Луиз Бегшоу
Работещи момичета (3)

Трета глава

— Моля те, Топаз — настоя Роуина, докато наместваше маншетите си.

Двете вървяха към реката по широката, настлана с чакъл алея, която разделяше на две моравата пред „Крайст Чърч“. Течеше седмицата на „Осморките“, традиционното лятно състезание по гребане. От всеки колеж участваха мъжки и женски отбор — освен от „Сейнт Хилда“, където не приемаха мъже — и студентите се отнасяха към турнира наистина сериозно. Топаз беше отделила два екипа от репортери за събитието, а всеки агитатор от съюза заемаше позиция пред навеса с лодките на своя колеж още от зори. Но и като оставим настрани амбицията, къде другаде можеше да е човек? Слънцето грееше ярко, водата блестеше и алкохолът се лееше свободно. Както всякога, и тази година хиляди младежи се трупаха покрай реката. Роуина и Топаз едва си пробиваха път през тълпата, за да стигнат дотам, а бе само десет сутринта. Тъкмо бе съмнало. Обикновено по това време дори не се бяха събудили още.

— Не. Господи, колко пъти? Казах „не“ абсолютно сериозно — отговори Топаз с леко раздразнение. — Няма да обсъждам това с Питър вместо теб. Не искам да се забърквам. Разбираш ли?

— Ясно ми е, но имам нужда от помощта ти — продължи да настоява Роуина. — Трябва да накарам Питър ако не да застане на моя страна, то поне да оттегли подкрепата си за Джилбърт.

— Коя част от „не“ не разбра? — саркастично попита Топаз. — Той ми е приятел. Това е също толкова важно за него, както и за теб. Ако започна да се меся, той ще се отдръпне от мен незабавно. Посвещавам всеки брой на проклетия вестник, за да изоблича какъв тъпак е Джилбърт Докър. Не е ли достатъчно?

— Да, и знаеш, че наистина съм ти благодарна, но…

— Не. Никакво „но“ — нетърпеливо я прекъсна Топаз, като отметна от челото си няколко яркочервени къдрици, и Роуина отново бе поразена колко страхотна и самоуверена изглежда приятелката й.

Днес бе облякла отрязани джинсови къси панталонки, които плътно прилепваха по стегнатото й, закръглено дупе. Късите кончета по ръбовете им едва докосваха горната част на загорелите й бедра. Жълтата карирана риза, чиито краища бяха завързани над плоския й корем, се обтягаше силно по напращелите й гърди. Усети нов изблик на безпомощна завист, незабавно последван от угризения.

— Ще трябва сама да го придумаш, Роуина. И бездруго това ти е специалността.

— Напоследък се срещам с него по-често, отколкото ти — меко отбеляза Роуина.

За миг Топаз я погледна отстрани.

— Не вярвам да ти е толкова неприятна компанията му, колкото твърдиш — каза тя. — Питър не е толкова лош. Хей, ще се наложи да се научиш да го харесваш. Трябва да танцуваш с него на сватбата ни. Това влиза в задълженията на главната шаферка, пише го във всички книги.

Тя се ухили.

— Сватба! Не смяташ ли, че може би малко прибързваш? — възкликна Роуина.

— Може би. Хайде да не говорим повече за това — помоли я Топаз. — Не искам да се карам с теб. Но няма да се намесвам. Ясно?

— Добре — съгласи се Роуина, извърна поглед и преглътна гнева си. — Ще се видим по-късно, Топ, става ли? Искам да видя как се справяме.

— Разбира се — отвърна приятелката й и закачливо й намигна, преди да се запъти към сергията с хотдог.

 

 

Роуина се опитваше да заглуши гнева си през целия път покрай реката, докато вървеше към навеса за лодки на „Крайст Чърч“. Не че някой би забелязал, ако я наблюдаваше — крачеше бавно, махаше за поздрав на всеки, който й се струваше, макар и бегло познат, и отправяше ослепителни усмивки на всички останали.

Знаеше, че изглежда добре. Красива и щастлива, уверена и елегантна. Яркото слънце придаваше на косата й платинени отблясъци, а дългата памучна рокля, която бе избрала сутринта, падаше свободно около стройното й тяло. Бе сложила съвсем лек грим — блясък на устните, бежови сенки за очи — и по свой собствен начин изглеждаше също толкова секси, колкото и Топаз Роси.

Но именно Топаз Роси излизаше с Питър Кенеди, а не тя.

Той наистина би я зарязал, ако повдигне въпроса за студентската политика, помисли си Роуина, докато отправяше закачлива въздушна целувка на Емили Чан, нейна приятелка от „Лейди Маргарет Хол“. „Защо не може просто да го направи заради мен? Защо трябва да се усамотявам с проклетия й приятел? Ако аз излизах с някой тип от национален всекидневник, щях да поговоря с него за нея…“.

