Луиз Бегшоу
Работещи момичета (18)

Осемнадесета глава

— Ще се жениш? — не повярва Джо Голдстийн. Отметна косата от челото си и се изправи, а черните му очи пламтяха от гняв. — Ще се жениш? За Топаз Роси?

— За коя друга? — хладно отвърна Нейтън.

Не бе очаквал такава реакция от Джо. „Америкън Сайънтист“, „Уийк ин Ривю“ и „Екзекютив Офисър“ направо процъфтяваха, след като Голдстийн се бе преместил в Ню Йорк, и Нейтън много се стараеше Топаз никога да не бъде поощрявана незаслужено за сметка на Джо. Все още смятаха Голдстийн за негов наследник в борда на директорите. Мислеше, че му го е показал много ясно.

— Това ли иска тя? — попита Джо.

Мъчеше се да се овладее — толкова силна ярост кипеше във вените му. Топаз Роси се омъжва за Нейтън Роузън?! Не беше редно, изобщо не беше редно. Наставникът му мислеше с пениса си, а Роси бе просто едно неразумно хлапе. Или пък се опитваше да се катери към върха в легнало положение.

— Предполагам — отвърна Роузън.

— Е, надявам се да сте щастливи — кратко каза Голдстийн.

— Благодаря ти — Нейтън Роузън изгледа протежето си предпазливо.

 

 

— Ще се жениш! И ми го казваш сега? — неодобрението на Джино Роси ясно личеше в гласа му. — Католик ли е?

Топаз се учуди колко много я боли все още. Обаждаше се на баща си за пръв път от години, за да му каже, че ще се омъжва, а той питаше единствено дали избраникът й е католик. Не попита: „Как си, къде беше?“. Дори и гневът му беше за предпочитане пред тази пълна липса на интерес към живота й — гневът щеше да означава, че го е грижа.

— Не, татко, той е евреин — отвърна тя.

— Евреин! Дъщеря ми ще се омъжва за някакъв си проклет евреин? Да не сме те възпитали да…

Топаз тръшна слушалката, почувствала отново срама и болката от отхвърлянето.

„Слава богу, че се махнах от тях“, каза си тя, решена да не обръща внимание на тъпата болка в сърцето си. Нейт Роузън щеше да се ожени за нея и не намираше нищо унизително в нея. Погледна отражението си в остъклената врата на кабинета си — красива синя рокля, елегантни обувки, етно гривни. Беше достатъчно добра за Нейтън и за всеки друг.

Секретарката й звънна.

— Джон Ейткън е тук.

— Покани го да влезе — нареди Топаз и веднага се настрои на друга вълна.

Ако Джон се бе справил, както се надяваше тя, сметките щяха да са уредени и тогава щеше да има една грижа по-малко.

— Е? — попита Топаз, когато журналистът влезе в кабинета й.

Тениската му с щампа на „Рейдж Агейнст дъ Машийн“ бе омачкана, а очите — зачервени, сякаш не е лягал цяла нощ.

— Нося ти нещо — каза Ейткън и й подаде мръсна хартийка със записки.

Тя бързо ги прегледа, а мислите й препускаха напред. Когато свърши, го погледна с израз на чисто тържество.

— Можем ли да го публикуваме веднага? — попита тя.

— След две седмици на „Медисън Скуеър Гардънс“ ще има голямо представяне на албума — отвърна той. — Аз бих изчакал. Това нещо е истинска бомба.

Топаз размисли. Навярно наистина трябваше да почака. Това щеше да е вторият удар в кратката схватка с Роуина, който щеше да сложи край на недовършения им двубой.

Първият голям пробив бе направила предната вечер.

 

 

— Виждаш ли какво имам предвид? — извика в ухото й Тиз Кори.

Тиз подготвяше октомврийския брой и искаше шефката й да дойде с нея и да види на сцената новата индустриална музика в Ню Йорк, начело на която стояха групи като „Коп шуут коп“, привличаща нова вълна от млади, гневни пънкари, студенти в колежите по изкуствата и разни странни чудаци. Топаз веднага бе наложила вето на идеята. Не смяташе, че читателките на „Гърлфренд“ търсят точно това — по-скоро ново червило, мода и последните новини около младежките сериали.

