Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Career Girls, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
rumi_1461 (2010)
Корекция и форматиране
egesihora (2018)

Издание:

Автор: Луиз Бегшоу

Заглавие: Работещи момичета

Преводач: Илвана Гарбедян

Година на превод: 2005

Език, от който е преведено: Английски

Издател: „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2005

ISBN: 954-26-0308-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7103

История

  1. — Добавяне

Петнадесета глава

Топаз стоеше пред прозореца в новата си спалня с прекрасен изглед към Вилидж.

Синият простор над топлите червени тонове на скъпите тухлени къщи искреше с обещание за още един горещ ден. Впери поглед в гледката под краката си, черпейки сила от нея. Сега бе истинска нюйоркчанка.

Сякаш и самият град й помагаше да остане на върха.

Извърна се от прозореца и тръгна по дебелия син килим в стаята към гардеробната си, като с удоволствие погледна масата в стил „Арт Деко“, лампите от „Лалик“ и огромното легло с копринени чаршафи, все още смачкани след кръщенето, което двамата с Нейтън му бяха устроили снощи.

Нейтън Роузън. Любовникът й. Партньорът й.

Снощи бе великолепен, галеше я, целуваше я навсякъде. Беше почти толкова хубаво, колкото в първите им няколко седмици като любовници. Това я радваше. Не можеше да разбере защо Нейтън искаше да я карат по-спокойно. „Нека оставим малко пространство помежду си“. „По-късно“. „Скъпа, точно сега съм изтощен“. Така казваше цели седмици наред.

Не че не се бяха любили. Понякога.

Топаз нагласи колана на копринената си рокля от „Ив Сен Лоран“, която обгръщаше разкошната й фигура като вода. Големите й гърди все така стърчаха нагоре, независимо от размера си сочеха към небето с увереността на младостта.

Зърна отражението си в голямото стенно огледало и се завъртя, доволна поне от това. Помисли си, че в никакъв случай няма нужда от лифтинг. Макар че в мига, в който се наложеше, щеше да го направи. Защо да има увиснали гърди, щом разполага с достатъчно пари да поправи факта? Разбира се, Роуина Гордън вероятно би сметнала пластичната хирургия за долнопробно занятие. Е, тя можеше да върви по дяволите. Тук беше Америка. Където ужасната кожа на лицето и сексуалната потиснатост не бяха нещо, с което да се гордееш.

Топаз тръсна глава, сякаш да прогони мислите за Роуина. Щеше да има време за това, когато стигне в офиса. Господи, бе таила гнева си години наред. Можеше да почака още няколко часа.

Италианската й кръв кипеше от жажда за мъст. Не можеше да повярва, че Роуина Гордън бе имала куража да стане посред вечерята и да й се опълчи. Разбира се, знаеше, че тя ще е там. Също както знаеше, че е в Ню Йорк и че за групата й „Атомик Мас“ се говори в средите на познавачите в града.

Британската сензация на живо.

Продуцира ги Майкъл Кребс. Безплатно. Само срещу дял от печалбата.

Пет момчета, с външен вид, по който MTV направо щеше да полудее.

Дебютният им сингъл излизаше тази седмица.

Ако слуховете се окажеха верни, „Атомик Мас“ щеше да залее нищо неподозиращия свят като най-страхотната нова група след „Нирвана“.

Топаз се бе постарала да разбере всичко това. Някой друг би се присмял на цялата шумотевица, би сметнал, че всичко са само празни приказки. Но тя помнеше страстта на Роуина към музиката — да, помнеше всичко за Роуина. В онези дни, в затворения свят на „Оксфорд“, това бе единствената й бунтарска черта в характера. Обличаше се в скъпи дрехи, притежаваше стила на висшата класа и винаги носеше със себе си томче средновековна поезия или някой академичен труд. Роуина Гордън не би си и помислила да се отпусне, четейки роман на Джаки Колинс или Джон Гришам. Но беше прекалено влюбена в рокендрола, за да се прикрива, дори и заради безценния си имидж.

А Топаз нямаше намерение да подценява съперничката си. Това щеше да е аматьорска грешка. Така беше постъпила Роуина Гордън с Топаз Роси и щеше да си плати за това.