Алеята направо избухна от приветствени подвиквания, когато женският отбор на „Мъртън“ мина покрай тях, веслата прорязваха водата под силните им ръце, а „Ориъл“ бе само на няколко секунди по-назад.

— Давай, „Мъртън“! — извика тя и заподскача.

Между „Крайст Чърч“ и „Ориъл“ съществуваше древно съперничество. Всичко друго бе за предпочитане пред това онези да спечелят…

— Хайде, размърдайте се! — съгласи се с нея някой зад гърба й.

Слънцето помръкна, когато шалче с цветовете на „Крайст Чърч“ бе увито около главата й, след това завързано и здраво стегнато.

— Познай кой е? — прошепна някой в ухото й. Плътен мъжки глас със закачливи нотки.

— Престани, Кенеди! — сряза го тя.

Той отпусна шала и отново й позволи да вижда.

— Много си лесна, Роуина. Не гледаш къде вървиш. Така можеш да си навлечеш какви ли не неприятности.

Тя посегна към врата си и рязко махна шалчето.

— Какво правиш тук?

Той повдигна едната си вежда.

— Каквото и ти. Подкрепям Сам и момчетата — кимна към лодката на „Крайст Чърч“, закотвена точно пред тях, където капитанът на отбора Сам Уилсън и основните гребци чакаха да се включат в състезанието. — Нали това правиш и ти?

— Разбира се — с леден тон потвърди тя.

По дяволите, защо трябваше да я гледа по този начин? Да я оглежда така преценяващо? Какво би трябвало да направи тя? Да му каже: „Хей, ти принадлежиш на Топаз?“

— Сигурна ли си, че не си тук да агитираш предизборно? — подразни я той. — Всички тези гласове, само на една ръка разстояние…

— Сигурен ли си, че не си тук, за да си припомниш отминалата слава? — отвърна на предизвикателството тя.

Миналата година Питър Кенеди бе капитан на отбора и бе спечелил рекордна победа за „Крайст Чърч“. Тогава се понесоха приказки за предварителни състезания за Олимпийските игри, но Кенеди бе предпочел да се откаже от спорта и да се съсредоточи върху финалните си изпити. Сега Сам Уилсън май също ги бе повел към спечелване на състезанието и олимпийските треньори се навъртаха около новите звезди като Джони Сърл.

— Знаеш къде да удариш, така че човек да го заболи — отбеляза Питър, без да сваля очи от нея. Прозвуча леко неприлично. — Гребането значеше много за мен. И все още е така.

— Виждам — отвърна Роуина, поразена от близостта на тялото му, от широкия му, загорял гръден кош в бяла тениска само на няколко сантиметра от лицето й. Питър Кенеди би украсил, който и да е калифорнийски плаж.

— Да не би да флиртуваш с мен? — попита Питър, уловил зелените й очи върху тялото си.

Колкото и нелепо да беше, Роуина усети как дъхът й спира. „Къде, за бога, е Топаз?“, помисли си тя.

— Не ставай смешен — студено каза тя.

— Може би е добра идея да пофлиртуваш с мен. Да ме ухажваш малко — предложи Питър, като й отправи ленива усмивка. — Нали искаш помощта ми?

— Не толкова отчаяно.

— Не се стягай. Само се шегувам — каза той, обви с ръка талията й и я поведе към навеса на лодките им. — Топаз не би искала двамата да се караме.

Роуина неволно се скова при докосването му. Питър Кенеди се усмихна.

— Роуина! Питър! Побързайте! — извика Джеймс Гън, техен приятел, и ги придърпа към тълпата от „Крайст Чърч“. — Почти го изтървахте, готови сме за старт.

Роуина се озова заобиколена от тела, облечени в цветовете на колежа — стотици младежи, всички понесени към брега, викащи и ръкопляскащи. Някой я прегърна през рамо. Тя също прегърна съседа си. Колежаните направо бяха полудели.

— „Хаус“! „Хаус“!

Тъкмо щяха да пуснат лодката във водата. Роуина напълно се изгуби в тъмносинята тълпа, понесена напред към закотвените лодки.

— Не мога да видя нищо! — оплака се тя, без да се обръща конкретно към никого.

Изведнъж усети как някой леко я повдига, сякаш вдига кукла, и я мята на гръб над главите на другите. Смаяна, тя погледна надолу и видя Питър да прикляква между краката й и да я вдига върху раменете си. Сега имаше отличен изглед към лодката, реката и всичко останало.

