираше приеми за хората, които бяха стигнали до върха в съответната област, а банковите им сметки представляваха само незначителна подробност. Прадедите ти са дошли в Америка с кораба „Мейфлауър“? И какво от това? Щом не можеш да се съревноваваш на световната сцена, Елизабет няма никакво време за теб.

Приемите й бяха само за великите. Добрите да се грижат сами за себе си.

Младата, елегантна, амбициозна „кралица“ на Манхатън организираше Бала на преуспелите.

И Топаз Роси, и Роуина Гордън имаха покани.

 

 

Оберман пристигна в новия апартамент на Роуина на Западна шейсет и седма улица в осем часа вечерта. Изобщо не бе под съмнение дали ще долети за събитието, а и Роуина се нуждаеше от придружител, тъй като още не познаваше никой от големите бизнес играчи в Америка, а поканите бяха само за един — никакви съпруги, съпрузи или любовници.

— Влизай направо, Джош, отворено е — извика тя откъм банята.

Той се огледа, доволен от себе си: понеже нямаше време сама да си търси жилище, Гордън бе приела първото, което той й предложи, и очевидно не я беше подвел. Сградата имаше елегантна фасада от бял камък, верандата бе заобиколена от водоливници с преплетени фигури на митични създания в готически стил, а фоайето бе застлано с лъскав черен гранит и имаше дискретна и много ефективна денонощна охрана. Роуина разполагаше с четири просторни стаи, с високи тавани и прекрасен изглед към Сентръл парк, които бе обзавела с отлично изработени мебели в стил „Крал Джордж“ и украсила с няколко малки английски акварела. Възрастният човек доволно кимна сам на себе си. Никак не бе зле най-младият изпълнителен директор в историята на „Музика“ да живее в подобно жилище.

— Боже мой! — възкликна той, когато Роуина влезе във всекидневната.

Носеше бяла шифонена рокля на „Унгаро“, с висока талия в стила на Регентството и асиметрично скроена пола, която свободно падаше и очертаваше извивките на тялото й при нейно движение. Малките изкуствени розички по материята прекрасно подхождаха на класическия й блед тен. Русата й коса бе вдигната в царствен кок, закрепен с елегантни абаносови гребени. На ушите, шията и китките й проблясваха рубини, а висящите обици добавяха особен сексапил при завъртането на главата й и подчертаваха искрящо зелените й очи. Бледорозови сатенени обувки на висок ток се подаваха изпод ръба на полата й.

— Харесва ли ти? — неуверено попита Роуина.

— Изглеждаш невероятно, малката — отвърна Оберман с бащинска гордост. — Да си сипем по глътка. Ще имаш нужда.

— Щом казваш.

Тя му се усмихна. Колко мил човек! Надяваше се на същата реакция и от двамата, за които наистина се стараеше да изглежда добре: Майкъл Кребс и Топаз Роси.

 

 

Топаз получи позлатената си покана в офиса тъкмо когато приключваше особено трудни преговори за реклама в „Гърлфренд“. Бе една от четиримата поканени от „Америкън Магазинс“.

„Госпожа Алекзандър Мартин най-учтиво кани госпожица Роси в сряда, 28 юни, на парти в четири действия. Хотел «Виктрикс», 20,30 часа. Облекло — по желание“.

Цели две седмици се мъчеше да измисли какво да облече. Накрая реши, че с по-малко ще постигне по-голям ефект, и се спря на тоалет от „Шанел“ от бледозелена коприна и подхождащи обувки. Остави косата си разпусната и не носеше никакъв грим или бижута. Роклята подчертаваше тялото й по невероятен начин, прилепнала й като втора кожа, а морскозеленият цвят допълваше чудесно наситеното кобалтово синьо на очите й. Видът й незабавно приковаваше вниманието на всички наоколо.

Нейтън Роузън, Мариса Матюс и Джо Голдстийн също бяха поканени и тъй като всички бяха изключително заети хора, се срещнаха в лимузината.