„Казах, че няма да мисля за нея сега!“, укори сама себе си Топаз и отиде в кухнята. През прозорците и капаците на тавана струеше светлина и огряваше полирания дървен под, скъпата дъбова маса и европейската газова готварска печка, сложена по нейно настояване. Всъщност всичко беше нейна идея. Да заживеят заедно. Нейтън да продаде жилището си. Тя да продаде елегантния си апартамент за сама жена. Бе успяла да убеди Нейтън, че щом ще са партньори, трябва наистина да са такива. В любовта. В парите. Във всичко.

„И кой ще отрече, че това е добър ход?“, запита се тя, докато зареждаше машината, за да може Нейтън да си приготви кафе, когато се върне от сутрешния си крос. След като събраха заедно средствата си, успяха да си купят къща, истинска къща, в центъра на Манхатън! На Западна десета улица, един от най-желаните имоти във Вилидж и много подходяща за двойка от медиите. Имаха си дори градина. Е, вярно, беше съвсем мъничка, но в Ню Йорк това значеше много.

И по-конкретно: означаваше, че са богати.

„И какво от това?“, помисли си тя. Наистина бяха богати. Кой можеше да го отрече? Нейтън бе един от директорите на „Америкън Магазинс“, а тя — главен редактор на „Гърлфренд“, на път да поеме и „Икономик Монтли“.

Каквото и да си въобразяваше Джо Голдстийн.

 

 

Джо потъна още по-дълбоко, извивайки леко таза си: търсеше пулсиращата й сърцевина, парещото, влажно място, което щеше да я тласне отвъд ръба. Възбудата на пениса му сякаш се просмукваше в цялото му тяло, караше кръвта му да кипи като разтопена жарава. Нежно погали чудесните й, щръкнали гърди, пое възбудените й зърна в устата си и погали с език всяко от тях, а после ги засмука, докато тя стенеше от наслада и издаваше онези тихи гърлени звуци, които го възбуждаха още повече. Претърколиха се и сега тя стоеше отгоре, изрусената й коса се разпиля пред лицето й, очите й бяха блажено затворени. Той изобщо не бе помръднал в нея.

Обхвана гърдите й с ръце, вече по-страстно, усетил първите тръпки на приближаващия оргазъм. Бе предизвикан от екстаза, изписан по лицето на Лиза; наслаждаваше се на женското удоволствие, винаги се стараеше първо жените да свършат няколко пъти и винаги ги оставяше копнеещи за още.

Съвсем механично се настрои за финалните секунди и потъна дълбоко в нея, докосвайки Г-точката — малкото, нежно, разтапящо местенце във влагалището, за което някои сексолози и повечето жени се кълняха, че изобщо не съществува. Но не и онези, които бяха спали с Джо Голдстийн.

Е, на мъжете им бе отнело известно време да открият и клитора, помисли си Джо. Накрая все щяха да стигнат и до Г-точката.

Разбира се, помагаше, ако си познавач на жените. Разбира се, помагаше и да имаш трийсетсантиметров пенис.

— Джо! — извика Лиза, докато целият й идеално плосък корем видимо потръпваше от силата на конвулсиите. — Джо! Джо! О, боже мой!

— Лиза! — прошепна той, усещайки как оргазмът го разтърсва целия и как експлодира в нея.

Останаха неподвижни и задъхани няколко секунди, докато се съвземат.

— Господи, ти си най-добрият! — каза тя, като се търкулна от него и отметна мократа коса от очите си.

— И ти самата си много специална — отвърна той механично. — Винаги си била.

Тя стана и се запъти към банята и той огледа стегнатото й, добре сложено тяло, с хубави гърди и крака, може би само малко по-закръглени в бедрата, и предизвикателно русата коса, на която се виждаха тъмните корени. Джо и Лиза спяха заедно от години. Тя беше омъжена само формално за финансист от „Уолстрийт“, на когото рядко му ставаше, и много грижливо подбираше любовниците си, също както и Джо: никакво обвързване, никаква зависимост и страхотно прекарване в леглото. Лиза Фостър обичаше удоволствията, но беше и материалистка. Не искаше да поема никакви рискове. Нито пък Джо.

— Скъпи, направо можеш да се класираш в световния шампионат по секс — коментира тя на раздяла, след което си тръгна, облечена в крещящо розов костюм на „Унгаро“.