Здравият тил на Питър Кенеди бе притиснат до белите й памучни бикини.

Усещането беше чудесно.

— Свали ме долу! — настоя тя тихичко.

Той й отправи широка усмивка.

— После.

Под мощния рев на тълпата лодката на „Крайст Чърч“ се откъсна от мястото си и веднага намери точния ритъм. Осмината гребци се движеха в пълен синхрон, греблата им пореха водата с невероятна бързина, докато преследваха първата лодка на „Ориъл“. Привържениците им на брега веднага хукнаха покрай реката, крещяха окуражително с цяло гърло и ругаеха отбора на съперника. Питър тичаше заедно с тях, понесъл Роуина, ръцете му стискаха бедрата й в желязната си хватка, без да обръща внимание на протестите й. Явно тежестта й не означаваше нищо за него.

Смаяна, Роуина викаше и окуражаваше отбора заедно с останалите. Беше толкова забавно. Освен това не можеше да не си помисли, че всеки от присъстващите тук можеше да я види колко е увлечена, как подкрепя колежа си — малко трудно би било човек да не я забележи, с развята назад като знаме коса, яхнала на конче раменете на Питър Кенеди.

Разнесе се тържествуващ вик, когато тимът на „Крайст Чърч“ неумолимо се вряза в опашката на лодката на „Ориъл“.

— Блъснаха се! — извика Питър. Пресегна се нагоре и ловко свали Роуина от гърба си с една ръка.

Тя стъпи на земята, приглади роклята си, внезапно засрамена, търсейки какво да каже.

— Отново спечелихме — каза той.

— Благодаря, Питър — промърмори тя.

Той повдигна ръката й към устните си и небрежно я целуна.

— Беше забавно. Трябва пак да го направим някой път — предложи той.

Роуина Гордън се изчерви силно, кимна възможно най-хладнокръвно и отмина нататък.

 

 

„Чъруел“ кипеше.

Оставаха две седмици до изборите за съюза и по всичко личеше, че резултатът ще е много оспорван. Ревностни кандидати от опозиционните групировки безмилостно агитираха всеки колеж. Всеки ден носеше нови слухове за предателство и злобни клюки; консерваторите се бяха отметнали, „Джос“ не се мобилизираше, съперничещи си кандидати все още спяха заедно… На Топаз това много й допадаше. Беше мечтата на всеки главен редактор.

Разбира се, най-горещият слух бе, че Питър Кенеди и Роуина Гордън са на път да сключат сделка. Ако това станеше, всички залози отпадаха. Роуина щеше със сигурност да спечели — първата жена президент на съюза за пет години. Джилбърт Докър се нуждаеше от Питър, за да оцелее.

Щом Роуина или Джилбърт се срещнеха с Питър, новината стигаше и до „Чъруел“. В повечето случаи Топаз не я публикуваше. Искаше да повдигне колкото е възможно повече авторитета на приятелката си и затова се концентрираше върху статии относно сексизма на Джилбърт и грубиянските тактики на привържениците му. Определено тях ги четяха най-много. Един от дописниците й от „Сейнт Ан“ дойде същата сутрин с историята как кандидатът за секретар от листата на Джилбърт, много популярен шотландец, който следваше право, е забил трийсетсантиметров касапски нож във вратата на своята опонентка от листата на Роуина. Топаз изпадна във възторг; статията беше истински динамит. Щеше да я публикува като уводна в петъчния брой.

Единственото, което не би направила, бе да се намеси лично. Роуина я бе молила три пъти тази седмица да поговори с Питър, но Топаз винаги отказваше категорично. Знаеше какво означава този пост за приятелката й, но въпреки това не искаше да рискува приятеля си заради него.

— Виждала ли си макета за рекламната страница? — попита Рупърт, провирайки се между разнебитените им копирни машини с пълна чаша кафе. — Сигурен съм, че го оставих отгоре на бюрото си.

Топаз поклати глава, заета с мисли за касапския нож. Властите в колежа го бяха извадили от вратата на Лиза и тя се чудеше дали може да забие подобен нож на мястото му и да снима него.

— Ти си напълно безполезен, Руп — обади се Гарет Кели. — Макинзи ни дава две хиляди лири за рекламата си там.

— Добре, ще го намеря, ясно? — обеща заместник-редакторът с измъчен глас.

Рупърт бе разсеян и разпилян, но добър журналист. Топаз го съзнаваше чудесно. Дори и за колежанския вестник той успяваше да изнамери истински истории: студенти, които бяха самотни родители; преподаватели, които тормозеха студентите си. Руп първи я бе поздравил за поръчката от „Таймс“. Единствен той разбираше, че това означава повече от чека за сто и петдесет лири.

