Луиз Бегшоу
Работещи момичета (2)

Втора глава

— Бихте ли ми казали къде живее господин Кенеди, моля? — учтиво попита Роуина.

Портиерът почтително докосна цилиндъра си, макар да не й стана ясно дали от уважение към нея или към Питър Кенеди.

— Разбира се, госпожице. Стаите на господин Кенеди са в „Старата библиотека“, номер пет, на първия етаж.

— Благодаря ви — отвърна Роуина.

Огледа набързо просторната къща на портиера, осеяна както повечето входове на колежи в Оксфорд с брошури, известяващи за лекции, пиеси, работа и пици с намаление. Беше петък, което означаваше, че голям куп от тазседмичното издание на „Чъруел“ току-що е бил стоварен под прозореца, до таблото за обяви. Грабна един брой, преди всички да са изчезнали.

Разбира се, че ще е в „Крайст Чърч“, помисли си тя.

Това бе най-големият, най-престижен и най-високомерен колеж в университета. Само „Сейнт Джонс“ бе по-богат и само „Ориъл“ по-мразен от всички останали. Не че подобни неща притесняваха „Хаус“, както наричаха умалително по традиция „Сейнт Джонс“. Той бе пълен със „сиви мишки“, усърдни в учението интелигентни колежани, които щяха да получават стипендии и академични постове — с други думи, скучни идиоти, а „Ориъл“ бе бедният роднина. От „Крайст Чърч“ бяха излезли поне дванайсет министър-председатели и деветнайсет вицекрале на Индия. Сградата му се нареждаше сред архитектурните забележителности на Англия. Имаше частна художествена галерия, която можеше да се похвали с картини на Микеланджело и Ван Дайк.

„Питър Кенеди просто не би могъл да учи другаде, помисли си Роуина. Усмихна се. Нито пък аз“.

Мина през величествените порти, като се възхищаваше на сивите камъни от времето на Елизабет, нежно огрени от залязващото слънце. Часовникът на кулата зад гърба й започна да отброява часа пет минути по-рано, защото колежът бе точно на един градус западно от меридиана Гринуич. Обзе я притеснение — сякаш дори и древните алеи и каменните скулптури на митични същества заставаха на страната на Джилбърт, сега, когато Кенеди беше зад него. Трябваше да го разубеди. Нямаше друг изход.

Под високите арки на входа към сградата някой бе закачил стандартния предизборен плакат, който обявяваше изборите за ръководство на съюза, изреждаше кандидатурите и малко наивно призоваваше за всяко нарушение на правилата да се докладва на Дж. Сандърс, ексетър, наблюдател. Правилата забраняваха на кандидатите да се опитват да привличат тайно гласове на своя страна, още по-малко пък чрез предизборно съглашение — сиреч предизборна листа. Но всички ги пренебрегваха, освен в самия изборен ден, когато заместник-наблюдателите се забавляваха, вгорчавайки още повече живота на кандидатите, които и без това се мъчеха достатъчно. Всеки кандидат, отпаднал от надпреварата, се пробваше да агитира за свой фаворит и това им харесваше неимоверно много.

Роуина огледа плаката за графити и се зарадва, като видя, че след името на Джилбърт някой е надраскал „Тъпак“. Освен това развеселена забеляза, че отгоре на списъка с номинираните кандидат-членове на комитета някой внимателно е дописал „Топаз Роси, Сейнт Хилда“. „Приятелката ми — секссимволът“. Милион пъти се бе опитвала да накара Топаз да се кандидатира, но тя не се интересуваше. „Тина Браун не е имала време за съюза“, с пренебрежение отвръщаше тя.

Роуина бавно мина под катедралните сводове към „Старата библиотека“. Вратата към стълбището бе тежка, от масивно дърво, осеяна с метални резета като вратата на тъмница. Може би, даде воля на въображението си Роуина, тук са затваряли протестанти по времето на Кървавата Мери.

С разтуптяно сърце тя изтича нагоре по тясното стълбище към стаята на Кенеди и потропа силно. „Аз съм библиотекар на съюза — решително си напомни тя, — а той е просто една заплаха, с която трябва да се справя, както и с всички останали“.

Питър, висок и загорял от гребането, отвори вратата.

— Госпожице Гордън, очарован съм да ви видя — каза той. — Очаквах ви. Моля, влезте.

Роуина пристъпи в най-разкошната студентска квартира, която бе виждала някога.

— Благодаря — отвърна тя. — Моля ви, наричайте ме Роуина, господин Кенеди.

— Само ако вие се съгласите да ме наричате Питър — той се усмихна, като й направи знак да седне в един фотьойл. — В крайна сметка излизам с най-добрата ти приятелка. Удивен съм, че не сме успели да се срещнем досега.