Той се усмихна и й целуна ръка. Харесваше Лиза. Заради момичета като нея си струваше да се лиши от сън. Лесно им се угаждаше, бяха забавни в леглото и не държаха да те натупат здравата с тоягата на феминизма. Не искаха да обсъждат с часове разликата между мъжете и жените, а просто да й се наслаждават. Предполагаше, че Топаз Роси презира жени като Лиза. Които живеят от парите на мъжа си или каквото там ще измисли.

Голдстийн раздразнено си запали цигара. Дори и мислите за тази жена му разваляха настроението. Отиде в кухнята, намаза дебело две хлебчета с топено сирене, направи си прясно кафе и включи компютъра. На екрана се появиха бележките за презентацията му пред борда — речта беше интересна, добре структурирана и пределно ясна.

Това го накара да се почувства по-добре. Речта му щеше да е истинска бомба. Щеше да му върже в кърпа „Икономик Монтли“, ако това още не беше факт. И без това списанието сякаш бе създадено точно за него — сериозно ново месечно издание, лъскаво, от висока класа, предназначено за мъже. Вече ръководеше три такива списания за „Америкън Магазинс“, и то много успешно. Откакто Нейт Роузън го бе открил в „Уортън“, той използваше отличната си магистърска диплома по бизнес администрация в полза на „Америкън“, като даваше предложения за намаляване на разходите, помагаше при преразглеждането на договорите с доставчиците, съдействаше при покупката на нови издания.

Голдстийн бе нещо повече от отличен главен редактор. Беше бизнесмен. И смяташе „Икономик Монтли“ за директен скок към борда.

Топаз Роси! Какво изобщо я правеше кандидат за поста? Вярно, след няколко седмици в офисите на „Америкън“ в Ню Йорк, той осъзнаваше, че отначало я е преценил грешно. Беше много талантлива журналистка, страхотен автор на рубрика, справи се добре като редактор на очерците в „Ю Ес Уомън“ и постигна чудеса с тиража на „Гърлфренд“. Съвсем справедливо трябваше да се отбележи, че не разчиташе само на красотата си. Но все пак това момиче ръководеше само едно списание. Насочено към тийнейджърките. И изобщо нямаше корпоративен опит — е, да, работеше по магистърската си степен във вечерни курсове, голяма работа. Боже, та тя дори не се бе доближавала до ръководството на сериозно мъжко списание.

„Тогава защо й позволявам да ме разстройва, ядоса се на себе си Джо. Направо ще я размажа на презентацията. И толкоз. Край на историята“.

Но не беше така.

Топаз Роси бе влязла под кожата му и това не му харесваше. Дразнеше го, притесняваше го и го подлудяваше. Обикновено, когато срещнеше жена, която не можеше да понася, той я изхвърляше от ума си. Имаше си по-добри занимания. Раздразнението беше безполезна, глупава емоция, а Джо Голдстийн не обичаше да си губи времето.

Но Роси отказваше да напусне мислите му.

Може би заради яростния й феминизъм, но той срещаше доста такива жени. Или пък заради характера й. Дръзкото, наперено, откровено поведение на Топаз. Тя сякаш се намираше навсякъде, където погледнеш — подвикваше насърчително на служителите в „Гърлфренд“, минаваше натоварена с макети покрай кабинета му на път към своя, поздравяваше всички в цялата сграда, сякаш й бяха първи приятели. И повечето, изглежда, наистина бяха такива, което още повече влошаваше нещата. На събранията се държеше учтиво и любезно с него, но само толкова. Беше рязка. Пряма. Едва му обръщаше внимание. В централата в Лос Анджелис, където преди бе работил Голдстийн, хората понякога правеха компромиси, за да свършат нещо. Но не и госпожица Роси. Думата „компромис“ изобщо не присъстваше в речника й. Тази жена по-скоро би спорила два часа, отколкото да отстъпи за каквото и да е.

Беше абсолютно непреклонна.

Навярно е заради стила й на обличане, реши Джо, връщайки се в кухнята, за да довърши закуската си. Погледна към ролекса си. Осем и четиридесет. Трябваше да тръгва; за щастие костюмът му от „Брукс Брадърс“ вече бе изгладен и готов, а бялата риза бе окачена в гардероба. Да, стилът й на обличане. Напълно неподходящ за работна обстановка, гневно си помисли той. Винаги подчертаваше фигурата й. Ярки цветове. Дизайнерски дрехи. Скъпи материи. По принцип би трябвало да изглежда вулгарно, но вродената й самоувереност и чувство за стил й позволяваха да се облича така. Никога не бе срещал друга червенокоса жена, която да може да сложи шокиращо розов костюм от „Вивиън Уестуд“ и да изглежда страхотно. Беше толкова… толкова смущаващо — това смело, дръзко и наперено италианско момиче, което минаваше из офисите като самоходна бомба.