— Ето го! — извика Джейн Едуардс, редактор на очерците.

Рупърт се пресегна ловко и го сграбчи, като в същото време вдигаше телефона и разплиска кафе по цялото си бюро.

— „Чъруел“. Да. За кого да предам?

Подаде слушалката на Топаз с намигване.

— За теб е. Джефри Стивънс от „Таймс“.

Топаз грабна телефона, като преметна дългите си крака над бюрото, за да го стигне. Всички мъже в офиса мислено въздъхнаха.

— Госпожица Роси? — попита овладян глас.

— Аз съм — отвърна Топаз, стараейки се да звучи спокойно и небрежно.

Бе изпратила статията си по пощата преди два дни. Ами ако човекът не я е харесал?

— Обажда се Джефри Стивънс — чу отсреща. — Вчера получихме статията ви за студентските помощи. Питахме се дали не бихте обмислили ново предложение за нея?

Топаз помръкна. Не беше достатъчно добра за притурката за образование.

— Какво имате предвид? — попита тя.

— Смятам, че е прекалено добра, за да се публикува в обикновена притурка — каза Стивънс. — Показах я на редактора на очерците и той е съгласен с мен — искаме да я използваме в основните страници на вестника.

Топаз се облегна с ръка на бюрото за опора. Чувстваше се прекалено смаяна, за да каже нещо.

— Знам какво си мислите — продължи Стивънс, — чудите се къде бихме я сложили. И, разбира се, сте права, точно сега това е проблем. Всичко е запълнено, но ако можете да изчакате две седмици, ще я публикуваме след четиринайсет дни, в понеделник. Така става ли?

— Ще е чудесно — отвърна Топаз, като се опитваше да прикрие тържествуването си.

— Страхотно! Надявах се, че можем да разчитаме на вас. Изпратете и други неща, ако имате. Ние винаги търсим нови таланти.

— Благодаря, ще го направя — каза Топаз. — Затвори и огледа шестте лица, които я зяпаха очаквателно. — О, боже мой! — възкликна тя. — Вътре съм!

 

 

Роуина планираше предизборните си изяви с военна прецизност. Всяка реч звучеше драматично. Обличаше се винаги секси. Всеки кандидат от листата й бе получил заповедите си и всички ги спазваха. Още в началото бе разбрала кои са слабите кандидати, така че ги изключваше от събранията и ги пращаше в най-малките колежи. Просто не поемаше рискове.

Искаше да стане президент на съюза.

Отчаяно го искаше.

Би направила почти всичко, за да спечели.

И тъкмо там беше проблемът. Защото в този случай „всичко“ включваше и Питър Едуард Кенеди, приятеля на най-добрата й приятелка, силата зад трона на Джилбърт. Единственият човек, който можеше да й поднесе на сребърен поднос онова, което желаеше тя.

От първата им среща дотук Кенеди се бе отмятал насам и натам като махало. Да, ще я подкрепи. Не, бил дал думата си. Добре, Джилбърт е сексист и привърженик на елита. Ще подкрепи нейните кандидати. Е, не бил сигурен…

Роуина знаеше, че не може да остави нещата така. Колкото и да се ядосваше, колкото и да беснееше вътрешно, никога не го показваше. Ако можеше да спечели Питър Кенеди, струваше си усилията. Струваше си да се среща с него четири пъти в седмицата.

А това вече беше истинският проблем.

Роуина Гордън, ледената девица, трябваше да се бори с нещо, което бе повече от раздразнение. Нещо толкова ново, че отначало дори не го разпозна, но което бавно я завладяваше, докато накрая едва успяваше да се контролира. Бе увлечена по Питър.

Всеки ден й се налагаше да се справя с това. Той я принуждаваше да седи в стаята му и да обсъждат политиката — тема, която обикновено я очароваше. Но с Питър Кенеди установяваше, че не следи разговора. Не го слушаше, а гледаше как мърдат устните му. Квадратните, силно изразени челюсти. Гъстата му, светла коса. Добре развитите му мускули, очертани под загорялата, здрава кожа.

Питър направо я омагьосваше. Изглеждаше толкова умен, толкова мъжествен и уверен в себе си. Обикновено Роуина ненавиждаше мъжете от собствената си класа — всички бяха слабохарактерни женчовци. Джилбърт Докър — типичен пример. Но Питър Кенеди не беше такъв. Беше стопроцентов джентълмен, но освен това и много секси. Елегантен, но очевидно знаеше и как да се бие. Начетен, но също и много амбициозен атлет. Интригуваше я. Възбуждаше я.

— Какво искаш от живота? — я бе попитал той. — Кога би било достатъчно?