Нейтън беше със смокинг.

Джо беше със смокинг.

Мариса бе облякла златист тоалет от шест слоя органза, изпъстрена със сребърни нишки и покрита от горе до долу с ярки златни пайети. Плътно по шията си носеше перлено колие от три реда, както и гривни със сапфири и диаманти.

— Какво има, скъпа? Не можа ли поне да вземеш нещо под наем, за да се облечеш? — попита тя, побесняла от факта, че и Нейтън, и Джо направо разсъбличаха с очи Топаз, която се наместваше на кожената седалка.

— Не знаех, че сме поканени на бал с маски, мила! — отвърна й Топаз. — Колко оригинално от твоя страна да се появиш като коледно дръвче!

Нейтън се закашля, за да сподави смеха си, и лимузината плавно потегли.

 

 

Роуина стискаше здраво ръката на шефа си и се опитваше да си поеме дъх.

Това, което обикновено бе балната зала на хотел „Виктрикс“, заемаща целия двайсет и четвърти етаж, сега представляваше градина, застлана от край до край с мъхест торф и павирани алеи от древни на вид камъни. Отляво и отдясно имаше разцъфнали портокалови горички, които нежно ароматизираха въздуха. Лакеи с царствени ливреи обикаляха наоколо с махагонови табли с хайвер и трюфели, а сервитьорките се появяваха и изчезваха безшумно, грижейки се всички чаши да са пълни с отлежало шампанско. Мънички камбанки бяха окачени като гирлянди по клоните на дръвчетата и изпълваха залата с приятен, мелодичен звън. Сред гостите се разхождаха бели пауни.

А какви гости само! При влизането си Роуина се размина с Мадона, а после откри, че в асансьора е заедно с Арнолд Шварценегер и Сай Нюхаус, магната начело на „Конде Наст Магазинс“. За да й донесе чаша шампанско, Оберман трябваше да си проправи път край Хенри Кисинджър, потънал в разговор с Хенри Кравис.

— Ела, хлапе — каза той, седемдесет и две годишен и абсолютно невъзмутим. — Искам да те запозная с някои хора.

През следващите десетина минути Роуина, която живееше само с мисли за звукозаписната индустрия, бе отведена направо в рая.

— Ахмет Ертегън, Роуина Гордън.

— Роуина, не се познаваш със Силвия Роун, нали?

— Томи Мотола. Клайв Дейвис. Мишел Антъни. Джо Смит. Алайн Леви.

Тя се здрависваше, като едва се сдържаше да не направи реверанс.

— Това е Рик Рубин — Джош й представи огромен мъж, който й заприлича на мечок.

„Мили боже, помисли си Роуина, докато се здрависваше със самия принц на хевиметъла. Човек направо може да подуши тестостерона. Мъжествеността на този мъж изпълва цялата зала“.

— Харесват ми пробните записи на албума на „Атомик Мас“, върху който работи Кребс — изръмжа Рубин. — Разправят невероятни неща за тази група.

— Да, страхотни са — съгласи се Роуина, засияла от гордост. — Мисля, че работата ви по „Позволено да разболява“ е забележителна.

— Благодаря — отвърна Рубин.

— Престани да флиртуваш с всички, Роуина — обади се Джош високо, като я накара да се изчерви още повече.

— Разкарай се, Оберман — приятелски го сряза Рубин.

— О, боже, Батман и Робин! — каза Оберман, сграбчвайки ръцете на двама мъже, които минаваха покрай тях. — Здравейте, господа, елате да поздравите новия представител на „Музика“ в Ню Йорк. Роуина, кажи „здрасти“ на „Кю-прайм“ и после ми намери група, с която те да могат да се справят.

Роуина се уплаши, че може да изтърве чашата си. Ако някоя банда беше добра и използваше китара, то „Кю-прайм“ я представляваше. „Мили боже! Двамата най-легендарни мениджъри на света…“.

— Здрасти, радваме се да се запознаем — поздравиха я Клиф Бърнстийн и Питър Менш.