Джо се облече бързо, без суетене и излишни тревоги за вида си. Никога не се замисляше за това.

Разбира се, бе си фантазирал за Топаз. Или поне се бе опитвал. По дяволите, тя изглеждаше ослепително красива и имаше най-страхотното тяло извън кориците на „Плейбой“.

Но нещо не се вписваше в картинката. Всеки път, когато се опиташе да си я представи гола на пода, се сещаше за нещо, с което го е подразнила, като например последния път, когато се бе здрависала с него на събрание на редакторите с топлотата на същински айсберг.

Разпечата си ново копие на бележките по речта и ги прибра в правеното по поръчка куфарче за документи. Сега нямаше време да мисли за това. Оставаше само един ден, преди бордът да избере първия редактор на „Икономик Монтли“.

Джо Голдстийн беше работил много върху съставянето на речта за презентацията си, много по-старателно от всичко друго напоследък. Вероятно излишно се чувстваше неуверен. В крайна сметка знаеше със сигурност, че той ще спечели тази работа.

Но искаше да полира речта си, докато заблести.

Нямаше начин да загуби от Топаз Роси.

 

 

— Исках лично да ти го съобщя — каза Джош Оберман, докато енергично набождаше гъбка на вилицата си.

Имаше среща с Роуина Гордън на закуска в „Пиер“. Когато се връщаше в Ню Йорк по работа, Оберман винаги отсядаше в „Пиер“ и винаги в един и същ апартамент. Много добре знаеше какво харесва. Елегантен декор, безукорно обслужване и чудесен изглед към Сентръл парк. В момента „Ройълтън“ и „Парамаунт“ бяха сред предпочитаните хотели от хората в музикалния бизнес, с футуристично обзаведените си стаи и ултрамодерна обстановка, но Джошуа Оберман се отнасяше с презрение към това. Хотелите бяха място, където спиш, когато пътуваш по работа. Точка. Пет пари не даваше колко добре изглеждат носачите на багаж.

— Какво да ми съобщиш, шефе? — попита Роуина, докато подбираше парченца от плодовата си салата.

Строгото отношение към фигурата, характерно за Ню Йорк, почваше да й оказва влияние, но тя нямаше нищо против. И защо не? Стройното й тяло на блондинка явно отговаряше на американския идеал. А тя искаше да е идеална за Майкъл, абсолютно съвършена. Желанието й към него бързо се превръщаше в мания.

— Реакцията на „Уорнърс“ към първия сингъл на „Атомик“ — сериозно отвърна Джош.

Роуина замръзна, усети как я полазиха тръпки от страх. „Уорнърс“ щяха да разпространяват първия албум на „Атомик“ в Съединените щати, точно както бяха поели разпространението и продажбите на всички други албуми на „Музика Рекърдс“. Ако не се брои малката компания на Роуина, заета с издирването на таланти, те самите нямаха реално присъствие на американския пазар. Затова сключваха сделка с голяма компания, както правеха и всички останали независими фирми, и получаваха процент от цената на всеки продаден тук диск заради авторски права.

Така че ако „Уорнърс“ не са харесали сингъла, всичко пропада. С групата й е свършено.

— Каква реакция? — настоя да чуе тя. — „Карла“ е невероятна! Великолепна е! Как може да не са я харесали?

Джош я остави да се поизмъчи за малко, наслаждавайки се на мига. Отново се възхити на облеклото й — елегантен черен костюм от „Ана Суи“, под който се показваха стройните й крака в съвсем тънки черни чорапи и обувки на платформа от „Шанел“. Дългата й коса, с оформен бретон отпред и перфектно подстригана назад, се разстилаше по гърба й като блестяща златна пелена.

— Успокой се — каза той. — Много са я харесали. И дори не само това.

Роуина се облегна на стола си, усетила как постепенно я обзема облекчение. Усмихна се на шефа си. Хитър стар мошеник!

Не трябваше да му се връзва така, но всяка закачка с „Атомик Мас“ удряше право в целта. Щяха да пуснат скоро първия сингъл, албумът бе почти готов и всички, свързани с групата, се чувстваха напрегнати като пружини.