— Искам всичко! — бе отвърнала Роуина. — Никога не е достатъчно!

— Когато умреш, на надгробния ти камък ще напишат „Мечтателка“ — бе казал Питър и я бе погледнал с възхищение. — Напомняш ми за нещо, което е казал Хенри Форд някога: „Дали си мислиш, че можеш, или си мислиш, че не можеш — и в двата случая си прав“.

Тя цялата бе засияла от похвалата.

Знаеше, че е опасно. Знаеше, че е нередно. Топаз бе влюбена в него, за бога! Но какво да стори? Без подкрепата на Питър навярно щеше да изгуби. А провалът бе нещо, с което Роуина Гордън не можеше да се примири.

Започна да се ядосва на Топаз. Защо не искаше тя да го направи? Питър беше неин приятел. Щеше да я послуша. Ако Топаз поговореше с него, нямаше да има нужда тя да се измъчва, но не, приятелката й просто отказваше да й помогне. Това създаде първата пукнатина в отношенията им. Топаз дори не искаше да го обсъжда. „Прекалено е погълната от тъпия си вестник — ядно си помисли Роуина. — Студентски журналист на годината. Млад редактор на годината. Бъдещ сътрудник на «Таймс».“

И така Роуина влизаше и излизаше от величествените каменни сгради на „Крайст Чърч“ в стил Тюдор четири пъти седмично, защото Питър Кенеди отказваше да я освободи от хватката си. Искаше тя да го убеждава, да го придумва. Казваше на Роуина, че му харесва компанията й, че е красива, умна и пленителна и че след като той държи всички карти, тя ще трябва да му угажда.

Роуина се опитваше да убеди сама себе си, че това я дразни.

 

 

Коприна. Сатен. Искрящ шифон. Моравата на „Сейнт Хилда“ бе покрита с бални рокли. Тънки, бляскави, тесни рокли прилепваха по телата на момичетата, къси, диагонално скроени поли излагаха на показ дълги красиви прасци, а старомодните кринолинени рокли се спускаха царствено до земята и деликатните им подгъви докосваха ниско окосената трева. Единственият женски колеж, останал в „Оксфорд“, се готвеше за бала на съюза.

— Какви мислиш? — попита Топаз.

Застана в предизвикателна поза до един дъб, обвит в шипкови цветове.

— Много секси — отбеляза Роуина.

Топаз носеше къса, направо миниатюрна рокля от морскосиньо кадифе, което чудесно контрастираше с червеникаво кестенявата й коса, ясносините очи и загорялата кожа. Роклята беше с корсаж, който подчертаваше великолепните й гърди, и бе цели шест инча над коляното, като разкриваше невероятно дългите й, стегнати и добре оформени бедра. Истинска бомба — дори и възрастните портиери не можеха да престанат да я зяпат.

Роуина се опита да скрие неодобрението си — Топаз какво си мислеше, че е облякла? Изглеждаше като уличница. Това тясно парче плат едва прикриваше бельото й. Как — тя се опита да заглуши снобизма си, но безуспешно — един джентълмен като Питър Кенеди можеше да излиза с нея? Тя беше толкова безогледно нахакана!

— Смяташ ли, че е прекалено къса? А? — ухили се Топаз. — Представяш ли си какво ще направи Питър с мен, когато ме зърне в това?

Роуина се изчерви като домат.

— Ей, ей, само се шегувам — бързо добави Топаз. — Напоследък си малко скована.

— Предизборно напрежение — обади се Роуина, засрамена от себе си. Позволяваше на ревността да отрови приятелството й.

— Ти изглеждаш прекрасно — сърдечно каза Топаз. — Направо фантастично. Малко консервативно е за мен, но съм сигурна, че ще ти спечели стотици гласове. Кой може да те види тази вечер и да не гласува за теб?

Роуина бе избрала рокля, която бе наследствена ценност в семейството й — истинска копринена рокля в бледорозово от времето на Регентството. Върху корсажа с втъкани златни нишки имаше изкусно избродирани клонки пирен. Дългата й права коса се спускаше свободно над раменете й като златно покривало. Сатенените й обувки на висок ток бяха от „Шанел“. Носеше малко ветрило и елегантно портмоне. Дългите копринени ръкавици стигаха до лактите й. Дори и Пепеляшка би й завидяла.

— Благодаря — усмихна се Роуина. — Точно това е идеята.

Топаз отново я погледна, сега по-внимателно.

— Лукава си като лисица — сърдечно отбеляза тя. — Направо могат да сложат твоя снимка в речника като илюстрация на понятието „лейди“. Всичко е част от големия план, нали? Изглеждаш женствена, проповядваш феминизъм? Ще плениш жените с думите си, а мъжете с вида си.