— Как ти се струва Ню Йорк? — попита Бърнстийн, който всъщност не се впечатляваше от нищо и се бе появил на партито с тениска на „Металика“ и джинси.

— Много е голям — измърмори Роуина, изгубила дар слово.

Двамата любезно се съгласиха, че наистина е голям, а после се впуснаха в оживена дискусия за шансовете на „Метс“ този сезон, като взаимно си довършваха изреченията.

— Направи ми услуга — прошепна й Оберман, след като се отдалечиха. — Никога недей да погаждаш номер на тези двамата.

— Не съм си го и помислила, Джош.

 

 

В другия край на градината Топаз също се чувстваше на седмото небе, защото Нейтън най-сетне я бе представил на Тина Браун и редакторката на „Гламор“ я бе похвалила за „Гърлфренд“.

— Извини ме, Марсел — превзето се усмихна Мариса и отмъкна крайно недоволната Топаз настрани от безукорно облечената редакторка на британския „Космополитън“. — Топаз, не се ли познавате с Роуина Гордън от колежа?

— И какво от това? — сряза я Топаз.

— Защото тя е ей там — измърка Мариса.

В този миг Роуина случайно погледна наляво и замръзна на мястото си. Не бяха се виждали от три години.

— Дами и господа — обяви главният келнер, — вечерята е сервирана.

 

 

Този път Елизабет Мартин бе надминала себе си, с това всички бяха съгласни. В менюто бе обявено: „Второ действие: Приказна вечеря“ — и тя се оказа точно такава.

Трапезарията изглеждаше като липсваща глава от „Чарли и шоколадовата фабрика“. Явно Алекзандър Мартин бе изкупил цялата продукция на „ФАО Шварц“, за да я украси. В залата имаше маса за двеста души, направена от твърдо изпечено тесто за курабийки с джинджифил. Отгоре й се движеха миниатюрни влакчета, натоварени с пъдпъдъчи яйца и целина в първия вагон, шоколадчета в следващия и хайвер в третия. Обикаляха и хуманоидни роботи, понесли табли с напитки: коктейли с шампанско, отбрани вина, прясно изцеден сок от ягоди и дори готови коктейли със студен чай „Лонг Айлънд“ и кока-кола в бутилки. С пълно пренебрежение към годишния сезон наоколо бяха пръснати различни трофеи от детските празненства през годината — тикви със запалени свещички в тях и назъбени усмивки, фойерверки за Четвърти юли, великденски яйца и шоколадови зайчета и безброй коледни дръвчета, украсени с гирлянди и отрупани с подаръци, от които гостите да си вземат по избор: часовници „Ролекс“, сребърни копчета за ръкавели, шалове от „Ермес“, парфюми „Джой“ и „Шанел 5“. Човек направо не знаеше накъде да погледне по-напред.

— Абсолютна фантазия! — засмя се Джо Голдстийн, настанен от едната страна на Топаз.

— Забележително! — съгласи се Нейтън.

И наистина — навсякъде около тях силните на деня в Ню Йорк бяха започнали да се смеят от почуда, усмихваха се и се отпускаха.

Никой не бе виждал подобно чудо. Човек направо можеше да почувства как напрежението на градския живот се изпарява и сякаш тежестта на годините изчезва. Обичайното всекидневие временно отстъпваше.

Докато сервитьори в костюми на пингвини им сервираха предястия от пушена сьомга и блюда от зеленчуци на фурна с медена глазура, гостите започнаха да разопаковат подаръците, наредени до всеки комплект прибори — пакети с най-различен размер и форма. Последваха хорови възклицания на приятна изненада. Някой беше прекарал дълго време, за да се погрижи за известните предпочитания на всеки от присъстващите; Елизабет явно си бе отредила ролята на феята кръстница. До всяка чиния имаше предмет, за който получателят му бе копнял, но никога не бе имал възможност да се сдобие с него.