Самите момчета изглеждаха съвсем спокойни, радваха се, че приключват с „Хийт Стрийт“ и отново ще тръгнат на турне. И все още опознаваха Ню Йорк. Баровете. Клубовете. И жените. Особено жените. Дори не бяха станали известни още, а наоколо им се тълпяха купища момичета. Никога не бе виждала подобно нещо. Не, момчетата от групата изобщо не бяха под напрежение, намираха се направо на седмото небе.

— Да можех да ти опиша лицето на Боб Моргадо, когато я чу — каза Оберман и се усмихна широко, като си го припомни. — Направо им се стори, че Коледа е подранила тази година. Ако останалата част от албума е толкова добра, колкото „Карла“, ще попаднем на върха в списъка с приоритетите им — засмя се и се зае с омлета си със сирене. — Знаеш ли по какво съдя, че наистина много им харесва? Искаха да подновят договора за „Атомик Мас“. Отделно от общите условия за сътрудничество с „Музика“. Предполагам, разбират, че планираме съвсем скоро да започнем свое собствено разпространение, но въпреки това искат да имат дял от „Атомик“.

— Какво им каза ти? — попита Роуина.

— Че ще си помислим. Зависи от това колко добре ще се справят с „Хийт Стрийт“ — Оберман се ухили, безкрайно доволен от себе си. — А ти как се справяш на новото място, хлапе?

— О, чудесно — уклончиво отвърна тя.

Нямаше намерение да натоварва шефа си с проблемите в работата. Офисът. Претоварването. Фактът, че като самотен играч сякаш се намираше в сибирската тундра.

„Първо се справи с проблема, после говори за това“.

— Добре. Не съм те виждал, след като се измъкна по средата на партито на Елизабет Мартин, без да се сбогуваш — добави строго Оберман. — Не, хич не се опитвай да скалъпиш някакво извинение. Щом не ти се лети до Флорида, това си е твоя работа. Коя беше онази жена, с която се сдърпахте на вечерята, Роуина? Ослепителната червенокоска? Трябва ли да се притеснявам за нещо?

— Никоя. Просто редакторка на списание, с която не се разбирахме особено добре в „Оксфорд“, това е — отвърна Роуина с хладен тон.

Мразеше Топаз, задето се налага да я спомене в разговора си с Джошуа Оберман. Джош бе наставникът й. Джош бе нещо свято.

Възрастният мъж вдигна вилицата си предупредително.

— Скъпа — каза той, — на онова парти нямаше нито един случаен човек.

 

 

Шейсетият етаж на сградата на „Америкън Магазинс“ на Седмо авеню бе приятно хладен, въпреки ослепителното слънце, което струеше през остъклените стени на директорските кабинети. На по-ниските етажи температурата бе както обикновено, близо до точката на топене, но не и тук. Членовете на борда се ползваха от привилегията да имат на разположение последните японски климатици, тихи й ефикасни, така че да могат да управляват втората по големина империя от списания в Америка при пълна концентрация, а студените зими и жарките лета в Ню Йорк да не им влияят ни най-малко.

И наистина, на неподготвения посетител, свикнал с останалата част от сградата — крещящи заповеди редактори, говорещи високо по телефона репортери, компютри и бръмчащи принтери, копирни машини и всичко останало — шейсетият етаж би се сторил като друга планета. Хаосът, звънящите телефони и ежедневните задачи с крайни срокове изглеждаха на светлинни години разстояние от спокойната, почти като в църква тишина на етажа на ръководството.

На Нейтън Роузън, най-младия директор в компанията, отговорен за Източния бряг — само на четиридесет и една години — понякога му липсваше забързаният ритъм на истинските работни офиси в списанията. Но не често. През целия си живот се бе стремял към сегашния си пост. Сега се чувстваше готов да работи по големите проекти — нови придобивки, продажби, ликвидации. Тук горе наистина бяха много заети. Просто страничен човек не би го забелязал. Или поне Топаз Роси явно не го разбираше.

— Не мога да говоря сега — възрази Нейтън. — Не днес.

Леко повдигна рамене. Напрежението в мускулите му издаваше раздразнението му.

— Двамата с Джо сте на презентация утре, Топаз!

— И защо това да е от значение? Знам, че ще бъдеш обективен — каза тя, докато се приближаваше към него.