Роуина се засмя.

— За чужденка си много схватлива.

Един портиер прекоси безупречно поддържаната морава и се доближи до тях.

— Таксито ви, госпожице Роси — каза той.

 

 

— Е, кога ще я отпечатат?

— Вчера ми казаха след две седмици — отвърна Топаз.

Таксито мина бавно по моста „Магдален“ и разкошните готически здания на колежа останаха от дясната им страна. Колежани във вечерно облекло се движеха по главната улица, но Роуина нямаше желание да върви пеша. Не че местните хора обръщаха някакво внимание. Всяка година бални рокли, вечерни костюми и пияни студенти бяха неизменна част от летния семестър.

— И ме помоли да му изпратя и други неща, каза, че винаги търсят нови таланти…

Гласът й искреше от вълнение и щастие.

— Ще го отпечатат веднага след изборите — отбеляза Роуина.

Вече се намираше толкова близо. Нетърпение и тревога свиха стомаха й на топка. Непременно трябва да спечели, непременно! Постът на президент на съюза щеше да е най-върховното й постижение досега. След завършването щеше да зареже всичко, да се потопи в света на рок музиката, да си създаде нов живот. Легенди в бизнеса като Дейвид Гефен бяха нейни идоли. Но всичко това трябваше да почака. Роуина Гордън се концентрираше изцяло върху едно нещо — това бе част от самоконтрола й. Ако ще зарязва всичко после, чудесно. Но трябваше да се оттегли като победител, а да стане президент бе най-престижната награда.

— Да — съгласи се Топаз. — И това означава, че съм на път да постигна целта си. Не мога да повярвам какво направи за мен, като накара баща си да ходатайства пред Джефри Стивънс, за да прочете работите ми. Сега може да се окаже, че ще работя за „Таймс“.

— За „Таймс“ ли? — обърка се Роуина. — Няма ли да се върнеш в Ню Йорк?

— Така смятах, но вече не — заяви Топаз. Протегна се с удоволствие. — Не и след като срещнах Питър.

Колата зави надясно при „Корнмаркет“ и продължи към сградите на съюза. Ранната привечер беше мека и топла, идеално време за бал. Билетите за събитието бяха разпродадени и студентските активисти и от двата политически лагера щяха да са там и да агитират тълпата с всички сили. Роуина откъсна мислите си от Питър Кенеди. Бяха заложени много по-важни неща.

 

 

— Джеймс! — извика Роуина. Проправи си път през бляскавата тълпа от красиви млади хора, които изпълваха фоайето, повлякла Топаз подире си. — Топаз, запознай се с моя кавалер Джеймс Уилямс. Той е кандидат за ковчежник в моята листа.

— Сякаш вече не го знам — усмихна се приятелката й, докато се здрависваше с великолепно изглеждащ второкурсник във военна униформа.

Джеймс Уилямс бе изгряваща звезда, честен, популярен и много привлекателен. Освен това учеше в „Оксфорд“ с военна стипендия, а това предизвикваше неволен респект дори и у ляво настроените студенти.

— За мен е удоволствие — каза Джеймс и стисна здраво ръката й. — „Чъруел“ става все по-добър с всяка седмица. Чувам, че сте спечелили куп награди.

— Определено умееш да предразположиш един репортер — отбеляза Топаз. — А доколкото знам — и всички останали.

— Какво е това, Уилямс? — попита строго Питър, който се появи зад гърбовете им. — Сваляш приятелката ми? Това е недопустимо, нали така?

Джеймс се ухили. Питър бе една година преди него в „Итън“.

— Кога ще постъпиш като почтен човек и ще ни подкрепиш, Кенеди? — настоя да разбере той.

— Тактичен е колкото атомна бомба — извини се Роуина.

Питър само й се усмихна и се извърна, за да целуне ръка на Топаз.

— Каква зашеметяваща рокля!…

„Почти си облякла“, довърши наум Роуина. Да гледа как Питър Кенеди направо изяжда с очи Топаз просто беше прекалено. Кипеше от завист и чувство за малоценност. Господи, Топаз изглеждаше толкова женствено закръглена, а тя — суха като клечка. Освен това Топаз сигурно беше фантастична в леглото. А тя бе объркана, невежа девственица. Как изобщо можеше да й хрумне да се съревновава с нахаканата американка със страхотно тяло? Питър се интересуваше само от политиката. Не от нея.

— И Роуина — каза той. — Дръпни се мъничко да те огледам.

Роуина отстъпи крачка назад, като усещаше тълпата зяпачи, включително и някои от поддръжниците на Джилбърт, които смаяни гледаха колко приятелски се държи с нея Питър Кенеди. Успя да се усмихне сияйно.