— Значи се разбрахме — заяви Роуина и се засрами, когато усети мигновена ревност.

Боже, колко привлекателен беше този тип. Носеше тъмносин анцуг на Клуба по гребане — на гърба му бе изписано с големи бели букви „Хаус“, а цветът подчертаваше сините му очи и разкошната му руса коса. Заради ръста и силата му на Роуина й се струваше, че е по-възрастен от двайсет и три, по-скоро на двайсет и пет. Навсякъде из стаята дискретно присъстваха знаци за огромно богатство: античен златен часовник, няколко подвързани с кожа първи издания на книги върху масичката без библиотечни етикетчета отгоре им. На леглото имаше пухен юрган и колосани чаршафи от ирландски лен, а тя се съмняваше, че дори и „Крайст Чърч“ би стигнал чак дотам. Кенеди учеше англосаксонска литература под ръководството на легендарния Ричард Хамър, един от най-титулуваните и добри преподаватели в Оксфорд, но по рафтовете имаше и купчини с учебници по икономика за напреднали. Над леглото бяха окачени два чифта гребла, с подобни атрибути по традиция се отличаваха най-добрите гребци. „А Бог е свидетел, че той е именно такъв“, помисли си Роуина.

— Кафе? — предложи той.

— Да, моля — прие тя.

Вероятно щеше да й е малко по-лесно, ако тези красиви очи не се взираха в нея.

— Предполагам знаеш защо съм тук — подхвана тя. — Говори се, че ще подкрепиш Джилбърт Докър този семестър. Сигурно разбираш, че без твоята намеса победата ми е в кърпа вързана.

— И как бих могъл изобщо да повлияя на резултата по някакъв начин? — спокойно попита Питър, разбърквайки кафето.

— Не съм сигурна — каза Роуина, като реши, че честността може да му се понрави, — но предпочитам да не рискувам. Повярвай ми, знам колко си популярен, каква широка подкрепа можеш да получиш от бившите възпитаници на „Итън“, от спортистите… — тя се поколеба, но добави: — … от жените.

Питър й подаде кафето.

— Не мисля, че нещо може да подобри имиджа на Джилбърт — заяви тя, — но ако изобщо има такова, то това би била твоята подкрепа.

Той седна насреща й и я огледа преценяващо. Хубава. С дълга руса коса, зелени очи, стройно тяло, дълги крака, очевидно дама. И със сигурност девствена.

— Защо да подкрепя теб? — попита той. — Джилбърт е син на приятел на баща ми. Ще трябва да ми представиш много убедителни причини, за да оттегля подкрепата си за него.

„Боже мой, помисли си Роуина, той обмисля идеята. Наистина ли се интересува дали ставам за тази работа?“. Повечето хора пет пари не даваха.

— Аз безспорно съм най-добрият кандидат — каза тя, — а за теб се говори, че преценяваш хората според заслугите им, Питър.

Той се усмихна развеселен. Това беше хитър ход.

— Като секретар аз удвоих броя на проявите и за пръв път от четири години реализирах печалба от забавленията. Като библиотекар успях да привлека лектори като Дейвид Пътнам и Мик Джагър. Била съм член на всички комитети в съюза. Участвах от името на Оксфорд в световния форум по дебати.

— Спечелихме ли? — попита Кенеди заинтригуван.

— Станахме втори след Единбург — засмя се Роуина. — Съдиите от Кеймбридж ни изиграха номер.

— Класически комплекс за малоценност — съгласи се Кенеди.

— Джилбърт се кандидатира направо за секретар, едва го избраха заради гласовете на студентите по староанглийски, тъй като нямаше реална конкуренция. Не си дава труд даже да се появи на редовните заседания на комитетите и е организирал само две партита, използвайки спонсори, останали от мое време. Иска единствено да може да впише и „президент на съюза“ в молбата си за кандидатстване в някоя търговска банка. Вероятно няма да участва и в собствените си дебати, ако спечели.

Кенеди кимна в съгласие.

— Имам нужда от още време да си помисля — заяви той. — Не мога да ти дам бърз отговор.

Приятно изненадана, Роуина се изправи и му подаде ръка за довиждане.

Той пое ръката й, бавно я повдигна към устните си и я целуна. Лек трепет пробяга по цялото й тяло, сякаш я разтърси електрически ток.

— Топаз наистина е ужасна — промълви той. — Да те държи настрани от мен по този начин. Ако бях имал удоволствието да се запозная с теб по-рано, изобщо нямаше да се обвързвам с Джилбърт.