— О, боже мой! — възкликна Топаз, докато внимателно повдигаше воала, с който бе увито писмо до член на академичната общност, написано и подписано лично от Дж. Р. Толкин.

— Не мога да повярвам! — обади се Джош Оберман и измъкна малко яйце на Фаберже. — Не може да е онова, което си мисля, че е.

— Виж това — промълви смаяната Роуина, стиснала в ръка една от първите издадени дългосвирещи плочи на „Деф Леард“ и разпространяван само на черно запис на „Ем Си Файв“.

— Виж, Джо — обърна се Нейтън Роузън, за да му покаже стара футболна топка с автографите на целия отбор на „Джайънтс“.

 

 

В залата се възцари тишина, когато гостите започнаха да се наслаждават на храната.

Топаз не можеше да хапне нищо. Играеше си с храната в чинията и се опитваше да не зяпа към Роуина. Силната ненавист свиваше стомаха й, разкъсваше я отвътре. Господи, тя беше съвсем същата: англичанка, студена, надменна. Толкова поразително красива, с изключителен вкус. Можеше да си сложи колкото си поиска рубини и да изглежда перфектно, докато Мариса изглеждаше просто вулгарно показна. Виж я само. Не даваше пет пари за никого и нищо.

„Аз те боготворях, омразна кучко, мислеше си Топаз задавено. Споделях всичко с теб. Но очевидно това не е означавало нищо за теб“.

Усещаше огромна слабост, струваше й се, че ще се разплаче. Горчивината от предателството на Роуина се върна с нова сила, ужасната мъка от измяната на единствената приятелка, на която изцяло се бе доверявала някога. Роуина й бе показала, че женското приятелство е само мит и че единственият човек в живота, на когото Топаз Роси може да разчита, е самата Топаз Роси.

Роуина разрязваше крехките патешки гърди прецизно и напълно механично. Стараеше се да не показва колко отвратително се чувства, усещайки жестоките сини очи на Топаз да се впиват в гърба й.

Беше предала приятелка. Измами я. Открадна й любовника. И беше използвала класовата си принадлежност и потеклото си за извинение — както бе постъпил после и баща й, за да оправдае отричането от собствената си дъщеря. Метод, който преди това тя заклеймяваше като архаичен остатък от империалистическата епоха на Великобритания и който трябваше да бъде забравен.

„Но ти го използва срещу американката с италиански корени, когато ти беше изгодно“, обвини я слабо, досадно вътрешно гласче.

Роуина тръсна глава, сякаш за да заличи миналото. Изобщо не бе се сещала за Топаз! Защо тя я гледаше по този начин сега? Всичко оставаше в миналото, нали така? Господи, та тогава те бяха просто деца в колежа.

Но Топаз Роси можеше да таи омраза с години.

Чувството й за вина се смеси с гняв. Онова противно заглавие в „Чъруел“ се появи пред очите й.

Съвсем бавно Роуина отмести назад стола си, изправи се и приглади роклята си. Залата беше пълна с мъже и поне трийсет чифта очи проследиха извивката на бюста й.

Във въздуха застина напрегнато очакване. Основното ястие още не бе довършено. Какво правеше тя?

— Седни на мястото си — просъска й Джош Оберман.

Роуина явно не чуваше шефа си. Внимателно се приближи до Топаз, която скочи от стола си, за да я посрещне.

Две места по-нататък на масата, Мариса Матюс бе изпаднала във възторг. Нещо наистина не беше наред, но пък ставаше идеално за петъчната й рубрика. Напрегна слух, за да чуе по-добре.

— За теб сигурно е адски трудно, Роуина — заяви Топаз с премерено хаплив тон, — да делиш трапезата с всички тези противни жители на колониите.

— Разбирам, че се справяш добре в „Америкън Магазинс“, Топаз — отвърна с равен глас Роуина, — макар да не съм изненадана, тъй като журналистиката е професия, където мръсотията обикновено изплува най-отгоре. Хората, с които спиш, за да ги интервюираш, от по-висока класа ли са напоследък?