— Зашеметяваща си — каза Питър, сякаш след цяла вечност. — Джеймс, ти си голям късметлия.

Цялата потръпна от удоволствие. Звучеше почти искрено.

— Хайде, скъпи, те си имат работа — Топаз се усмихна.

„А и ние също, помисли си тя. В някое тъмно и усамотено кътче“.

— Разбира се — отвърна Питър и нежно стисна ръката й. Кимна на Роуина. — С вас ще трябва да се видим пак по-късно, госпожице Гордън. Взех решение.

— Ела, Роуина. Да си вземем шампанско — предложи Джеймс, за да не го притиска.

 

 

Топаз си прекарваше чудесно. Тълпата се веселеше здраво, музиката бе страхотна, храната — изобилна, и Питър бе с нея. Как да не се забавлява? Бяха посетили масажиста, видеозалата, маникюриста, гадателя и експерта по почерци, който заяви, че Питър е надежден и самоуверен, а Топаз има добро чувство за хумор.

— Чудя се защо никога не виждат нещо лошо — отбеляза тя след това.

— При теб няма какво лошо да се види — отвърна Питър.

Бяха открили групичка много пияни нейни сънародници, които безуспешно се опитаха да научат Питър да пее химна им „Звездният флаг“, бяха танцували плътно прегърнати под звуците на камерен квартет и заедно бяха пекли кестени в огъня, запален в градината.

— Открих поне един американски обичай, който ти харесва — подразни го Топаз.

— О, харесвам много американски неща — отвърна Кенеди и плъзна ръка по гърба й.

Когато я взе в прегръдките си и я целуна под светлината на огъня, тя почувства как я залива вълна от истинско щастие. През цялото време, докато се бе борила в Ню Джърси за внимание от страна на семейството си, за популярност в училище, за да постигне нещо в живота, изобщо не си бе представяла, че в колежа ще е така. Повече приятели, отколкото можеше да преброи, англичани и американци. Студентски вестник, който ръководеше сама. Най-добра приятелка, на която изцяло разчиташе. И приятел, в когото лесно можеше да се влюби човек.

— Ти си всичко на света за мен — прошепна тя, останала без дъх, когато спряха да се целуват.

Питър нежно приглади косата й.

— Невероятна си — каза той.

„Много по-невинна е, отколкото показва“, помисли си той. Изправи я на крака.

— Трябва да се връщаме вътре — предложи той. — Налага се да те оставя за няколко минути. Трябва да намеря Роуина. А и бездруго не искам да настинеш.

— Добре — съгласи се Топаз, като го гледаше влюбено.

На Питър това не му хареса. Защо трябваше да го гледа така всеотдайно? Да не й е баща, за бога.

 

 

Смях. Усмивки. Бурно аплодиране. Флиртуване. Шеги. Роуина бе минала на автопилот. Три часа подобни глупости и вече едва намираше сили да увери поредната дебелана от горните курсове колко забележително изглежда в яркочервено памучно кадифе, но въпреки това го правеше. Човек трябваше да дава личен пример, нали така? Всички момичета от листата й правеха същото. Роуина не се притесняваше за мъжете. На тях поне не им се налагаше да стоят на високи токчета.

— Донесох ти една „Маргарита“ — каза Крис Джонсън, като сбута няколко първокурсници, за да се добере до нея.

Крис бе кандидатът й за библиотекар — умен, приятен, забавен тип с невероятна кестенява коса, с която приличаше на младия Алберт Айнщайн.

— Спасяваш ми живота — благодари му тя, като отпи освежителна глътка. — Как върви долу?

— О, доста добре — кимна той. — Хората ни наливат двойни порции във всяка чаша, която предлагат.

Роуина се засмя. Раздаването на огромни количества безплатен алкохол бе изпитан метод да се харесаш на гласоподавателите.

— Не плащам аз — казаха и двамата с Крис едновременно и се засмяха.

— Хубаво е да се качиш горе при масажиста — предложи тя. — Има цял куп беззащитни гласоподаватели, наредени на опашка.

— Веднага — съгласи се той.

Роуина бавно изпи питието си, доволна от кратката почивка, и приглади нежната коприна на роклята си. Невероятно, но бе успяла да я опази от скъсване в блъсканицата, бог знаеше как. Много обичаше тази рокля, бе се предавала в семейството й поколения наред и искаше да види и дъщеря си облечена с нея за бал някой ден. По-добре така, отколкото да се появи полугола като Топаз.

— Роуина — повика я Питър Кенеди.