— Ще стане страхотна статия — гневно настоя журналистката. — Трябва да ми повярваш, Топаз. Досега не съм бъркала. Напоследък мислиш само как да впечатлиш онези типове в „Икономик Монтли“.

Топаз се засегна.

— Не е честно.

— Вярно е. Добре, ето какво: ела с мен да видиш една от групите — довечера ще свирят в CBGB и сама се увери за какво говоря. Ако след това решиш да отрежеш статията, направи го. Става ли?

Хваната натясно, Топаз кимна.

— Коя е групата?

— Новоизгряваща група, още нямат договор с никоя компания. Наричат се „Велосити“.

— Никога не съм чувала за тях.

— Ще чуеш.

 

 

— Виждаш ли какво имам предвид? — извика в ухото й Тиз Кори. — Тези момичета са абсолютно необуздани! Ще напишем нещо от сорта: „Тя е бунтарка“, и ще сложим няколко снимки на подивялата тълпа наоколо, ще изредим групите, плюс снимка на Аксел Роуз…

— Харесвам снимките на Аксел Роуз — извика също в отговор Топаз, тъй като безпогрешно знаеше кое е добро за вдигането на тиража. — Добре, Тиз, ти решаваш. Пиши каквото искаш.

Тя махна към сцената, където момичето на бас китарата изтръгваше убийствени звуци.

— Това нещо популярно ли е?

— Шегуваш ли се? Тази група е най-горещата сред новите групи.

— Е, ти винаги си била рок фен — сви рамене Топаз.

На нея й звучеше като безсмислен шум, който може да ти пръсне тъпанчетата на ушите. Но именно затова бе дала свобода на Тиз за статията. Тиз Кори бе само на двайсет; още помнеше какво е да си петнайсетгодишен. Топаз бе на двайсет и четири и бе започнала да го забравя; а и освен това никога не би се прехласнала по такова нещо — дори и на петнайсет.

— Около тях се носят какви ли не слухове — не спираше Тиз.

— Така ли? — любезно попита Топаз, без изобщо да я е грижа.

Вече си бе свършила работата, сега искаше да си върви. „Да, момичетата в публиката ще са интересни на снимка. Да, може да излезе добра статия. Стига! Трябва ли да изтърпя цялото шоу?“, питаше се тя.

— О, да. Барманът ми каза, че онази Роуина Гордън е дошла тук миналата седмица. Вече няколко пъти ги е гледала и той забелязал, че последния път е разговаряла с мениджъра им.

Топаз бавно се обърна и я погледна.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че Роуина Гордън възнамерява да предложи договор за запис на тази група?

— Има ли значение? — попита Тиз, изненадана от неочаквания интерес на шефката си. — Ами да, мисля, че иска. Както ти казах, те са на гребена на вълната, съвсем нови и неизвестни. Предполагам, че иска да ги вземе под крилото на „Музика“, преди това положение да се промени.

— Може ли да го направи?

— Не знам, не съм в звукозаписния бизнес. Предполагам. Нали именно така е подписала с „Атомик Мас“ — преди да се разчуе за тях.

— Тиз, ти си гений! — възкликна Топаз.

— Какво? Да не би да искаш да пишем статия за Роуина Гордън? — попита журналистката, напълно объркана. — Мислех, че не я харесваш. Материалът за анархистичните настроения сред момичетата ще е много по-добър.

Шефката й не й обърна внимание.

— Мениджърът тук ли е тази вечер?

— Вероятно. Искаш ли да се запознаеш с него?

— Да — отвърна Топаз с широка усмивка. — Не бива да позволяваме многообещаваща група като „Велосити“ да подпише договор за жълти стотинки, нали така? — и добави развеселено: — Ти харесваш тази група, нали? Ако уредя да публикуват голяма твоя статия в „Уайт Лайт“, искаш ли именно ти да ги представиш на Манхатън?

— Разбира се! — развълнува се журналистката. — Ако я напиша тази вечер, можем да успеем за броя в четвъртък — тя погледна към сцената. — Мога да сложа началото на сериозна битка в наддаването за тези момичета!

— Точно така — заяви Топаз.

 

 

— Получи ли касетата? — попита Роуина.

— Да — отвърна Майкъл. — Тази сутрин. Нямах време да я прослушам досега.

— Побързай — подкани го тя. — Искам да знам какво мислиш.

— А ако не ги харесам?