Разбираше, че не трябва да е тук. Но не можеше да се сдържи. Някакво първично желание да дразни любовника си се оказваше прекалено силно, за да му устои. Обичаше да вижда това изражение по лицето му — гняв и нетърпение, сякаш се отчайваше от нея. Топаз знаеше, че това му напомня за разликата в годините им, и безмилостно използваше този коз. Караше го да прави неща, които се бе заклел да не прави. Принуждаваше го да се замисля за всички табута, които нарушаваше заради нея. Да си спомни защо ги нарушава.

И всичко — само за да го провокира.

Да го предизвика.

Да пробуди страстта му, жизнеността му, така че да отговарят на нейните.

Нейтън се наведе през бюрото си и обхвана лицето й с ръце, загледан в нежната й матова кожа, искрящите сини очи и буйната червена коса. Носеше костюм с къса пола от „Марк Айзен“ в яркожълто, украсен с красиви емайлирани копчета с форма на големи маргаритки. Ухаеше на свеж летен парфюм — „Шанел 19“, предположи той. Беше великолепна.

Роузън притисна устни към нейните. Богатството на багрите по нея бе приглушено от официалния му тъмносин костюм от „Савил Роу“. „Мисли като евреин, обличай се като англичанин“. Един от малкото съвети, които баща му си бе направил труда да му даде, при това съвсем не лош, както винаги бе смятал Роузън.

Проникна с език между устните й, наслаждавайки се на незабавния й отговор и на изненадата й.

„Младите са толкова самоуверени“, помисли си той.

— Сега се измитай оттук — заяви твърдо, докато се отдръпваше. — Имате работа за вършене, госпожице Роси. Тази сутрин не ми ли каза, че подготвяш статия за онова ново момиче от „Музика Рекърдс“? Същото, което тъкмо се е установило тук? Мислех, че си се запалила да направиш експозе за „Ю Ес Уомън“. Тя вече има сериозна репутация. Как се казваше?

— Роуина Гордън — отвърна Топаз и се отдалечи от него. Върху лицето й имаше изписана решителност. — Но тя не е важна. Интересува ме групата. Непременно трябва да има някаква интрига около тях.

Нейтън вдигна поглед. Интересно. Сега тя пристъпваше от крак на крак и нямаше търпение да се върне долу. Той въздъхна. Тази жена бе пълна загадка за него.

— Добре, добре — отсече той. — „Атомик Мас“, нали така се казват? Джо ми каза, че ровиш около тях, сега се сещам. Сигурно ще излезе добра история. Слуховете около тях са направо бомбастични. Явно са следващите…

— Знам — рязко го прекъсна тя.

Той й се усмихна. Беше щура и объркана, но той я обожаваше.

— Ще се видим довечера — каза Нейтън, когато тя се обърна да си върви. — Обичам те. И между другото, Роуина Гордън е важна, Топаз. Ако успее да постигне нещо с тази нова компания, ще бъде в много влиятелна позиция.

 

 

Утрото на шести юли, четвъртък, беше мрачно и с надвиснали облаци. Сивото небе захлупваше града и едва разсейваше жегата, която сякаш се издигаше от изпълнените с хора тротоари и задръстените от коли улици.

Двамата кандидати за редакторския пост на новото сериозно и луксозно издание на „Америкън Магазинс“ — „Икономик Монтпи“ — се качваха с асансьора към залата за съвети на борда на петдесет и деветия етаж, един етаж по-ниско от стъклената люлка на властта на Гауърс. И двамата бяха с костюми и безукорно спретнати, но Джо Голдстийн изглеждаше далеч по-уверен и спокоен.

Носеше голяма платнена папка с графики и статистически данни за презентацията си. Бе подготвил разбираемо, остроумно и експертно резюме за макроикономическите условия, предназначено да демонстрира веднъж завинаги колко подходящ е именно той за редактор на това издание — ако сегашните му списания не го бяха доказали вече по безспорен начин.

Погледна към Топаз, която не носеше абсолютно нищо. Тя нервно потупваше с длан по бедрото си.

Джо стисна решително зъби. Малките момиченца, които отхапваха по-голям залък, отколкото можеха да преглътнат, накрая си патеха. Щом Топаз Роси настояваше да си играе с големите, щеше да си научи урока по трудния начин.

Отново я огледа тайничко.