За миг Роуина се зачуди как Топаз е успяла да се хване с този умопомрачителен мъж. Бе смаяна, че той е избрал една американка. И все пак…

— Е, благодаря, че прие да се срещнем — каза тя. — Ще поддържаме връзка.

 

 

Топаз и Роуина седяха в тясната стая на Топаз в главната сграда на колежа „Сейнт Хилда“, с удоволствие пиеха големи чаши чай и похапваха шоколадови бисквити, докато прелистваха стари броеве на „Чъруел“, за да изберат най-добрите публикации за портфолиото на Топаз. Като цяло стаята не изглеждаше зле, тъй като по-рано бе заемана от преподаватели, но за да се получат две отделни стаи за недотам заможни студенти, някой я бе разделил наполовина точно по средата. Топаз имаше половин прозорец с изглед към реката и разкошните градини на „Сейнт Хилда“, които грееха от пъстрите цветове на розите и кичестите храсти орлови нокти. И на двете много им харесваше тук.

— Господи, толкова съм уморена — оплака се Топаз. — Тъпите компютри се скапаха в три часа сутринта и трябваше да останем и да напечатаме наново всичко. Опитвала ли си някога да пийнеш кока-кола от кутия, която някой току-що е използвал за пепелник? Не? Хич не го прави.

Роуина се опита да потисне смеха си, докато устата й беше пълна с шоколадова бисквита.

— Утре рано сутринта имам писмен изпит върху Молиер и не мога да го пропусна, защото предния път се обадих, че съм болна, а това означава, че експресно трябва да напиша есе тази вечер… а трябва и да избера нещо оттук, за да го покажа на големите шефове, когато си търся работа, и ще объркам всичко, защото съм бясна.

— Ти винаги си бясна, Топаз — обади се Роуина.

— Донесла съм ти подарък — каза Топаз и й подхвърли последния брой на „Венити Феър“. — Вътре има обширна статия за Дейвид Гефен.

— О, страхотно! — възкликна Роуина и го грабна. — Дейвид Гефен…

— … е истински бог, знам, знам — довърши приятелката й.

Роуина боготвореше Дейвид Гефен, легендарния американски музикален магнат, основал две музикални компании от нищото и преуспял и с двете. Той беше милиардер, който не е наследил богатството си, а е започнал без пукната пара. Над леглото си беше закачила очерк за него, отпечатан в „Ню Йорк Таймс“.

— И какво от това? — настрои се отбранително тя. — Ти би вървяла цяла миля върху натрошени стъкла само за пет минути с Тина Браун.

— Бих вървяла десет мили — въздъхна Топаз, представяйки си го.

Тина Браун беше млада, красива, щастливо омъжена и най-могъщата жена в издателския бизнес, която светът някога е виждал, или поне така смяташе Топаз Роси. Бе завършила Оксфорд, бе станала редактор и явно удвояваше тиража на всяко списание, към което погледнеше! Сега ръководеше „Венити Феър“ и бе забъркала истински коктейл от блясък и клюки за звездите, което го превръщаше в най-търсеното заглавие на щанда, по-популярно дори и от „Космополитън“, ако това изобщо бе възможно.

— Искам това, което е постигнала тя, по дяволите! — заяви Топаз.

— Имаш „Чъруел“.

— Едва ли може да се сравни с „Венити Феър“, нали? — саркастично отбеляза Топаз.

— Това е начало — настоя Роуина. — Заради него стигна до „Таймс“.

— Вярно е — призна приятелката й и лошото й настроение се изпари. — Как вървят нещата около дебата?

— Няма проблеми — отвърна Роуина, напълно уверена. — Джилбърт Докър? Ще го размажа.

— Какво каза Питър? — попита Топаз с непривично за нея изчервяване.

Когато говореше за Питър пред Роуина, някак си се чувстваше порочна. Роуина все още беше девствена, колкото и чудно да изглеждаше това.

— Каза, че ще си помисли — сподели Роуина. — Ще се виждаш ли с него тази вечер?

— Да — отвърна Топаз. Радваше се, че приятелката й сама се бе справила с този въпрос. Никак нямаше да й е приятно да обсъжда студентската политика с Питър.

Настъпи кратко мълчание.

— Тогава да продължаваме — обади се Роуина и взе един очерк за пролетния бал.

 

 

Топаз изви гръб от удоволствие, наслаждавайки се на вечерната роса по мократа морава под нея. Над главата си можеше да види заострените кули на древния град, черни на фона на нощта. Бяха на няколко стъпки от речния бряг и насред парещото удоволствие долавяше и нежния ромон на водата. Господи, толкова красиво беше! В Ню Йорк неоновите светлини скриваха от погледа звездите; тук, под умелите докосвания на Питър можеше да ги види разпръснати по цялото небе като искрящ шербет.