Тя се извърна и го видя до една колона, увита в златни гирлянди и бръшлян, загледан в нея. Беше се облегнал небрежно на стената, а черното му сако изглеждаше леко омачкано след прегръдките с Топаз отвън.

— Здравей, Питър — каза тя и се изчерви силно. — Забавляваш ли се?

Той кимна разсеяно.

— Питах се дали можеш да ми отделиш пет минути? — попита той.

„Господи, колко е красива!“, помисли си Питър. Привлекателна по коренно различен от Топаз начин. Роуина изглеждаше толкова явно притеснена, изчервяваше се винаги когато го видеше, опитваше се да избегне срещите им. Усети познатото потръпване в слабините си. Роуина Гордън беше предизвикателство, много по-голямо, отколкото най-добрата й приятелка. Девица. И много вярна на Топаз, или поне така се говореше.

Тя се бореше със себе си.

Искаше го.

— Разбира се — отвърна тя.

Огледа се и видя, че голямата зала е изпълнена до краен предел от гостите на бала.

— Можем да идем в кабинета на ръководството — предложи тя и му кимна да я последва.

Зави по коридора и застана пред нещо, което приличаше на килер под стълбището, после набра кода на секретната ключалка. Кабинетът на библиотекаря, ковчежника и секретаря на съюза представляваше малко помещение, затворено за посетители. Единственото място, където можеха да останат насаме.

Питър затвори вратата зад себе си и подсвирна тихичко.

— Пещерата на Али Баба — каза той.

Роуина поклати глава.

— Едва ли. Дори не се отоплява. Няколко компютъра, папки и забравени кутии нискоалкохолна бира не могат да се сравняват с безмерните съкровища.

Не смееше да го погледне в лице. Изведнъж се бяха оказали изолирани от целия шум и блъсканица и тя стоеше сама с него. Гаджето на най-добрата й приятелка.

„Как можеш да бъдеш с Топаз Роси! — ядосано си помисли Роуина. Толкова си различен от нея!“.

— Каза, че си взел решение — напомни му тя с най-хладния си тон.

— Точно така — потвърди Питър. Приближи се до нея и тя усещаше слабото ухание на парфюма му. — Убеди ме. Не мога да агитирам явно за теб, но ще оттегля подкрепата си за Джилбърт. Утре ще му го съобщя.

Роуина усети как я обзема невероятно облекчение. Току-що й бе подарил изборната победа. Джилбърт Докър нямаше и нищожен шанс без подкрепата на Питър Кенеди. Беше бездарен, надут и му липсваше всякаква организация. Имаше намерение да го докаже на дебата по темата за феминизма следващата седмица.

— Не знам как да ти се отплатя — каза тя, грейнала от щастие.

Питър пристъпи към нея.

— Аз знам — обади се той.

Наведе се напред и я целуна леко по устните.

Само след секунда Роуина се отдръпна. Но бе закъсняла с цяла секунда. Кенеди вече бе усетил как меките й устни го посрещат и как зърната на гърдите й настръхват, опрени до ризата му — усещаше ги през роклята й — както и издайническия блясък в очите й и накъсаното й дишане. Желанието пламна в него. Топаз Роси бе умела и пламенна любовница, но плахостта и неувереността на Роуина бяха съвсем друго нещо. Искаше да я има. Да я научи на секс. Никога не бе отнемал девствеността на някое момиче. Тази мисъл го възбуди почти до полуда.

— Какво правиш! — изсъска Роуина. — Ами Топаз?

Той едва не каза: „Какво за нея?“, но се спря.

— Знам, чувствам се толкова виновен — призна Питър, докато я разсъбличаше с поглед. Ето. Изчервяваше се от глава до пети. Колко сладко! — Топаз е чудесно момиче и аз съм привързан към нея, но… Не мога да пренебрегна чувствата си към теб.

— Топаз ми е приятелка — настоя Роуина. — И това е всичко.

Господи, колко го желаеше!

— Така или иначе няма да останем заедно задълго — уверено продължи Кенеди. — Знаеш го. Тя е американка, иска от живота съвсем различни неща от мен. Разбрах го едва когато започнах да се срещам и разговарям с теб. Ние сме еднакви, Роуина. Може да имаме шанс заедно. Нека да говоря с Топаз и да й обясня всичко.

— Не, не! — извика Роуина.

Едва можеше да си поеме въздух. Да чуе Питър да произнася онова, което сама си бе повтаряла толкова пъти… това направо я съсипваше.

— Просто ме остави на мира. Не мога повече да разговарям с теб — тя рязко отвори вратата и избяга, а очите й преливаха от сълзи.

Питър Кенеди я проследи с поглед.

„Не остава много“, помисли си той.