Джеймс Патерсън
Джак и Джил (98)

95.

Дани Будро стоеше на излъсканата, боядисана в бяло веранда на къщата на учителката. Беше облечен в твърде голям за него дъждобран в защитен зелен цвят, който му придаваше вид на по-голям. И всъщност го правеше някак по-впечатляващ. Убиецът от училището „Соджърнър Трут“ от плът и кръв! Сега бе в апогея си. Но дори в това свое суперсвръх настроение той усещаше, че нещо става с него.

Не му беше добре и се чувстваше някак потиснат. Машинката сдаваше багажа. Лекарите не можеха да определят дали при него ставаше въпрос за маниакалнодепресивна психоза или за поведенческо разстройство. И след като самите те не успяха, какво се очакваше от него, по дяволите? И какво от това, че е малко импулсивен, че настроението му рязко се мени, че не е способен да се приспособи към окръжаващата го среда? Фитилът бе запален. Той бе готов да избухне.

Беше престанал да си взима предписаната доза депакот. През цялото време си тананикаше. Тъжна, гневна музика, която звучеше неспирно в главата му, също като „Музак“ по MTV.

Беше бесен на Джак и Джил. Адски бесен на Алекс Крос. Бесен на директорката на училището. Бесен на почти всички на планетата. Беше бесен дори на себе си. Скапан некадърник!

Аз съм неудачник, скъпа.

Тъй че що не вземеш

да ме очистиш?

Той превключи обратно в полуреалността, когато някакъв черен боклук, облечен със синя риза на тънки райета, съответни панталони и тиранти в пъпешов цвят отвори вратата. Ей, добре дошъл в Кибервил!

В първия момент Дани Будро не разбра кой, по дяволите, е кръглоликият черньо. Очакваше надутата училищна директорка госпожа Джонсън или дори Алекс Крос, в случай че не беше заминал за Ню Йорк. Беше видял Крос и директорката заедно по три различни повода. Затова беше решил, че движат.

Не знаеше защо това го вбеси, но си беше факт. Крос беше досущ като неговия тъп баща, истинския му баща. Същото шибано ченге. Беше го зарязал и смяташе, че не струва пукната пара. А сега Крос тайно чукаше учителката.

Чакай, чакай, задръж малко! Дани Будро внезапно получи просветление. Този самодоволен чичо Том трябва да е съпругът й, нали? Естествено.

— Да? Мога ли да ти помогна с нещо? — попита Джордж Джонсън странния раздърпан младеж на вратата. Не познаваше вестникарчето в квартала, но вероятно беше то.

По скромното мнение на Дани Будро негърът изглеждаше адски неприветлив и нафукан. Особено за мизерен съпруг на една нищо и никаква учителка. Това го вбеси още повече.

— Не! — почти изкрещя той. — Ти на себе си не можеш да помогнеш, камо ли на мен!

И Дани Будро рязко измъкна своя полуавтоматик. Джордж Джонсън погледна изумено оръжието. Бързо отстъпи назад и неволно вдигна ръце в самозащита.

Без да се колебае, Будро стреля два пъти.

— На ти, тъп черен задник! — изкрещя той, оставяйки гласовете да звучат на воля. Двата куршума уцелиха Джордж Джонсън в гърдите.

Той отхвръкна назад през отворената врата като ударен с тежък ковашки чук. После се строполи върху кремавия мраморен под.

После убиецът от „Соджърнър Трут“ влезе в къщата на учителката без всякакво колебание. Прекрачи падналото тяло, все едно че не представляваше нищо.

— Просто ще вляза, благодаря — каза той на мъртвеца на пода. — Бяхте изключително любезен.

Кристин Джонсън бе станала от дивана във всекидневната, когато чу изстрелите. Дани Будро бе забравил колко висока беше тя. Сега можеше да я види от входното антре. Тя също го виждаше — него и тялото на собствения си съпруг.

Вече не изглеждаше така нафукана. На бърза ръка й беше смачкал фасона. Тя си го заслужаваше. Беше наранила чувствата му още при първата им среща. Вероятно дори бе забравила тази случка.

— Помниш ли ме? — изкрещя й той. — Помниш ли как ме юркаше, кучко? В даскалото? Помниш ме, нали?

— О, боже! О, Джордж! О, господи, Джордж! — стенеше тя. Ридания без сълзи разтърсваха цялото й тяло. Изглеждаше така, сякаш всеки миг щеше да припадне. Той видя, че в момента по телевизията предаваха нещо за Джак и Джил. Мамка им! Вечно се мъчеха да го надцакат. Дори тук, дори в този момент!

Дани Будро виждаше, че учителката изпитва неистово желание да избяга. Само че нямаше къде да отиде. Освен ако не избереше големия панорамен прозорец, за да се озове отвън на собствената си морава. Тя посегна към устата си и я затисна с ръка, която повече не помръдна, сякаш бе залепена върху нея с велкро. Вероятно беше в шок.

— Престани да врещиш! — на свой ред изкрещя предупредително той. — Ако изврякаш още веднъж, ще застрелям и теб. Като нищо ще го направя. Ще те пречукам също като тоя, дето ми отвори.

Прицели се в нея. Държеше пистолета пред себе си. Искаше тя да види, че се справя чудесно, като истински експерт по огнестрелните оръжия, какъвто си и беше благодарение на военното училище.

Ръката му малко трепереше, на какво от това? Никога нямаше да я пропусне от такова разстояние.

— Здрасти, госпожо Джонсън — каза той и я удостои с една от най-страхотните си усмивки. — Аз съм убиецът на Шанел Грийн и Върнън Уийтли. Всички ме търсят. Е, ти ме намери — добави той.

Дани Будро плачеше и не можеше да си спомни защо е толкова тъжен. Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че е жестоко разгневен. На всички. Този път всички го бяха прекарали здравата. Никога досега не е било чак толкова зле.

Няма щастие, няма щастие. Няма радост, няма радост.

— Аз съм убиецът от училището — повтори той. — Трябва да ми повярваш. Разбра ли? Това е истинска история. История за мъка и печал. Изобщо ли не ме помниш? Толкова ли е лесно да бъда забравен? Аз обаче те помня и още как!