За сладкото й дупе обаче беше прав.

 

 

Членовете на висшето ръководство на компанията наблюдаваха как Джо Голдстийн прави най-изисканото и изтънчено представяне в живота си. Бяха запленени, смееха се и кимаха от време на време. Нейт Роузън погледна към записките на седящия до него: човекът си бе отбелязал да звънне на брокера си.

Нейт си помисли, че всъщност Голдстийн се държи много великодушно в случая. Правеше комплимент на Топаз, като се стараеше максимално, а не се бе появил просто за да получи потвърждението на ръководството за решение, принципно вече взето.

Той погледна към Топаз, седнала на един стол до стената и наблюдаваща с учтива любезност Джо. Бе облечена много представително в морскосин костюм от „Диор“, а непокорните й къдрици бяха прибрани в стегнат кок на тила. Изглеждаше неспокойна. Роузън изпита угризения. Искаше му се да я утеши, да й каже, че няма значение, че е само на двайсет и три и за нея ще има и много други издания по-нататък. Забеляза как пълните й гърди се издигат и спускат, опънали коравия лен на сакото. Желаеше я.

Засрамен, Нейтън се обърна отново към Джо. Трябваше да се съсредоточи. По дяволите, отчиташе цялата тази ситуация като своя грешка. Преценката му не беше нито разумна, нито безпристрастна напоследък. Залиташе прекалено много ту в едната, ту в другата посока. Например този така наречен конкурс за „Икономик Монтли“. Смяташе, че в случая тя далеч надценява силите си, като се съревновава за поста, а Мат Гауърс просто се опитва да изглежда демократичен, допускайки жена да кандидатства. Но и той имаше вина. Той бе подкрепил кандидатурата й, когато тя настоя да опита. Бе седял в кабинета на председателя и бе заявил на шефа си, че изборът ще е между Джо и Топаз.

Кого се опитваше да залъже? Джо със сигурност щеше да я размаже на презентацията и точно това правеше в момента. Той, Роузън, и като шеф на Топаз, и като неин любовник, трябваше да се държи по-сурово, за да й спести разочарованието, и изобщо да не предлага кандидатурата й. Сега и собствената му преценка щеше да е поставена под съмнение.

Но това беше негова грешка, негов пропуск. А той караше Топаз да си плаща. Като се нахвърляше върху нея на редакторските съвети. Като я мъмреше пред колегите й.

— … независимо дали става дума за динари или долари — завърши Голдстийн, приветстван от дружелюбен смях и аплодисменти, и се върна на мястото си до Топаз, подавайки й ръка, докато сядаше.

Тя я разтърси кратко, избягвайки да го погледне в очите, и измърмори някакви поздравления. Членовете на борда, седнали около масата пред тях, бяха свели глави и си записваха кратки коментари. Но по топлите усмивки на лицата им личеше какво мислят.

„Той наистина изглеждаше страхотно там отпред, призна сама пред себе си Топаз. Направо великолепен. Жалко, че е такъв негодник, защото всъщност е един красив, самоуверен негодник“.

— А сега — обяви секретарят на съвета — бордът ще изслуша госпожица Топаз Роси, редактор на списание „Гърлфренд“ и автор на множество статии за други наши издания. Госпожице Роси, моля, заповядайте.

Топаз се изправи и огледа седемте чифта очи, които се взираха в нея само като проява на любезност.

— Презентацията на господин Голдстийн бе най-добрият и най-забавният икономически анализ, който някога съм чувала — започна тя с ясен глас. — И ако той кандидатстваше за поста на главен кореспондент или старши редактор на очерците, щях да му го дам без всякакво колебание.

Тя направи пауза.

— Но работата на главния редактор не е да списва списанието. Миналия месец вечерях с господин Голдстийн и му признах, че не съм експерт в икономиката. Казах му, че съм експерт в продаването на списания. И това все още е така.

Седемте чифта очи сега изглеждаха значително по-заинтригувани.

— Работата на редактора — на редактора, подчертавам — на „Икономик Монтли“ няма да е да обяснява „Общото споразумение за тарифите и търговията“. Неговата задача ще бъде да отклони рекламите и тиража от „Икономист“, „Форбс“, „Форчън“ и „Бизнес Уийк“. И ето как бих направила това аз.

„Мили боже!“, възкликна наум Нейтън Роузън.

Членовете на борда я гледаха с приковано внимание.