— Нищо чудно, че имаш успех в музикалния бизнес, Роуина — отвърна Топаз, едва сдържаща яда си. — Толкова малко жени ти се пречкат, а и можеш да помогнеш на феминистката кауза, като популяризираш хевиметъл групи само от мъже. А приятелката ти искаше сама да се справя, нали така?

Двете се изгледаха втренчено, ограничени от присъствието на бляскавата тълпа около тях.

— Това е моята територия — просъска Топаз.

— Беше твоя — отвърна също така ядно Роуина.

За миг настана напрегната тишина. После и двете жени бавно се обърнаха и се върнаха по местата си.

 

 

Майкъл Кребс спокойно се приближаваше към Роуина на дансинга. Не обичаше да танцува, но му харесваше да наблюдава красивата си приятелка, докато тя грациозно се плъзгаше от ръцете на един магнат към следващия. Интелигентността и самоувереността й очароваха цял Ню Йорк. Всички тези мъже си мислеха, че е същинска ледена кралица. Той знаеше, че не е така.

— Нещо против да ви прекъсна? — обърна се той към известен кинорежисьор, който се ядоса, понеже се опитваше да придума Роуина да стане консултант по проекта му за филм за живота и епохата на „Лед Цепелин“.

Роуина, която цяла вечер се оглеждаше да го зърне, се опита да изглежда спокойна и да не се разтапя от облекчение в ръцете му. Майкъл ненавиждаше емоциите. Изискваше абсолютна необвързаност. Може би това отвлича мислите му от брачната халка, проблясваща на лявата му ръка, помисли си тя с отчаяние.

Кребс ловко я поведе в плавния ритъм на валса, поставил ръка върху извивката на талията й. Усети как тялото й отговори на докосването му сякаш под въздействието на токов удар и пенисът му веднага набъбна от желание. Силата на страстта й беше направо плашеща. Знаеше, че може да я накара да се овлажни само като се вгледа в очите й. Това го караше да изпитва силна радост. Собствената й сексуалност я оковаваше във вериги.

— Изглеждаш прекрасно — тихо й каза той.

— Благодаря, Майкъл — отвърна тя, решена да запази хладнокръвие. — Страхотно парти.

— Да — съгласи се Кребс и добави лаконично: — Чакай ме във фоайето след десет минути. Не се сбогувай с Джош, просто ела долу.

Роуина усети познатите тръпки на желание.

— Не мога — измърмори тя.

— Можеш и ще го направиш — заяви Майкъл Кребс.

Тя погледна решителните му тъмни очи, гъстата му прошарена коса и красивото му обрулено лице и разбра, че ще направи каквото той пожелае.

— Но партито… — протестира тя неуверено.

— Знам какво ще стане сега — прошепна той в ухото й, — така че няма нужда да оставаш, за да видиш. В трето действие всички ще слязат долу, на четиринайсетия етаж, който е превърнат в гигантска ледена пързалка. После, в четвърто действие, ще отидат в градината на покрива и ще се качат в цяла флотилия от хеликоптери, които ще ги заведат до частната писта на Алекс Мартин, откъдето два реактивни самолета „Гълфстрийм“ ще отведат всички до Флорида, за да танцуват до зори.

— Шегуваш се! — не повярва Роуина.

Кребс нетърпеливо махна с ръка.

— Не, не се шегувам. Но аз искам да правя секс с теб, така че ти няма да ходиш.

Отново огледа нежнобялата й рокля, обшита с розички, и рубините, които проблясваха край дългата й шия при всяко нейно движение. Напълно отговаряше на стереотипа, всички го правеха, тези малки богати аристократки, които си играеха на бизнес дами. Беше жена от класа, европейска дама, от онези, за които само си бе мечтал в колежа, но сигурно би глътнал езика си, ако се наложеше да я заговори тогава. Сега бе постигнал всичките си мечти; в този свят, където класата не означаваше нищо, той бе господарят, а тя си оставаше обикновен човек от простолюдието.