— При всички положения ще подпиша договор с тях — категорична бе Роуина, — защото аз смятам, че са страхотни. Мениджърът им се казва Андрю Спелинг, много е умен и много го бива с парите. Ще си разменим договорите в петък.

— Как се сдоби с бюджет?

— Накарах Джош да измъкне от борда част от фонда за спешни случаи.

Кребс се засмя.

— Навярно си любимка на всички.

— Хей — защити се тя, — ще подпиша с тази група, те ще станат водещите изпълнители на новия ни клон тук и онези типове в Холандия ще спрат да се притесняват за способностите ми.

— Скъпа, няма нужда да ми доказваш нищо… Сигурен съм, че ще подпишеш, ако наистина ги искаш.

— Разбира се, те ще подпишат с мен — заяви тя. — Никой още не ги е и чувал дори.

 

 

Джо Голдстийн седеше в кабинета си в „Америкън Сайънтист“ и се взираше в празното пространство пред себе си.

От време на време секретарката му поглеждаше през щорите, но не смееше да го безпокои; когато господин Голдстийн затвореше вратата си и оставаше така загледан в нищото, само срив на Уолстрийт или ново лекарство срещу рака биха го изтръгнали от вцепенението му.

Джо бе потънал в мислите си. Офисът му се намираше високо в сградата и през трите остъклени стени на стаята се виждаха блестящите небостъргачи на Седмо авеню, но днес той не забелязваше красотата на градския пейзаж. Мислеше за бъдещето си. Бе направил сериозна грешка в преценката си — подценявайки съперник — и се чувстваше унижен пред цялата компания, че не успя да добави и „Икономик Монтли“ към портфолиото от изданията си. Вероятно за пръв път в живота си откриваше какво означава да се провалиш. Определено не бе преживяване, което би искал да се повтори.

Най-лошото беше обаче, че Нейтън Роузън също гласува за Топаз. Това просто не го разбираше. Именно Нейт в крайна сметка го бе довел в компанията, бе му станал близък приятел и бе действал като негов наставник. После бе уредил преместването му в Ню Йорк и като се има предвид, че Роузън вече заемаше поста на директор за Източния бряг, той някак си бе разчитал на подкрепата му.

Всъщност съвсем определено бе разчитал на гласа му.

И все пак, и все пак, и все пак, размишляваше Голдстийн, Топаз се бе представила направо блестящо. Спомняше си много добре как сърцето му се бе свило, докато я слушаше да говори, и ако трябваше да е честен, и той самият би гласувал за нея.

Но сега Топаз щеше да се омъжва за Нейтън.

Не можеше да разбере точно защо това толкова го притеснява, но тази сутрин се затрудняваше дори да се държи учтиво с Нейтън. Всъщност, откакто бе разбрал при пристигането си, че двамата излизат заедно, Джо бе оставил приятелството си с Нейтън да потъне в забрава. А когато те бяха заживели заедно една седмица преди гласуването за „Икономик Монтли“, то съвсем бе престанало да съществува. Започна да отказва на предложенията на Нейтън да пийнат по нещо или да идат на бейзболен мач. Вместо това ходеше с приятелите си от списанията или търсеше компанията на някоя жена.

И работеше. Работеше до изнемога. Колкото й да се перчеше Топаз, Джо Голдстийн все още имаше едно списание повече от нея и все така даваше бизнес предложения на борда. Не само тя можеше да вдига тиража на изданията. „Америкън Сайънтист“ и „Уийк ин Ривю“ бяха достигнали рекордни продажби този месец.

Джо знаеше, че е направил кардинална грешка с презентацията си. Именно читателите и приходите имаха значение, а не съдържанието — съдържанието на едно списание представляваше само средство, а не цел. То беше примамката. Топаз му го бе показала и този урок Джо никога нямаше да забрави.

Следващия път, когато пуснат ново издания, закани се мрачно Голдстийн, дори няма да има открито съревнование.

Мислите му пак се върнаха към Топаз Роси. Нито един съперник — мъж, не го бе дразнил толкова, но пък и никой не изглеждаше като това момиче. Може би там се криеше проблемът. Просто не му се струваше редно една красива жена да е толкова обсебена от работата си от девет до пет. В нейния случай — от осем до десет вечерта. Чуваше, че извън офиса двамата с Нейтън нямат кой знае какъв личен живот.