Езикът на Питър я докосваше лекичко по гръбнака, върховете на пръстите му бавно се движеха по ребрата й, като едновременно я гъделичкаха и галеха. Цялото й тяло бе превъзбудено, изпълнено с живот. Топаз разтвори крака, готова за него, наслаждавайки се на тежестта му, на усещането за силната му ерекция, напираща към нея. Харесваше й силата му. Понякога дори би предпочела да е малко по-груб, но това не беше в стила на Питър — за него сексът бе изкуство.

Усети как пръстите му се плъзват встрани и надолу, посягат към корема й и нежната кожа точно под бедрата й, търсейки да я погалят, да усетят как потръпва под докосването. Това предизвика нов спазъм и изблик на влага и тя простена. Той дълго бе изследвал тялото й. Знаеше къде да я докосне, за да я възбуди. Топаз се притисна към него, извивайки се в ръцете му. Това му харесваше. Членът му подскочи към нея.

Топаз се размърда заедно с него, все по-възбудена. Беше близо, усещаше го. Завъртя се леко, така че да може да притисне пениса му с дупето си. При това движение Питър пое дълбоко въздух, изненадан от силния изблик на желание. Отдръпна се и се приготви да проникне в нея. Топаз се разтвори още повече, горещи вълни заливаха цялото й тяло.

— Сега, скъпи — подкани го тя и Питър започна да тласка навътре и навън, отдръпваше се толкова назад, че почти излизаше, а после пак навлизаше в нея, хлъзгав от влагата й. Ставаше все по-твърд в нея, бе почти на ръба. Сложи ръце на раменете й, хвана я здраво и затласка по-бързо, доставяйки й удоволствие. Топаз изстена. Някой можеше да мине по моравата. Да ги види. Отново изстена, бе готова да свърши. Топката от напрежение в стомаха й се стопи и пръсна на парчета, разтърсвайки я, и тя се разтрепери от изпитания оргазъм. Питър застина от удоволствие, свърши и се отпусна отгоре й.

Топаз го целуна по рамото.

— Беше невероятен — каза тя.

— Аз ли? О, скъпа — отвърна той, — ти беше фантастична.

Претърколи се от нея и двамата останаха да лежат на речния бряг изтощени.

— Толкова е романтично — обади се Топаз. — Направо не мога да повярвам.

Чувстваше се неописуемо щастлива. Питър бе толкова нежен, изобретателен, толкова внимателен към нея. Непохватните момчета в Бруклин изобщо не можеха да се сравняват с него. А баща й бе искал някой от тях за неин съпруг! Само ако можеше Джино да види този очарователен, богат английски джентълмен, щеше да получи удар. За миг Топаз се наслади отмъстително на представата как води Питър у дома на вечеря и гледа как баща й се чуди с какво да му угоди. Не че някога щеше да пристъпи отново прага на този глупак.

— Радвам се, че мислиш така — каза Питър. Посегна към сакото си, извади пакет цигари и запали една. Димът се изви нагоре в мрака, бял и ароматен. — Приятелката ти Роуина дойде да ме види днес — добави той. — Относно съюза. Иска да оттегля подкрепата си за Джилбърт.

— Тя ми спомена за това — предпазливо се обади Топаз.

Едно бе разбрала добре: политическите дебати за съюза бяха адски сериозно нещо. Потисна спомена за безгласната молба за помощ на приятелката си същия следобед. Не искаше Питър да реши, че се меси.

— Проблемът е, че съм обвързан с него — небрежно подхвърли Питър. — Студено ли ти е, мила? Не? Бих могъл да се измъкна, но ще се окаже сложно.

Топаз се притисна до топлото му тяло. Все още тръпнеше от ласките му.

— Вие можете сами да се разберете — каза тя.

Питър отпусна ръка върху нея, наслаждавайки се на стегнатите й големи гърди. Харесваше му да е с Топаз Роси. Тя беше страстна, енергична и забавна. Леко се изненада, че Роуина Гордън е нейна приятелка. Двете изглеждаха толкова различни.

Лениво си представи Роуина, както бе дошла при него същата сутрин. Блестящата руса коса. Грациозната стойка. Самоувереното й поведение. Докато с Топаз изследваше екзотичното, разговорът със стройната, елегантна Роуина Гордън бе като оглеждане в огледалото. А това бе едно от нещата, които Питър Кенеди обичаше.

— Остави това на нас, скъпа — каза той. — Ще намерим някакво решение. Кажи на приятелката си да дойде пак.