Той, Майкъл Кребс, два пъти по-възрастен от Роуина Гордън, неин наставник в бизнеса и учител в секса.

Разпери пръсти върху гърба й и усети лекото й неволно потръпване. Щеше да я обладае така, точно така. Няма да й позволи да промени нищо. Искаше да види тази изискана английска лейди, с прекрасната й рокля, паднала на колене, поела пениса му между устните си и галеща го с нетърпеливия си език, докато той свърши в устата й. Това щеше да е за начало. Малко по-късно щеше да я накара да вземе омекналия му член в ръце и да го сложи между устните си, за да го направи отново твърд. Ще я постави на лакти и колене върху хотелското легло, ще вдигне елегантната й шифонена рокля и ще я обладае отзад, карайки я напълно да забрави британската си сдържаност. Тя трябваше да го задоволи по този начин. Трябваше да си заслужи сексуалното удоволствие.

 

 

Топаз затегна колана си, докато „Гълфстрийм“-ът се издигаше в небето над Ню Джърси. Сега кипеше от енергия, дори и без помощта на таблетките, които бяха взели повечето гости. Стюардеси в морскосини униформи на „Мартин Ойл“ минаваха по широките пътеки между седалките на частния самолет и поднасяха на пътниците орхидеи, пури и малки бутилчици коняк.

Мариса, изпаднала във възторг от скандала, който щеше да обяви пред света, вече бе продиктувала по телефона текста за рубриката си „Хората в петък“.

Топаз го знаеше и това й харесваше. В тази война щеше да има само един победител. Ню Йорк беше нейна територия, тук бе родена и израсла и надутата английска кучка нямаше да оцелее. Всички знаеха, че даже не остана на партито, докато тя, Топаз, сключи две сделки и обсъди издаването на един бестселър.

Потупа Джо Голдстийн по рамото. Той беше надменен сексист, но можеше да го използва.

— Да, Роси — обади се той, потънал в четене на „Уолстрийт Джърнъл“.

— Джо — попита тя, — какво си чувал за рок група на име „Атомик Мас“?

 

 

Роуина стисна здраво ръба на пулта за миксиране с една ръка, докато краката й бяха разтворени и опрени на етажерката, а с другата ръка закриваше устата си, за да не извика.

Майкъл стоеше между краката й и я обладаваше с напълно контролирани движения, навън и навътре, като я караше да го гледа, докато го прави. Усещаше как плътта й потръпва около пениса му, млада и стегната, изгаряща от желание. Тя беше на ръба на оргазма и безмълвно го молеше да й позволи да потъне във върховната наслада.

— Точно така — каза той в телефонната слушалка. — Не, Джош, за втория албум на „Атомик Мас“ аз ще определя времето. Да, добре, какво да ти кажа. Два процента от нищо са си нищо! Разбира се! Знаеш, че обичам да работя с теб, Оберман, а също и с Роуина Гордън. Тя ми е много добра приятелка. Да, много е талантлива.

Усещаше неспирното потръпване на плътта й, тя не можеше да му устои още дълго.

— Ще се чуем по-късно — небрежно отговори той, затвори телефона и потъна още по-дълбоко в нея. — Това ти харесва, нали? — попита я спокойно. — Харесва ти да съм в теб, докато говоря за бизнес.

Роуина бе отметнала глава и очите й бяха замъглени. Не можеше да говори. Само стенеше в екстаз, издавайки задавени, гърлени звуци, които той обичаше.

— О, господи, каква страст само — отбеляза той. — Ти си истинска нейна робиня, нали? Толкова хубаво, колкото в мечтите ти ли е? Колкото си го спомняш?

— Майкъл! Майкъл! — стенеше Роуина, изцяло погълната от неподправено и чисто желание.

Кребс се усмихна, докато удоволствието се разливаше в слабините му. Тя беше в Ню Йорк завинаги. Сега му принадлежеше.