И за миг не му мина през ум, че същото се говори и за него.

Прелисти вчерашния брой на „Уестсайд“ и забеляза статия за някаква отвратителна на вид група, наречена „Велосити“ — определено не бе по вкуса на Голдстийн. Когато искаше да послуша музика, обикновено се насочваше към „Линкълн Сентър“. В статията имаше подчертан пасаж от авторката Тиз Кори, в който се твърдеше, че Роуина Гордън, момичето зад „Атомик Мас“, се кани да подпише договор с тях.

Джо много ясно разпознаваше отправеното предизвикателство. Зачуди се дали Гордън вече ги е накарала да подпишат, защото в противен случай сега нямаше да има никакъв шанс. Ако се предположи, че е вярно и че изобщо се интересува от тях. Но бе склонен да вярва, че е така.

Отново прегледа статията. Никъде в нея не се споменаваше името на Топаз Роси.

Джо се усмихна мрачно. Сякаш имаше някакво значение.

 

 

Нейтън Роузън се качи по стъпалата към дома си в шест и половина с малък пакет от „Картие“. Вечерта бе прохладна, лек бриз поклащаше върховете на дърветата на улицата. Можеше да се каже, че е тихо.

Топаз го чакаше в кухнята. На масата имаше сребърен свещник и единствено меката светлина от пламъка му осветяваше стаята. Вечеря за двама бе сервирана в най-хубавия им порцеланов сервиз, бутилка от любимото му шампанско „Перие-Жуе“ се изстудяваше в кофичка с лед, а в чиниите проблясваха малки купчинки хайвер за предястие. Бе го сервирала точно както той го обичаше: чист, без добавки като нарязани яйца или блини. От стереоуредбата се носеха звуците на „Концерт за цигулка“ на Бетховен в изпълнение на Пърлмън.

Роузън се спря на вратата, поразен от съвършенството на този миг.

Годеницата му носеше тъмна, дълга рокля от шифон в матовосиньо, която нежно очертаваше извивките на тялото й. Косата й бе вдигната в официална прическа, пригладена назад и закрепена с гребен от полирана черупка на костенурка. Нямаше бижута, нищо не разваляше идеалната хармония на чертите й.

Направо спираше дъха му.

— Донесох ти нещо — каза, той, приближи се и й подаде кутийката.

Тя я отвори с усмивка. Вътре имаше годежен пръстен — няколко сапфира, изящно разположени върху халка от бяло злато.

— Обичам те — каза му Топаз и го целуна по бузата, а после и по устните.

Когато той сложи пръстена на ръката й, в очите й блеснаха сълзи.

— Сигурна ли си, че го искаш? — попита я Роузън. — Да бъдеш с мен, имам предвид? Макар да съм толкова улегнал и спокоен? Сигурна ли си, че не съм прекалено бавен за теб?

Тя поклати глава и отново го целуна.

— Сега нещата ще са различни — увери го тя. — Ще се успокоя. Няма да съм толкова напрегната.

— Ти ли? — повтори той усмихнат. — Защо?

Топаз си представи изражението на лицето на Роуина, когато разбере. Първият удар щеше да е тежък. Вторият щеше да я довърши.

Сега бяха наравно.

Можеше да забрави за Роуина и да продължи с живота си.

— Просто така — каза тя.

 

 

— Не, всичко е наред, Андрю — каза Роуина. — Разбирам. Бизнесът си е бизнес.

Кокалчетата на пръстите й бяха побелели от гневното стискане на телефона.

— Опасявам се, че не — отговори тя. — Вече се обадих на председателя на компанията. Не можем да ти предложим толкова пари. Не, не се чувствам засегната. И „550 Мюзик“ е чудесна компания, ще се справите добре и ви пожелавам всичко най-хубаво.

Говореше искрено. Не обвиняваше мениджъра нито за миг. Неговата работа бе да направи най-добрата сделка за групата и тя знаеше, че на негово място щеше да постъпи по същия начин.

— Трябваше да действам по-бързо — каза тя.

Остави слушалката и се загледа към Седмо авеню. Топаз Роси се намираше в някоя от онези сгради. Телефонът звънна отново.

— Гордън — обади се тя.

— Ще ми обясниш ли какво, по дяволите, става? — рязко прозвуча гласът на Джош Оберман.